Водосрез

Беше нова и чиста, по-лека от въздуха и хлипаше от изпълнилото я облекчение.

А след това се събуди напълно и прозорците на дома ѝ галеше не дъжд, а прах и тежестта на живота отново се стовари отгоре ѝ.

Луси полежа неподвижна в леглото, разтреперана от загубата на съня. Бършеше сълзите си.

По прозореца с равномерно скърцане ръмеше прахоляк.

Сънят ѝ се беше сторил толкова истински — дъждът се лее, въздухът е омекнал, ухаят цъфтящи цветя… Затворените ѝ пори и напуканата почва на пустинята се отварят широко, приветстват този дар — земята и тялото ѝ попиват чудото на водата, която пада от небето. Боговодие, както я бяха наричали едно време американските заселници, докато полека нахлували през прериите на Средния запад и след това навлезли в сухите земи отвъд Скалистите планини.

Боговодие.

Вода, която се сипе по свое собствено желание право от небето.

В съня на Луси дъждът беше нежен като целувка. Благословия и леещо се от небесата изкупление. А сега го нямаше. Устните ѝ бяха напукани и нацепени.

Луси изрита потните чаршафи и отиде да надзърне навън. Няколкото все още неразстреляни от бандите улични лампи сияеха като мъждиви луни, които се борят с червеникавата мъгла. Бурята се усилваше право пред очите ѝ — лампите изчезнаха в тъмното, оставиха на местата си светлите точки на въображаемо сияние върху ретината. Светлината в света гаснеше. Луси си помисли, че е прочела този израз някъде — звучеше ѝ като вехти християнски слова. Може да беше от смъртта на Исус. Светлината гаснеше — завинаги.

„Исус си обира крушите и на негово място нахлува Ла Санта Муерте.“

Луси се върна в леглото и се изтегна на матрака, заслушана в шибащите нощта ветрове. Някъде навън куче виеше надеждата си за убежище. Може би някое улично псе. На сутринта щеше да е мъртво — поредната жертва на Сушавото татище.

Скимтене изпод леглото ѝ повтори молбите отвън: Съни, свит и разтреперан заради промените в атмосферното налягане.

Луси изпълзя отново от леглото и отиде да напълни паничка с вода от бидона си. Подсъзнателно провери нивото — още преди да види числата, знаеше, че разполага с почти двадесет галона, но все пак погледна по силата на навика малкото червено светодиодно екранче, което потвърждаваше водените в главата ѝ сметки.

Приклекна до леглото. Побутна паничката към кучето.

Нещастният Съни я изгледа от тъмното отдолу. Не искаше да излезе да пие.

Ако Луси беше суеверна, щеше да заподозре, че рошавата австралийска овчарка знае нещо, което не ѝ е известно. Че е доловила да витае някакво зло, да речем — крилете на дявола да пляскат в небесата.

Китайците вярваха, че животните са способни да предчувстват земетресения. Използвали са ги да предсказват катастрофи. Комунистите в стария Китай навремето евакуирали деветдесет хиляди души от Хайчен преди голямо земетресение — усетили го часове по-рано29. Спасили много животи, понеже вярвали, че животните знаят неща, неизвестни за хората.

Един от биотектите в „Тайян30 Интернешънъл“ беше споделил този факт с Луси. Използва го като илюстрация за способността на Китай да вижда ясно света и да планира предварително. Та нали благодарение на нея Китай беше на гребена на вълната в сравнение с Америка с пречупения гръбнак, където беше пратен той.

Когато едно животно говори, от теб се очаква да се вслушаш в него.

Съни се гушеше под леглото с настръхнала козина и трепкаща кожа и скимтеше протяжно, тихичко и нещастно.

— Излизай, момче!

Той отказа да помръдне.

— Хайде. Бурята е навън. Не е тук.

Никакъв резултат.

Люси седна с кръстосани крака на плочките, с лице към Съни. Плочките поне бяха прохладни.

Защо просто не се преместеше да спи на пода? Защо изобщо се мъчеше да се занимава с леглото или чаршафи през лятото? Че и през пролетта и есента, ако става въпрос.

Люси се просна по корем на пръстените плочки и силно притисна към тях голата си кожа. Пресегна се под леглото към Съни. Зарови пръсти в козината му и замърмори:

— Всичко е наред. Шшт. Шшт! Наред е. Добре сме.

Постара се и тя да се отпусне, но собственото ѝ нервно потреперване отказваше да спре да шава под кожата ѝ. Неприятно гъделичкане.

Нищо чудно, че Съни се криеше под леглото.

Без значение колко пъти Луси се опитваше да се самоубеди, че кучето е лудо, собственият ѝ гущерски мозък вярваше, че то ѝ отправя предупреждение.

Навън имаше нещо — то беше тъмно и гладно и тя не можеше да се отърси от чувството, че тази твар съсредоточава вниманието си върху нея: върху тях двамата със Съни и техния малък остров на безопасността, претъпканото тухлено убежище, което тя наричаше дом.

Луси се изправи и провери резетата на вратата в „прашната“ стая.

„Параноясваш.“

Съни пак взе да скимти.

— Млъкни, момчето ми.

Тревожеше я дори собственият ѝ глас.

Обиколи още веднъж къщата, като проверяваше по ред прозорците, за да се увери, че са запечатани. Стресна се от собственото си отражение в кухненското прозорче.

„Не го ли затворих?“

Дръпна гватемалската черга от стъклото, като почти очакваше в мрака отвъд да изникне нечие лице. Беше суеверно и абсурдно да смята, че наистина е възможно някой да е излязъл насред бурята да я следи, но въпреки това отиде и си обу джинси, защото облечена се чувстваше по-добре. Поне психологически се смяташе за защитена, макар да се отказваше от съня за тази нощ. Нямаше начин да успее да заспи повторно. Не и с тази предизвикана от бурята тревожност, която прокарваше пръсти между плешките ѝ.

„Най-добре да поработя.“

Луси отвори компютъра си и сканира отпечатъците на пръстите си върху тракпада. Вкара паролата си, докато вятърът продължаваше да се нахвърля върху къщата. Домашните батерии бяха паднали повече, отколкото ѝ се нравеше. Имаха двадесетгодишна гаранция, но Шарлийн все ѝ разправяше, че тя е за замазване на очите. Луси се надяваше бурята да отмине до сутринта, за да може да разтвори соларните панели и да вдигне отново заряда.

Съни пак заскимтя.

Луси не му обърна внимание и се логна в постоянните си тракери.

Беше публикувала нова статия с оригиналните снимки на Тимо, същински произведения на изкуството. Ако трябваше да бъде честна, всъщност снимките продаваха статията — пикап, пълен с багаж и потънал до каплите в прахоляк, опитващ да се измъкне от Финикс и провалящ се по всички параграфи. Най-новата вълна в колапсната фотография. Статията подскачаше насам-натам в нета, обрастваше със споделяния и събираше разглеждания и отзиви, но Луси се изненада, че не е привлякла вниманието, на което се надяваше.

Проучи фийда в търсене на причините нейният дял разглеждания да ѝ се изплъзне. Нещо се случваше при река Колорадо — пожар или бомбен взрив…

#CarverCity, #CoRiver, #BlackHelicopters…

Големите новинарски организации вече бяха захапали кокала. Луси си дръпна видео и получи воден мениджър, бълващ закани към Лас Вегас. Би го сметнала за откачалка, само че зад него имаше руини и гореше пожар, придаващ достоверност на идеята, че Лас Вегас наистина е влязъл с водосрезовете си напред и набързо е клъцнал туй-онуй.

Оплешивяващият тип дърдореше как бил отвлечен от невадската гвардия и след това захвърлен в пустинята да се мъкне пеша към руините на собствената си пречиствателна станция.

— Кейтрин Кейс го направи! Тя напълно пренебрегна факта, че обжалваме! Имаме си права!

— Ще я съдите ли?

— Дяволски сте прав, че ще я съдим! Този път стигна твърде далеч.

И други сайтове почваха да осветяват историята. Местните станции и важните клечки в Аризона биеха тъпана на регионалния гняв и докато разпалваха местна омраза, генерираха хитове и рекламни кликове от снимките на бойното поле. Щяха да се посипят и още кликове, щом коментарите се раздуят и читателите пуснат историята в социалните си мрежи.

29

Става дума за земетресението от 4 февруари 1975 г. с магнитуд 7,3 по Рихтер; по онова време Хайчен е вече с едномилионно население. Предупреждението всъщност е дадено от официалните служби един ден предварително и това се води за първото официално предсказано по научен път земетресение в света. — Б.пр.

30

„Тайян“ (кит. 太阳) — слънце. — Б.пр.