Водосрез

Луси призова цялата си омраза и му се изплю в лицето. Мъчителят ѝ отскочи назад изненадан. Тя затаи дъх в очакване на насилие, но вместо това той се усмихна, което някак си беше по-лошо. Обърса плюнката от лицето си. Огледа мокрите си пръсти, после размаза лигата по собствената ѝ буза. Луси се опита да го ухапе, но той беше твърде бърз и за това, сякаш знаеше точно какво ще опита да направи.

— Няма нищо — каза. — Знам, че трябва да си го изкараш на някого. Ако мине добре и ми кажеш каквото знаеш, може да забравя, че си го направила. Но честно да ти кажа — ако не ти е допаднало бичуването, определено няма да ти хареса какво ще се случи, когато продължа да те обработвам, понеже това беше само загрявката.

— Ама аз нищо не знам — възрази Луси. — Наистина не знам.

Той отпи още една глътка вода и остави чашата на плота до клещите, ножовете и иглите.

— Знаеш ли, бих ти повярвал, само дето, след като ръгнах метла в задника на приятелчето ти Джейми, той ми каза доста повече, отколкото първоначално споделяше. Хората имат навика да скриват разни неща, знаеш ли? На добродушко Джейми му отне известно време да издаде всички подробности. Така че се наложи да поръчкам вътре в него. Доста разочароващо, понеже Калифорния прави нещата, както трябва. Има си всички онези поставени агенти и мрежи, та да не знаеш точно кой прави плащането и кой събира парите, което затруднява и онова, което се каниш да попиташ. Но ако продължиш да ръчкаш, накрая ще научиш всичко… — той кимна на спътника си. — Ако ми губиш още времето, може да оставя Кроп да поръчка в теб само за малко, да видим какво ще изскочи.

— Знам само, че Джейми се опитваше да продава правата на Калифорния. И че планираше да разиграва Вегас. Ходеше на двойни срещи и беше адски доволен от себе си.

— Откъде познаваш Ратан?

— Не го познавам. Просто ми попадна при търсенето. Опитвах се да изчисля кой е убил Джейми.

— И ето ме тук, помагам ти в тази задача — мъчителят на Луси се ухили. — Ще ми докараш ли „Пулицър“ за оригинален репортаж?

Тя не каза нито дума.

— А какво ще речеш да ми помогнеш? — попита той. — Каква е истинската връзка между вас двамата с Ратан?

— Нали ти обясних вече — нямаме такава.

— Знаеш ли, ако Ратан беше тук, жив и тъй нататък — похитителят погледна многозначително към Кроп, — можеше и да ти повярвам. Проблемът е, че взе, та си пъхна физиономията пред един куршум. И това ме прави подозрителен, защото си познавала човека, дето е продавал водните права. И си познавала Ратан, дето ги е купил. И това ме кара да си мисля, че си замесена все някак. Може да се окаже, че всъщност се намират в теб…

— Не са! Нямам ги! В Джейми са! Не са в мен!

— Знаеш ли, последните три дни търча нагоре-надолу и се опитвам да открия къде, по дяволите, са се озовали тези водни права. Така, де, пречуках твоя приятел Джейми и моя човек Восович и за какво? Нищо. Нищичко не получих от тях, понеже другарчето ти вече е продало правата и просто се е лигавел, все едно сме втората му най-добра майка, за която изобщо не се кани да се жени. Което ме поставя в неудобно положение. Първоначално си мислех просто да взема кинтите, дето момчето ти Джейми е измъкнало от Калифорния, само дето, когато изкопах очите на копелето, изгубих най-добрия си шанс за сканиране на ретините на влизане в банковите му сметки. Така, де, как, по дяволите, се очакваше да знам, че ще ми трябват очите му? Така че си нямах нищо и трябваше да си прикрия следите и просто да преглътна факта, че съм преебал голямата си печалба… — брадаткото се ухили. — Обаче знаеш ли какво стана после? Добрият стар Майкъл Ратан изскочи на сцената, като каза, че може пък да има нещо специално за продан и иска да поговорим. Хммм. Чудно, какво ли би могло да е това? Какво ли ще извади от шапката хубав костюмиран кали като Ратан, че и ще иска да го продаде на Вегас? Да не би да е нещо, което не му се дава на шефовете му, понеже е прекалено, мамицата му, ценно? — той се засмя и тръсна глава. — Копелето въртеше същия номер, който бих изиграл аз, ако се бях докопал до тези права. Даже има красота в номера, честно. Така, де, ето ме, значи, тръскам си цялата мрежа и се опитвам да разбера дали някой не знае къде са изчезнали правата, а старият Ратан дотърчава право при мен, като ми разправя, че имал нещо голямо и искал да го продаде, ако Вегас му гарантира безопасно преминаване и една камара дигитални стотинки… — той отново се ухили. — Само дето Ратан е по-зле от идиот, когато се стигне до разработка на такива гадории. Така че… — сви рамене — сама знаеш. Намърдвам му се раничко… — той се наведе напред. — И след това копелето взима, че се утрепва и аз оставам прецакан с лаптопа му и без никакви пароли.

— И сега това ли искаш? — Луси се разсмя безпомощно. — С никакви пароли не разполагам. Дори не познавах Ратан! — Не можеше да спре да се смее. — Ако това искаш от мен, значи си напълно прецакан, понеже не мога да ти помогна… — смехът ѝ обърна на ридания. Мразеше се за тях, но нямаше как да ги спре. — Нищо не знам! — Хлипаше. — Не мога да ти помогна. Съжалявам, съжалявам, не мога да ти помогна.

— Проклятие! — похитителят ѝ се намръщи. — Нънам що ми се струва, че казваш истината… — въздъхна. — Но все пак трябва да се уверя! — и стисна разплаканото ѝ лице между шепите си. — Не се притеснявай. Ще те ликвидирам бързо, щом приключа! — изправи се и отиде до плота. Взе ножа.

О Боже. Не. Не не. Моля те не!

Луси започна да пищи още преди брадатият да преполови пътя до нея.

И не спря много дълго време.

Глава 25

Мария се удари във вода, твърда като бетон. Потъна, вцепенена, след това се заблъска да докопа повърхността.

Само преди миг белязаният тип я питаше дали може да плува, и след секунда задникът я беше метнал през перилата, за да падне от четири етажа височина в езерото.

Тя изплува, гребейки тромаво, вбесена и облекчена, че още е жива. Не беше плувала от години. Не и от летните посещения на езерото със семейството си. Правеха си пикници и тя гребеше в калните води, а след това езерото пресъхна и всичко това свърши.

Белязаният мъж цопна във водата до нея. Вълните я погълнаха. Той изплува и я сграбчи, замъкна я натам, където водата изчезваше в обрасъл с мъх тунел.

Тя взе да се бори с него, ядосана и ужасена.

— Какво правиш?

— Спасявам ни и двамата. Или пък ни убивам и двамата…

Вече се движеха с течението, което ги избутваше в пещерата. Той заплува напред и започна да се бори с метална решетка. Попита:

— Идват ли калитата?

Мария знаеше кого има предвид. Типовете с костюмите. Надникна от тунела. Те търчаха към асансьорите и се спускаха надолу.

— Аха.

Той извади пистолет от колана си и ѝ го връчи, след това се захвана да натиска копчета на някаква клавиатура.

— Стреляй, ако някой надникне вътре.

— Сериозно ли говориш?

Момичето не получи отговор, понеже белязаният беше успял да отвори решетката, прекара я през нея и си взе обратно пистолета.

Калитата наскачаха във водата и тръгнаха да гребат към тях. Мъжът стреля веднъж, внимателно. Всичките преследвачи хукнаха да търсят прикритие, а след това течението се усили и ги завлече и двамата навътре в сърцевината на аркологията.

Техният поток се сливаше с други и ги мъкнеше нататък. Мария се бореше да държи глава над водата. Съзря калитата, които бяха зад гърбовете им, да се въртят, неспособни да влязат в тунела. Блъсна се в белязания. Той я сграбчи и тя за момент си помисли, че ще я метне в поредната бездна, но вместо това я вдигна над водата към един перваз.

— Хвани се!

Пръстите ѝ задраха, но Мария успя да се хване за ръба и се измъкна на сухо. Мъжът я последва и се пльосна до нея, мокър и задъхан.

— Къде сме?

— Във водопречиствателната система — той се изправи и вдигна Мария на крака. — Хайде. Охраната на „Тайян“ със сигурност ще ни търси. Трябва да се махнем оттук, преди да успеят да заключат всичко… — той я побутна по пътечката, успоредна на забързания поток.