Водосрез

Което въобще не ѝ помагаше.

Оградата и бодливата тел целяха да попречат на хората да стигнат до откритите води, които течаха по облицования с бетон канал. Когато за първи път беше дошла във Финикс, Луси написа няколко статии за бежанци, режещи телената ограда, само за да бъдат застреляни от опълченията на Финикс. Сега по протежение на оградите имаше табелки, предупреждаващи за високо напрежение, и над тях патрулираха дронове, а хората избягваха тази ничия земя.

Луси се зачуди дали има някакъв начин да използва охраната на ЦАП в своя полза. Дали няма как да накара защитния персонал на Бюрото по мелиорациите да се загрижи за нея. Да привлече вниманието на някой дрон в небето…

— Не? Нито една татуировчица?

Похитителят ѝ изглеждаше искрено заинтересуван.

— Защо? — попита Луси с натежал глас. Прочисти си гърлото. — Някаква причина ли има да питаш?

— Никаква — той отпусна брадичка на облегалката на стола си, присвил тъмните си очи. — Просто си мислех, че сигурно ще трябва да ти отрежа татусите, ако не искам да те идентифицират.

Спътникът му се приближи и му подаде кухненски нож. Брадатият изпробва острието и кимна. Стана от мястото си. Избута настрани стола.

Луси се хвана, че започва да хипервентилира. Искаше да бъде силна и да не се пречупи, но усещаше само как сърцето ѝ ускорява, докато похитителят се приближаваше с ножа. Задърпа въжетата си в опит да се освободи.

Ножът се приближи и тя изпищя. Чист рефлекс. Но щом паниката я заля, вече нямаше спиране. Луси пищеше и се мяташе срещу въжетата, които я държаха неподвижна, и се мъчеше да избяга от приближаващото острие. Пищеше отчаяно, опитвайки се да достигне до някого отвъд стените на къщата, да накара някого — когото и да е — да я чуе и да му пука.

Мъжът поднесе острието към окото ѝ.

Луси се отхвърли назад. Катурна се и се удари в пода, както си беше вързана.

Похитителите ѝ се разсмяха. Наведоха се и я вдигнаха заедно със стола. Поставиха я стабилно на четирите крака.

— Това сигурно болеше — каза брадатият.

Асистентът му я заобиколи и я хвана за раменете. Пръстите му се забиха дълбоко и я задържаха неподвижна. Чуваше дишането му — накъсано и възбудено.

Мъжът с ножа придърпа стола си по-близо до Луси.

— Бих ти запушил устата, но проблемът е, че ми трябват отговори. Така че, ако ще пищиш още, сега е моментът. Тъй, де, ние сме в последното празно предградие на празен път в гъза на шибаната география, но ако ти се пищи, нямам против… — той се наведе към нея. — Всичко е част от бизнеса, нали така?

Тя беше приключила с пищенето. Вече ѝ беше ясно как ще се развият нещата. Опита се да се вземе в ръце за предстоящото, като ѝ се прииска да достигне до бърз изход, но знаеше, че тези мъже няма да ѝ го осигурят. Зачуди се дали може да се хвърли върху острието на мъжа. Може би да се убие по-бързо, отколкото той възнамеряваше…

Никога повече няма да видя Анна.

— И на двама ни предстои работа — тъкмо казваше мъжът с брадичката. — Аз трябва да те понараня, ти — да попищиш. Също както пищя приятелчето ти Джейми… — той се ухили. — Виж, това момче — големи дробове имаше то. Но може и да не тръгваш в тая посока, да знаеш. Може да не умираш с метла в задника. Дори няма нужда да пострадаш много… — той изпробва острието на ножа си. — Стига само да говориш, вместо да пискаш, за всички ни ще мине много лесно.

На Луси ѝ се прииска да може да прати съобщение на Анна и децата ѝ. Да ѝ каже… нещо. Да не се притеснява за нея? Че ги обича? Що за съобщение се предполага да пуснеш, когато знаеш, че ти предстои да те измъчват и убият?

Абсурдно, Луси се сети за Анна и ръчно изработените ѝ картички.

„Никога повече няма да усетя дъжд.“

Проумяваше го все по-ясно и по-ясно. Щеше да свърши на снимка в някой от кървавките вестничета на Тимо. Точно като всички останали, приключили в празните плувни басейни. Просто поредният труп. Просто поредният образ за разцъкване в някой воайорски новинарски сайт.

#Swimmer

#PhoenixDowntheTubes

#BodyLotty

#ReportersWithoutBorders, ако някой успееше да я разпознае…

— Какво точно искаш? — попита Луси. — Ще ти кажа всичко, което пожелаеш. Само не ме наранявай, моля те!

— Добро момиче! — усмихна се мъжът. — Нека започнем с приятелчето ти Джеймс Сандерсън. Той имаше за продан едни водни права.

Луси кимна:

— Да.

— Както стигна до мен слухът, тези права били по-старши и от тези на господ. Като нищо са най-старшите, съществували някога. Стари, ама като от Вехтия завет. Нали и ти така си научила?

— Да.

— Чудесно. Благодаря… — той се усмихна. — Сега да видим… съществуват ли наистина?

— Джейми каза, че ги има.

Похитителят я погледна разочарован:

— Не си ли ги виждала?

Луси поклати глава:

— Не беше толкова откровен.

— Аха. Копеленцето много добре ме изигра и мен. Така, де, ето ме, значи, мисля си, че се кани да ни продаде едни сладки водни права, а накрая оставам с празни ръце, понеже гадинката вече ги е продал на Калифорния… — брадаткото се засмя. — Копелето хубавичко ме поразигра.

— Казах му, че се държи глупаво.

— Знаела си за сделката? — той се усмихна. — Докато му вадех очите, не пропуснах да го уверя, че двойните игри не се отплащат… — мъчителят се спря за момент. — Искаш ли да пийнеш вода? Жадна ли си?

Луси преглътна. Поклати глава. Похитителят ѝ вдигна очи към плешивия cholobi зад нея. — Приятелчето ми зад гърба ти наистина иска да те види как страдаш. Но му казах, че ще се въздържа поне докато ми казваш истината.

— Истината ти казвам.

— Което е хубаво — брадаткото се наведе напред и се вгледа в лицето на пленничката си. — Това е добре.

Ножът висеше свободно между пръстите му и сякаш съвсем случайно се отпусна между краката ѝ, опрян във вътрешната страна на бедрото.

— Та нека ти споделя проблема си — продължи похитителят. — Докато вадех очите на приятелчето ти, той ми каза, че е продал тези права на калитата… — ножът се раздвижи с лениви, ласкави движения. — Хубаво, не го приех особено лично — така, де, знаем, че тези копелета имат пари. Но има нещо странно. Калитата явно също не успяха да намерят правата. Имаха си хора да търчат нагоре-надолу като бесни да търсят същото, което и аз. Приятелчето ти Джейми се закле, че ги е продал на Калифорния, но никой не ги притежава… — брадаткото се усмихна, като продължи да гали бедрото на Луси с ножа. — И ето ти едно съвпадение, което ме накара да се замисля. Виж сега… постоянно се натъквам на теб. Ходиш навсякъде, където и калитата. И си навсякъде, където е бил и бедният Джейми. А това ме кара да си мисля, че си по-навътре в нещата, отколкото казваш.

— Не съм! Нищо не знам. Джейми и на мен ми спомена, че е продал правата. Че просто се ебава с Вегас. Искаше да си го върне на Кейтрин Кейс. Само това знам!

— Момчето беше амбициозно. Трябва да му го призная… — ножът се плъзна нагоре по бедрото на Луси. Притисна се към слабините ѝ. Задържа се там. Обещаваше насилие. Острието потегли нагоре по стомаха ѝ и се пъхна под ризата ѝ. Връхчето я боцна.

— Кажи ми само какво искаш да знаеш! Ще ти го кажа! Няма нужда да ме нараняваш! Ще ти помогна!

— Не се притеснявай. И до това ще стигнем.

С едно движение брадаткото с дракона резна с ножа нагоре, разцепвайки тениската ѝ, и разголи Луси.

— Хубави цици — каза. Обърна се към асистента си. — Дай ми електрическия кабел. Не искам да ме опръска целия с кръв.

— Но аз нищо не знам! — възрази Луси.

— Не се безпокой за това. Всичко е само бизнес.

По времето, когато бяха свършили с бичуването, тялото на Луси беше нашарено цялото с огнени линии и тя трепереше от неконтролируеми спазми на ужас. Гласът ѝ беше пресипнал от пищене.

Мъчителят ѝ обърса чело с усмивка.

— Дявол го взел! Запотих се!

Отиде в кухнята и наля чаша вода от урната. Пи. Върна се с чашата.

— Жадна ли си? Искаш ли една глътка, преди да се хванем пак за работа?