Водосрез

Тя паркира пикапа си и грабна маската. Вятърът отново се усилваше тази вечер. Не ѝ се струваше, че се задава нова прашна буря, но по-добре перо в ръцете, отколкото птичка в небето.

На вратата на клуба бичеврати типове с прахови маски на „Келвин Клайн“, модели „Балистик“ и „Апокалипсис“, размахваха металотърсачи над мъжете и жените на опашката, докато вятърът риташе на минивихрушки около тях пясъка от уличното платно. Охраната притискаше пръсти към слушалките си, вслушваше се в нарежданията и присвиваше очи срещу летящия прахоляк. Момичета в плътно прилепнали рокли стояха на пръсти, шепнеха обещания и предлагаха подкупи, за да минат покрай кадифените въжета, а богати скъпари и калита щурмуваха вратите на клуба само с платежоспособността на шитите си по поръчка костюми.

Веднага щом охраната забеляза Луси обаче, включи на турбоскорост и я изрита. Всичко — от износената ѝ прахова маска до джинсите и тениската им подсказваше, че не ѝ е тук мястото.

Зад клуба тя откри хора, по-дружелюбни към парите в брой и към празните приказки. Накрая се озова в задната уличка да дърпа от електронна цигара, овкусена с допълнителен пълнител с хашиш, и да си говори с една барманка по време на почивката ѝ, докато се мръщи срещу пясъчните дяволи, които танцуваха по уличката.

За изненада на Луси барманката разпозна снимката на Джейми, макар и да направи гримаса.

— Ами да. Кисне тук през цялото време — каза. Дръпна си от цигарата и алената лампичка на върха ѝ светна ярко.

— Сигурна ли си?

Момичето издиша полека.

— Току-що ти го казах, нали? Скръндзав с бакшиша, като се има предвид с кого движи.

Типично за Джейми.

— И с кого движи?

— Със скъпари най-вече. Хора от „Тайян“ — момичето сви рамене. — Дадоновци.

— Дадоновци ли?

— Туй не си ли го чувала? — барманката се разсмя. — Нали се сещаш — да дон. „Вкарай в дупката“, ясно? — тя направи съответния жест с пръсти. — Китайски израз… — Озадаченото изражение на Луси я накара отчаяно да завърти очи. — Е, стига, де. Така викат тексаските чукалки на китайските важни клечки. Горе-долу единствената дума на мандарин, която момичетата знаят. Тъй че ето ти ги всичките тези мацки чукалки да повтарят „да дон, да дон“ на китайските скъпари. Направо да ти призлее. Даже не успяват да докарат правилната интонация.

— Такива момичета ли имате вътре?

Барманката поклати яростно глава:

— Онези боклуци ли? Няма начин. Те работят на улицата. Пускаме само тези, които знаят как да се държат прилично. Но те всичките се опитват да си продупчат билетчето за скъпарския етаж… — тя врътна глава на север и към увенчания с кули и кранове хоризонт. — „Тайян“, бейби. Толкова близко до небесата, колкото можеш да се озовеш, ако си заседнал в ада.

— Значи си виждала Джейми с момичета? — озадачи се Луси.

— Не — барманката разгледа снимката. — Този тип, неговата игра е друга. Навърташе се със скъпарите. Те са хората с момичетата… — издиша сладка пара. — Твоето хлапе, той беше странен. В началото си мислех, че движи със скъпарите и се мъчи да лепне някой от тях, макар че тук почти няма гейове. Не е по техен вкус. Но изглеждаше нахъсан по такъв начин, разбираш ли? Все едно е изгладнял някой да му хвърли огризки. Не докосваше момичетата. Но продължаваше да се навърта около скъпарите.

— И с какви скъпари се навърташе?

— Предимно изселници. Сещаш се — корпоративни кредитни карти и бонуси за издръжливост, такива работи. Китайски слънчари. Калита. Наркохлапета от Хуарес и Картелите… — тя сви рамене. — Всеки, който има пари.

— А някакви имена знаеш ли?

Барманката поклати глава:

— Не.

— Мога да платя.

Барманката се замисли за момент, но пак поклати глава:

— Държа си на работата.

— Наистина мога да платя.

Момичето отново си дръпна от пълнителя. Издиша парата.

— Виж. Ако искаш, вътре има един от тях. Скъпар, който таман спретва купона. Момчето ти много висеше с него. Мога да ти го покажа. Но нищо повече. Имена не споделям.

— Колко искаш?

— Мамка му? От теб? Имаш ли петдесетачка?

Накрая Луси се озова на ръба на мрака във вътрешността на клуба, загледана в мръсните танци на скъпаря с чифт тексаски чукалки: едната — руса, другата — латиноамериканка, като и двете не изглеждаха достатъчно големи да правят това, което вършеха.

Какъвто и да беше човекът, на Луси ѝ изглеждаше като всички останали богати задници.

— Сигурна ли си, че този е бил с Джейми? — надвика тя глъчката на бара.

Барманката вдигна очи от приготвянето на червено „Негрони“:

— О, да. Много пъти. Мъжът плаща сметките. Големи бакшиши… — и се чукна по слепоочието. — Помня момчетата, които плащат.

— Щедър е, а? — попита Луси, загледана в мъжа.

— О, ми че да — барманката се ухили. — „Ибис“ не слагат никакви ограничения на служебния харч. Видиш ли синьо и бяло, ясно, че парите ще текат.

— „Ибис“ ли? — веднага врътна глава Луси. — „Ибис“ ли каза?

— Ми да. Голяма компания. Навсякъде им виждаш билбордовете. „Фракинг за бъдещето“ и такива ми ти работи — барманката разклати в шейкъра текила и коантро. — Все се хвали как пробиват някакви нови кладенци, дето ще направят Финикс зелен… — тя се разсмя. — Всички знаем, че това са глупости на търкалета, но корпоративните карти на „Ибис“ до една харчат много.

— Благодаря — кимна Луси. Плъзна една петдесетачка по бара. — Страшно много ми помогна!

Барманката погледна към банкнотата, все едно беше кучешко лайно. Попита:

— Имаш ли юани?

Луси се срещна с Тимо на покрива на „Сид’с“, баш на средата на старото Сонора Блуум Истейтс — предградие, което отдавна беше обърнало корема, оставяйки недостроени къщи да осейват прахоляка, а „Сид’с“ стърчеше като фар насред разрухата. Постоянните клиенти се редуваха да стрелят по прерийните кучета, като си предаваха по редицата един стар 22-калибров пищак и крещяха радостно, когато ковнеха някое от животните в сгъстяващия се здрач. Луси се покатери по стълбата, гушнала две „Дос Еквис“, и даде едната на Тимо.

— Хайде, де, Тимо, помогни ми.

Телефонът му звънна. Още преди той да отговори, тя вече чуваше как сестра му Ампаро почва да му се кара.

— Да ти помогна ли? — намръщи се недоверчиво Тимо, когато затвори. — И как да стане тая работа, а? Затънал съм до уши в снимки на мъртви тексасци. Обаче все още ми трябват думички. Ще вършим ли тая работа заедно, или как? Приятелят на Ампаро пак я е зарязал, така че храня всички с парите си. Имам си отговорности.

— Просто не искам да се занимавам вече с това колабиращо порно — обясни Луси.

— Бая му се радваше, когато ти плащаше сметките.

— Добре. Добре. Ще гледам да спретнем няколко бързи статии… — тя зачака. — Но имам и нещо друго. По-голямо.

— Ще печели ли награди? — заинтересува се той въпреки намеренията си.

— Няма гаранция… — но тя остави кукичката да се люлее и той сам да си представи каква печалба може да му донесе една наистина голяма история.

— С какво разполагаш?

— С името на един тип. Майкъл Ратан. Работи за „Ибис“.

— Мъртъв ли е?

Луси се разсмя:

— Не. Но мисля, че работи за Калифорния. Доста време рових във всичките им корпоративни бази данни в търсене на снимки и мисля, че това е нашият човек… — тя му показа снимка на телефона си. — Почти сигурна съм, че е скъпар, но не успях да се докопам до никаква друга информация за него. Не намерих дори служебен адрес. Нито домашен в „Тайян“. Чудя се дали някои от приятелите ти няма да успеят да го проследят.

— С какво друго за него разполагаш?

— Не е много. Работи за „Проучвания Ибис“. Това го потвърдих, но само защото техният корпоративен говорител е обявил преместването. Ратан е пратен тук като главен хидролог за проекта „Верде Аквифайър“. Сеизмични интерпретации, първични хидро…

— Аха, да. Хубаво. И какво още?

— Горе-долу това е всичко. Досието му е закрито за обществен достъп и частните ми проучвания дори не го показват в Аризона. Изкарват го, че все още е в Сан Диего.