Водосрез

И после още няколко пъти.

Кристин можеше да изброи етапите от разчленяването на Джейми, но с това дори не начеваше да описва ужаса, който е преживял, докато похитителите му са го разрязвали на части. Боже, какъв глупак беше Джейми! Толкова самодоволен и с такива грандиозни кроежи. И всичките му идеи как да се самонаправи богат и да се измъкне с парите…

— Вещите му тук ли са? — попита Луси.

Медичката я изгледа продължително.

— Да. Не е бил обран.

— Може ли да ги видя?

Кристин се поколеба.

— Познаваше го, нали?

Луси кимна:

— Да.

— Личи си — патоложката въздъхна. — Сложи си ръкавици.

Журната я послуша и Кристин я остави да прерови торбата с вещите на Джейми. Окървавените му дрехи. Портфейлът му. Тя го отвори и го разгърна. Намери кредитни карти, няколко юана. Касови бележки и квитанции. Разгледа ги. Имаше няколко от будки за закуски, от онзи тип квитанции, писани на ръка, каквито раздаваха пери-веселяшките продавачи на churro69. Джейми винаги се грижеше работните му разходи да се възстановяват, но това беше прекалено. Няколко визитки. „Салт Ривър Проджект“. Бюро по индианските въпроси. Бюро по мелиорациите. Въплъщението на труда му.

Докато разглеждаше кредитните му карти, Луси се натъкна на нащракана на парче анон-карта. Златна, ламинирана, с надраскано като с кръв лого: Апокалипсис сега!

Луси обърна картичката. Беше от онзи тип, при който се съхраняват пари. Пускаш парите в нея посредством „Биткойн“ или друга криптовалута, след това ги използваш без страх, че ще те проследят. Хубав метод, ако не искаш да оставяш финансова следа. Освен това — готин и ако някой друг нарива пари в картата. Лесен и анонимен начин да ти плащат.

Замислено чукна ръба на златното чудо в дланта си. Тази карта я притесняваше. Не подхождаше на Джейми. Той беше по-изискан потребител.

— Кофти начин за умиране — каза някой зад гърба ѝ.

При тази реплика Луси подскочи и напъха бележките и картата обратно в портфейла на Джейми. Зад гърба ѝ стояха двама детективи в цивилно облекло. Латиноамериканци със затъкнати в коланите палци и свалени ципове на якетата, така че да се виждат оръжията и значките им.

Единият беше нисък, с наченки на шкембе, подрязана брадичка и многозначителна усмивчица. Другият беше висок. Сериозен, ъгловат и суров. И двамата гледаха Джейми.

— Дявол го взел — обади се този с брадичката, — изглежда, все едно някой от доста време е точил зъби копелето да страда здравата!

— Мога ли да съм полезна с нещо? — попита остро Кристин.

— Отдел „Криминални разследвания“ — по-високият ѝ показа значката си и се присъедини към партньора си в огледа, като се наведе да проучи отблизо лицето на Джейми. — Бая е страдал. Явно си е отхапал езика… — Окъпа Луси с леден поглед. — Това неговите вещи ли са?

Преди дори да му отговори, той измъкна портфейла на Джейми от ръката ѝ.

— Наоколо е пълно с труповете на койотите убийци — многозначително се обади Кристин.

Сериозното ченге се изправи и каза:

— Не търся стари тела от изкопа. Трябват ми готини, преснички. Като това… — той се вгледа в трупа на Джейми. — Той има ли си име?

— Джеймс Сандерсън — каза Кристин.

— Хъм — ченгето сви рамене. — Не е този, който ми трябва. Търсим някой си на име Восович… — доби замислен вид. — Този тук обаче е направо черешката на тортата.

На Луси не ѝ харесваше начинът, по който се държаха ченгетата, нито как стрелкаха погледи между трупа на Джейми, Кристин и нея.

По-ниското ченге с брадичката имаше следи от нещо като татуировка на змия, която се спускаше по опакото на дланта му. Високият беше с белег на лицето и шията си — блед, неравен хребет от плът, все едно някой го е наръгал с бутилка в гърлото и после я е теглил надолу до гърдите му. Ниският ровеше в портфейла на Джейми, а Кристин ги поведе към друго тяло и дръпна чаршафа от него.

— Този ли е вашият човек? — попита тя.

Луси ги последва с любопитство. Ченгето с усмивчицата и брадичката още държеше нещата на Джейми. Ужасно ѝ се искаше да прегледа отново квитанциите и клубната карта — но забрави за всичко това веднага щом видя другия труп. Двата бяха свързани. Двата трупа бяха като огледални отражения един на друг въпреки различията в понесените мъчения.

— Я виж това — възкликна нисичкият. — Восбургер. Чиуауански апокалипсис, версия 3,0. Ха сега ми кажи, че не сме насред ада!

По-високият изсумтя:

— Определено го е настъпил Съдният ден… — той врътна глава към трупа на Джейми. — И си има близначе.

— Сигурно е просто съвпадение — пошегува се този с брадичката.

— Чувал съм, че имало и такова чудо.

И двамата се усмихнаха, вече втренчили погледи в Луси.

— Познаваш ли този? — попита ченгето с белега. Сочеше към новия труп — онзи, когото бяха нарекли Восович.

Съсипаното тяло на мъртвеца дотолкова напомняше това на Джейми, че връзката не би могла да бъде пропусната и от най-тъпото ченге.

Луси поклати глава:

— Никога не съм го виждала.

Ченгето с белега посочи Джейми:

— А този? Приятел ли ти беше? — Взе портфейла от ръката на партньора си и извади шофьорската книжка отвътре. — Кой е бил Джеймс Сандерсън?

— Излиза, че е бил дребна писарушка във „Финикс Уотър“ — обади се нисичкият. — Или поне така се казва във визитката му.

— Вярно ли е? — обърна се високият към Луси. — С това ли се е занимавал Сандерсън? Вода? Законови вратички?

На Луси не ѝ харесваше как я гледа ченгето. Привидно се държеше безразлично, но въпросът му беше многозначителен. А тъмните му очи я приковаваха.

— Дявол ме взел, ако знам! — тя се престори, че не проявява интерес. — За мен е просто плувец… — и махна с палец към Тимо, който щракаше усърдно снимки. — Работим за „Рио де сангре“. Реших, че трупът може да е достатъчно готин, та да стане за корица.

— Ха. Пък не ми заприлича на лешояд! — белязаното ченге кимна към Джейми и новото тяло. — Виждала ли си напоследък други такива жертви? След мъчения като техните? Плувци може би? Или окачени по надлезите, нещо такова?

Луси сви рамене.

— Нарковците правят такива работи понякога… — тя остави разговора да продължи, като се престори на отегчена, и използва всички способи, които Рей Торес ѝ беше показал за отклоняване на вниманието на ченгетата. — Тимо ей там има цял каталог със снимки, ако искате да погледнете. Сигурно разполага с нещо подобно.

— Обзалагам се, че разполага — ченгето се обърна и подвикна на Кристин, която беше отишла да надзирава продължаващия хаос. — Хей! Този тип тук има ли някакви лични вещи?

— Може и да има — подвикна в отговор Кристин. — Ако ги намерите, ваши са си.

— Ако ги намерите… — изсумтя нисичкият, оглеждайки хаоса. Замъкна се обратно до трупа на Джейми.

Луси се опитваше да види връзката между двете ченгета и дали има начин да измъкне нещо от тях. „Восович“ — беше казало ченгето. Много ѝ се щеше да го накара да ѝ покаже как се пише името, така че да започне да копае. Беше сигурна, че ще ѝ разкаже подробности за смъртта на Джейми. Поне този път убийството нямаше да си остане загадка.

Неканен, в мислите ѝ изплува образът на Рей Торес, размахващ предупредително пръст. „Не пиши за труповете.“

— Имате ли улики? — попита тя ченгетата.

Двамата се спогледаха.

— Лоши типове са го сторили — каза онзи с брадичката. — Наистина лоши типове.

— Мога ли да ви цитирам? — веднага го притисна Луси.

— Разбира се. Непременно! — белязаният я гледаше по начин, от който внезапно я завладя безпокойство. Очите ѝ бяха привлечени към белега, минаващ по врата и челюстта му и изчезващ под ризата — назъбена резка в твърдия махагон на кожата му. Вълниста накъсана плът. Грозно насилие.

— Разкажи ми пак за този човек — каза той, почуквайки количката, на която лежеше Джейми. — Какъв каза, че ти е интересът към него?

— Аз… — Луси се стегна. — Както казах. Просто търся нещо по-кърваво. За вестничоците.

69

Churro (исп.) — шприцовани пържени закуски (пръчици от тесто), понякога със сладък пълнеж или с крем. — Б.пр.