Водосрез

— Но не те взеха?

— О, чумата да ги тръшне, не ме взеха. Те правят всичко различно. Големите части до една се изработват предварително. Правят ги на място, сглобяват ги на място. Дяволски бързо е, но не е строителство, както го разбираме ние. По-скоро е като… работа в завод. И освен това има много сложна биологична дейност… — той сви рамене. — Не се притесних особено по онова време. Все още за всички имаше от другата строителна работа. По онова време все още се разраствахме. Разбира се, след това ЦАП гръмна и всички къщи, които бях тръгнал да правя, станаха скапана инвестиция… — Той погледна към „Тайян“, части от който вече сияеха обитаеми. — Те са единствените хора, които не се безпокоят за ЦАП. Онези от „Тайян“ просто си включиха рециклирането и си задържаха всичката вода вътре. Това място се нуждае само от някоя и друга капка допълнително. Ако вярвах в конспирации, щях да кажа, че не Вегас или Калифорния са саботирали ЦАП. Бил е „Тайян“. Просто за да резне кранчето на всички останали. Внезапно скъпите им апартаменти и пентхауси взеха да изглеждат наистина евтини, докато всички останали се въртяха като пилета без глави и се опитваха да намерят кухненска мивка, която пуска по малко вода… — Тууми прикри очи, втренчен в аркологията. — Не бих имал против, ако бяха изчакали поне да продам първите си десет образцови къщи. Можех да си купя място в Калифорния, лесно при това, ако бях успял да продам онези къщи.

— Можеше, щеше, трябваше — изреди Мария.

Тууми се ухили:

— Днес си цинична!

Тя сви рамене, размърда крака и се вгледа в джапанките си.

— Просто не мога да си представя как така богатите хора винаги се измъкват без проблем, а бедните никога не получават нищо.

— Смяташ ли, че е така? — Тууми се разсмя. — Краличке моя, аз бях богат. Докарвах си без проблем към шестцифрени суми. Добре се справях. Строях къщи, имах план… — той сви рамене. — Просто заложих грешно, това е всичко. Смятах, че ще продължим, както бяхме тръгнали.

Мария обмисли думите му и оцени смисъла. Тууми се беше излъгал точно като баща ѝ. Някак си не бяха успели да видят нещо, което е ясно като бял ден и ги връхлита право в лицата.

Някой беше гръмнал ЦАП и с това беше съсипал Тууми. Но китайците са били подготвени. Имали са план. Гледали са напред към онова, което може да се скапе. Целият „Тайян“ е бил планиран за катастрофа.

Докато всички останали са търчали като пилета с отрязани глави, „Тайян“ просто си е включил рециклиращите системи и е продължил да си цъка.

Някои хора се справяха добре на този свят. Някои хора знаеха къде и на какво да заложат.

Е, и как се залага правилно?

Тууми я изненада с думите:

— Дявол го взел, ако зная. Не мисля, че е възможно.

— Не знаех, че съм го казала на глас.

— Може пък да ти чувам мислите.

Мария се ухили:

— „Тайян“ обаче се справя добре. Видели са какво се задава, Вегас също. Имат си аркологии.

— Градът на греха, а? — ухили се и Тууми. — Когато чуха, че сме се запътили към ада, онези типове вдигнаха купон. Те бяха готови за ад, понеже оттам са излезли. За хората на Кейтрин Кейс това е като завръщане у дома.

Мария погледна към „Тайян“:

— Ще ми се да беше за мен.

— И на мен, момиче. И на мен.

Поседяха смълчани за малко, вгледани в работниците от аркологията — няколко бригади яздеха открити асансьори към небето, а жълтите им каски блестяха и изчезваха в облаците дим високо горе.

— На няколко къщи от мен се е настанила глутница койоти — каза Тууми, сменяйки темата.

Мария наостри уши.

— Прекарват ли хора през границата?

— Не — готвачът се разсмя. — Не са този вид койоти. Имам предвид животните, момиче. Нали ги знаеш, със зъби и опашки? Дето приличат на кучета?

Мария се опита да скрие разочарованието си.

— О!

— Нова глутница е.

— Откъде знаеш, че са нови?

— Познавам си квартала, предполагам. Човек научава кой кой е. Койотите доста си приличат с пери-веселяците. В началото всички тексасци ти се струват еднакви… — той я тупна по рамото. — Но после започваш да различаваш индивидите. Този например има сиви връхчета на ушите. На онзи опашката е по-пухкава. Научаваш се да ги познаваш.

— Имаш ли представа откъде взимат вода?

— Не знам. Може би тази в кръвта им стига. А може нечии тръби да текат.

Мария изсумтя.

— Така или иначе, те надушват вода. Животните са по-добри за тия работи, отколкото ние. Човешките същества, ние в сравнение с койота сме глупаци.

Пак помълчаха известно време, почиваха и се готвеха за слизането на следващата смяна строители. Районът около строежа си имаше собствени ритми и на Мария ѝ се струваха привични, напомняха ѝ за времето, когато баща ѝ работеше на високото скеле.

Китайските шефове подвикваха на бригадите си на смес от китайски, испански и английски, с която се вършеха нещата във Финикс, когато работиш на високото. Няколко зонъри в каубойски шапки влачеха крадени намотки електрически кабел и се мъчеха да ги продадат.

Хората се редяха пред обществените тоалетни, които „Тайян“ беше монтирал около ъглите на аркологията, за да подобри общественото здраве. Тууми беше казал на Мария, че после комплексът изпомпва суровите канални отпадъци вътре в сградата и там минават през големи метанови компостинг-системи. Хитреци бяха китайците. Никога не хабяха нищо. Извличаха газовете, дестилираха водата и превръщаха останалото в торове за странните растения, които растяха вътре в сградата и се развиваха в дървета.

Същата работа като джони-камионите, които караха из града. Китайците бяха умни. Винаги вкарваха разни неща в аркологията. Никога не изкарваха нищо. Бяха специалисти по събиране на торовете, от които се нуждаеха.

Слънцето напичаше. Втората обедна смяна започна. Мария отново се захвана да продава вода.

Чашка или черпак? Чаша или гребка? Чашка или черпак?

Пари във всяка капка.

Приближи се голям пикап с вътрешно горене. Готино черно чудовище, хибриден форд, снабден с възлести гуми, високи почти колкото Мария. Веднага щом от него наизлязоха хора, тя ги позна. Бабанките на Ветеринаря — Като и Естебан, които се хилеха, докато пресичаха улицата към нея и Тууми. Готвачът си беше подготвил парите още преди да пристигнат и ги връчи, както си обръщаше поредната papusa. Естебан ги взе и ги преброи през палец бързо и опитно. Погледът му се стовари върху количката на Мария.

Стомахът ѝ се сви, когато осъзна колко е била глупава. Беше оставила твърде много бутилки в количката. Половината вече бяха продадени, изпразнени в чашите на работниците. А тя си стоеше като идиотка. Беше глупачка да не се сети как богатството ѝ ще привлече внимание.

Естебан кимна на Тууми:

— Дай ми три със свинско и сирене.

Като искаше с боб и сирене. Тууми се захвана да пържи. Като погледна към Мария и сръга Естебан.

— Водното маце се справя добре.

— Пачка трупа — съгласи се Естебан.

— Искате ли вода? — попита Мария, като се престори, че не знае какво си мислят. Опитваше се да не мисли за парите в сутиена си, пожелаваше си двамата cholobis да я оставят на мира, просто да се държат като всеки друг ден. Да ѝ позволят да се разтвори в нищото. Просто поредното незначително парче тексаски прахоляк, по случайност издухано в града.

— Май ти се пише да плащаш такса — каза Като на Мария.

Тя преглътна:

— Вече му платих такса — каза и махна с ръка към Естебан, — преди да дойда тук.

— Нънам. Чини ми се, че си си основала цяла водна банка тука. Строиш си един вид малка течна империя. Купуваш, продаваш, търгуваш… Бая солидно ми се струва, маце.

— Не е кой знае какво.

— Не се подценявай, Тексас. Според мен се справяш наистина добре.

— Вече си платих таксата.

Като погледна ухилен към Естебан:

— Аха, така ли… Обзалагам се, че Естебан не ти е предложил такса за такъв голям бизнес. Когато намина, си е мислил, че може да потъргуваш малко както нашия добър Тууми. Човек на народа и върши работа за народа, нали така? — Той се захвана да брои бутилките. — Ти обаче май се занимаваш с друго. Та понеже съм ти приятел, а и съм дружка на Естебан и обичам да гледам как хората преуспяват, ще бъда наистина добър и ще ти дам шанс да оправиш нещата. Ще те оставя да си помислиш колко ли може да ни дължиш. Ще ти дам възможност да оправиш сметките с човека, който те пуска да продаваш на земя, дето не е твоя.