Водосрез

Опашката си оставаше стабилно от по шест-седем души, всички в очакване да дадат поръчките си. Тууми имаше най-доброто място. Беше достатъчно близо до „Тайян“, че да прилапва работниците между смените. Плюс че прибираше и част от скъпарите, които харесваха уличната храна и се измъкваха от завършените части на „Тайян“. Най-доброто от двата свята.

Мария наля поредната чаша, докато Тууми изпълняваше поръчката на китайски бригадир.

— Ни яо шенма?

Бригадирът се усмихна на китайския на Тууми, но отговори на английски:

— Месо. Без queso.

Тууми също превключи на английски. Каквото желае клиентът. Това му беше мантрата. Беше готов да продава pupusas на английски, испански или китайски. Харесваше му да казва, че ако от космоса се спусне и кацне кораб с клингонци, и този език ще научи. Тууми превръщаше хората в редовни клиенти. Пържеше pupusas и сгъваше идеални оригамни салфетки от вестниците си — елегантни и стилни — после пъхаше готовите pupusas в малките им хартиени пакетчета, пълни с убийствата на деня, и ги връчваше с апломб.

— Усмивка и стил, Мария — обичаше да казва. — Усмивка и стил. Няколко мили думи на родния език на клиента, хубава храна без изключения и винаги да си на мястото си. Без изключения. И си в бизнеса.

Няколко мили думи.

След смъртта на баща ѝ именно това беше довело Мария при него.

Тя беше похарчила почти свършилите си пари за една pupusa, както баща ѝ я черпеше, когато беше на обедна смяна. Копнееше отчаяно за спомена и утехата на големия чернокож тип с червено-бялата престилка и милите думи. Лице, което ѝ беше познато и по някаква причина му вярваше.

И Тууми, вместо да ѝ вземе парите, ѝ даде изгорялата pupusa, която иначе щеше да получи Спайк — пършиво улично псе, което се мотаеше около строителната площадка. Изгладняла, Мария беше погълнала на една хапка храната. А сега продаваше до него вода и той я наричаше негова краличка.

— Ще станеш същинска Кейтрин Кейс — така ѝ каза, когато за първи път му предложи да продава вода до него и да делят печалбата в отговор на възможността и тя да спечели някоя стотинка. Щеше да се занимава с купуването и домъкването, а на него нямаше да му се налага да го прави, но все пак щеше да получава дял.

Краличка. Миниатюрна Кейтрин Кейс. Тууми можеше да я нарича, както си пожелае, поне докато ѝ предоставяше място да си продава водата достатъчно близо до „Тайян“.

Локация. Локация. Локация.

Аркологията „Тайян“ определено беше идеалното място. Части от нея вече бяха обитаеми. Хората живееха в апартаменти с тройни филтри. Чист въздух, идеално пречистена вода, техни собствени ферми, всичко необходимо за живеене, ако ще право под носа им Финикс да иде по дяволите.

Сара го беше описала на Мария — фонтаните и водопадите. Навсякъде — пълно с растения. Въздух, който никога не мирише на дим или изгорели газове. По мнението на Мария — същинска изгубена райска градина. Беше почти толкова трудно да попаднеш в „Тайян“, колкото и да стигнеш Калифорния. Охрана, магнитни карти, отпечатъци от пръсти. За да влезеш вътре, ти трябват приятели.

Димът и прахолякът на строежа Мария познаваше и разбираше; подплатената климатизирана вътрешност на скъпарския начин на живот, в която, за да попадне, Сара си продаваше задника — това беше все едно друга планета.

Мария отвори поредната бутилка и погледна опашката. Ако нещата продължаваха в този дух, след час-два щеше да е свършила водата и да има повече налични в джоба, отколкото от година насам. Чудесна вноска към купуването на по-добър живот. Печалбата беше дори по-добра, отколкото очакваше. Сара щеше да бъде впечатлена.

— Чаша или черпак? — попита тя следващия клиент.

От другата страна на улицата група тексасци се качваха на автобуси. Една камара обнадежден народ, който по принцип се навърташе около строителната площадка.

— Къде отиват? — попита тя Тууми.

Той вдигна очи от своите pupusas.

— Електричарите са това. Събират всеки, способен да върти метла.

— Защо са им?

— Слънчевите ниви на запад са се задръстили от бурята. Така че разполагат с цели квадратни мили фотоволтаици, които не стават за нищо, освен да пазят сянка на пустинята. Не могат да извличат сока на панелите си изпод шест инча прахоляк… — той се разсмя. — Май за първи път виждам всички да се кефят, че наоколо се въртят банда останали без работа тексасци.

— Може би трябва да ида да продавам там — промърмори Мария под нос.

Тууми се разхили. Сръга я с лакът:

— Краличката е станала твърде важна да работи с Тууми, а?

Мария нямаше против сръгването. Тууми беше готин. Дори когато я подкачаше, беше ясно, че няма наум нищо лошо.

Подкокоросвана от Сара, тя се беше опитала да го целуне. Сара твърдеше, че трябва да покаже колко е благодарна, да привърже човека към себе си здраво. Да се превърне в негова жена. И за секунда Тууми я беше допуснал да го стори. Устните му върху нейните смучеха лакомо, преди нежно да я отблъсне.

— Не мисли, че не съм поласкан — каза.

— Какво не е наред тогава?

— Не така трябва да стоят нещата за теб.

— А как да бъдат? — не го разбра Мария.

Тууми въздъхна:

— Почва се с любов, не с нужда.

Мария го беше зяпнала, объркана, опитваше се да разбере каква по форма чест го ръководи. Какво не беше направила, както трябва? Опитваше се да проумее къде ѝ е мястото в матрицата от двойки, които варираха от Сара, която си продаваше кокалестия задник, облечена в къси шортички и бюстие, и чак до някакъв романтичен идеал, който Тууми явно си носеше в главата и който казваше, че не бива да пипаш момиче, ако не си влюбен в него.

В крайна сметка нямаше значение. Мария беше направила предложение и той беше отказал, което беше почти толкова добро, колкото да е негово момиче. Може би дори по-добро.

— Ако му се ще само да гледа, то ти предстои лесна работа, момиче — беше казала Сара. — Дай му да зяпа колкото си ще. И ще ти е верен до живот.

Първата обедна смяна приключи и опашката им намаля.

Мария преброи все още пълните бутилки в количката си. Тууми изправи гръб.

— Дявол го взел, пък аз си мислех, че да строиш къщи е лоша работа!

— Всичката работа е лоша, докато не намериш по-гадна — каза Мария.

Тууми се засмя:

— Сигурно е така.

— Как тъй не си се върнал в строителството?

— Напоследък всичко е по договор с аркологията „Тайян“. Вече не се търсят много обикновени строители.

— Татко работеше за „Тайян“. Това само го уби.

— Е, няма гаранция. Но все пак трябва да се гордееш с него. Трябва доста да го е бивало, за да го наемат китайците. Тяхното строителство е сложно. Не е като да сглобиш два винкела и да лепнеш гипсокартон отгоре. Там вътре е пълно с тилапии, охлюви и водопади и всичко е свързано. Сложна, чувствителна работа.

— Не мисля, че татко се е занимавал с това.

— Е, поне беше турил пръст на пулса, ако не друго — отвърна Тууми замечтано. — Да работиш по нещо такова, значи да строиш бъдещето. Хората, които го правят… трябва да сглобиш всичките тези модели: софтуер, водни потоци и население. Да пресметнеш как да уравновесиш всички заводи и животни, как да чистиш отпадъците и да ги превръщаш в тор, която може да се ползва за оранжериите, как да пречистваш и водата. Прекарваш надолу през филтрите мръсна вода, тя минава през гъби и тръстики, тече в басейнчета с лилии, шаранови ферми и охлювни лехи и по времето, когато стигне до другия край, тази вода е по-чиста, отколкото онова, което изпомпват изпод земята. Природата върши цялата работа, всичките малки разнообразни животинки действат заедно като зъбни колелца в двигател. Специален модел. Цял голям жив двигател.

— И как така не работиш там, като знаеш толкова много?

— Да му се не види, пробвах се в „Тайян“, когато започнаха. Смятах, че имам шанс. Те бяха принудени да наемат местни, за да получат строителните си разрешителни от града и щата. Измислих как да си хвърля шапката в пръстена. Така де, знам как се строи, нали, мамка му?