Водосрез

За Анхела беше поразително колко сходно изглеждат различните градове, след като са загубили водата си. Нямаше значение дали са в горната част на река Колорадо, или в долната. Все едно дали иде реч за Лас Вегас или Финикс, Тъксън или Гранд Джънкшън, Моуаб или Делта. В крайна сметка всичко беше еднакво: ослепели светофари се люлеят по пълните с търкалящите се топки тръни улици, търговските центрове са притъмнели и са с високо ехо и строшени витрини, голф игрищата са покрити с пясък и са обрасли с мъртви, изсъхнали дървета.

Точно в този момент Карвър Сити се беше запътил към същата ситуация като на руините тук — просто поредната жертва на острия, ясен взор на Кейтрин Кейс и още по-острите ѝ водосрези. Ортиз изникна върху триетажното блокче и надникна надолу към улицата. Зад него се виждаха неравните форми на най-новото начинание на Кейтрин Кейс — „Сайпръс 3“, гордо вирнал глава в задименото синьо на небето — бъдещето, арогантно грейнало над старите руини на Лас Вегас.

Слънчевите панели на аркологията потрепваха, проследяваха светилото и засенчваха стените ѝ, контролираха температурата, докато смучеха топлина и светлина. Зад „Сайпръс 3“ се виждаха сестрите му 1 и 2, а на запад от тях основите на „Сайпръс 4“ си личаха по щръкналите дантелени кули на строителните кранове, живописно увити в банери с 远大集团, провиснали по хълбоците им в червено и златно.

Дори от две мили разстояние Анхела разчиташе ясно китайските йероглифи. Юан Да Джи Туан. Не се справяше кой знае колко добре с китайския, но тези думи му бяха познати. „Широката група“, корава строителна фирма от Чанша. Вършеха всичко необходимо за съпруга на Кейс и групировката му за недвижими имоти.

Китайците знаеха как се правят тия шибантии, така заяви Кейс. Знаеха как да направят едно съвместно сдружение печелившо за всички. Беше лесно да се продават места в новите екземпляри от аркологичната ѝ концепция при вече готови и пуснати в действие три комплекса. Започнатият „Сайпръс 4“ вече беше разпродаден на зелено, а „Сайпръс 5“ беше стигнал дъските на проектантите.

Анхела още си спомняше колко силно го беше впечатлила дамата от агенцията за недвижими имоти, докато обикаляха централните атриуми на „Сайпръс 1“. Бяха заобиколени от водопади и увивни растения, но мацката не спря да чука на таблета си и му показваше схеми, обясняваше му колко са сигурни рециклиращите системи, и описваше как „Сайпръс“ може да кара на собствената си вода до три месеца накуп, без нито един път да се наложи да черпи от Колорадо. Опитваше се да му обясни нещо, което Анхела лично беше помогнал да се роди.

Хората наричаха Кейтрин Кейс убиец, понеже водосрезите ѝ режеха адски безмилостно по Колорадо, но когато вдъхна уханието на евкалипт и орлови нокти в „Сайпръс“, Анхела осъзна, че всички грешат.

Навън имаше само пустиня и смърт. Но вътре, сред джунглата от зеленина и декоративни езерца, кипеше живот и Кейтрин Кейс беше светица, която предлагаше спасение на вярващите в нея, докато ги напътстваше към убежището във вътрешността на технологичните чудеса, които бе съзряла.

Ортис отново подмина теслата на Анхела, надникна вътре и се убеди, че той е самичък в колата. Още няколко войници на „СюисЕкзек“ заеха позиции в началото на улицата.

Най-накрая и личният „Ескалейд“ на Кейс изпълзя в уличката и Кралицата на Колорадо стъпи навън. Стройна и руса, с опъната по бедрата пола. Високите ѝ токове тракаха по строшените стъкла. Тънко кръстче. Болеро в тъмносиньо върху златното сияние на блузата ѝ. Мазки грим правеха очите и големи и тъмни. В пържещата горещина под слънцето тази жена изглеждаше твърде малка и деликатна, за да бъде движещата сила, която превръщаше градовете в облаци прах.

Анхела все още си спомняше как стои пред нея в балистична броня, докато тя обявяваше, че ще среже гърлото на точно това предградие. Едно от първите ѝ завоевания. Все още чуваше гневния ропот на тълпата и помнеше как военните му цайси се бяха озарили с физиономиите на активистите и дъга от оценки на степента на заплаха при разпознаване на обектите, както и алгоритми за търсене на вдигнати огнестрелни оръжия, които да му подскажат, че е време да гризне куршума в името на кралицата си…

Каква шибана задача.

Какво шибано предложение.

— Искаш ли да останеш? — това го попита тя, когато се срещнаха за първи път.

Беше още преди обучението. Преди Анхела да има лична карта или разрешително за живеене в „Сайпръс“. Преди щатската гвардия. Тогава той не беше дори законно човек. Спомняше си горещината и страха зад решетките. Амониевата смрад на използваните прекалено много пъти чисторби. Трийсет души, натъпкани в една затворническа килия. Всичките — джебчии, чекиджии, бандити и престъпници, които не са проявили здравия разум да си вадят хляба така, както Вегас е поискал от тях. А сега Вегас се канеше да ги натъпче в осемнайсетколесни камиони и да ги откара на юг. Който доживееше до границата, оцеляваше. Който се опържеше, беше добре препечен.

Уличните банди му викаха „боклукчийския камион“.

Не бива да ви спипат, homes. Със сигурност ще ви тикнат в боклукчийския камион.

Кейтрин Кейс и тогава носеше скъпи обувки — деликатни сандали с каишки и високи токове, които тракаха по напукания бетон в затвора и остро подчертаваха по-тежките стъпки на гвардейския ѝ ескорт, обут в ботуши. Анхела си спомняше токчетата ѝ заради това, че бяха донесли промяна в рутината на килиите и го бяха накарали да надникне между решетките. Помнеше как зяпаше странната, прилична на кукла жена, и си мислеше, че ако успее да вкопчи пръсти във врата ѝ, всичкото злато и диаманти по нея ще го направят един прилично богат cabron. Помнеше как тя отвърна на огледа му с настоятелни и очаровани сини очи, сякаш той беше животно в зоопарка, а тя го изучаваше. Спомняше си съвършената ѝ концентрация и как му се стори, че е тръгнала да търси нещо, и колко му се щеше да ѝ посегне и да ѝ даде урок.

А след това тя го изненада до дън душа. Сам-сама посегна през решетките да погали влагата по челото му. Просто си пъхна вътре ръката въпреки предупредителното изсъскване на телохранителите си.

— Искаш ли да останеш? — попита и сините ѝ очи бяха спокойни и лишени от страх.

И Анхела кимна, доловил открилата се възможност.

Телохранителите го извадиха от килията и го заведоха в стая без прозорци. Накараха го да чака в горещината, докато онази кукла дойде.

— Чух, че си бил прострелван — започна тя, когато най-сетне седна срещу него.

Анхела я изгледа спокойно и вдигна ризата си — въплъщение на мачовщината — да ѝ покаже неравните белези.

— Няколко пъти.

— Това е добре. Работата, която съм ти намислила, може да включва още.

— Че що да искам да ме гръмнат заради теб?

— По принцип, защото плащам по-добре — тя се усмихна леко. — А и ще ти дам свястна балистична броня. С малко късмет може дори да оцелееш.

— Не се боя да умра.

Анхела се усмихваше, като се сетеше за онзи път. Не се беше страхувал. Нито да умре в боклукчийския камион на Вегас, нито от Кейтрин Кейс. От толкова дълго време гледаше смъртта си в лицето, че тя се беше превърнала в най-добрата му приятелка. Тази скъпарска кукличка беше едното нищо. На гърба си Анхела имаше татуирана Ла Санта Муерте. Беше заложил живота си в ръцете на Кльощавата дама. Смъртта му беше най-добрата мацка. Но попита:

— Защо аз?

— Пасваш на профил, който ще ми върши работа. Агресивен си, но имаш достатъчен контрол върху импулсите. Интелигентен си. Гъвкав си в променящи се обстоятелства. Внимателен си… — тя го погледна в очите. — Не вреди, че освен това си и призрак. Не разполагаме с никакви документи за теб. Имаме няколко пръстови отпечатъка от юношески затвор в Ел Пасо, но онова е място… — тя сви рамене. — Долу, в Мексико, може и да има следи от теб, но тук си призрак. А за мен призраците са полезни.

— И какво трябва да ти свърши един призрак?

Тя се усмихна и при тези му думи:

— Как се справяш с рязането на гърла?