16:50 от Падингтън

— Това е нещо, което никога няма да забравя — заяви госпожа Магликъди, потрепервайки. — Бедата е, че не виждам какво бих могла да направя!

— Не мисля, че ти можеш да направиш нещо повече — замислено промълви госпожица Марпъл. (Ако госпожа Магликъди се вслушваше по-внимателно в нюансите на тона на приятелката си, тя щеше да забележи лекото ударение върху „ти“.) — Съобщи всичко, което си видяла на служителите от железниците и на полицията. Не, нищо повече не можеш да направиш.

— В известен смисъл това е облекчение — констатира госпожа Магликъди, — защото, както ти е известно, веднага след Коледа заминавам за Цейлон при Родерик и със сигурност не бих искала да отлагам визитата, толкова отдавна я чакам. Макар че, естествено, бих я отложила, ако сметна, че съм длъжна — добави тя добросъвестно.

— Сигурна съм, Елспет, но както вече ти казах, мисля, че си направила всичко, което вероятно би могла да направиш.

— Сега случаят е в ръцете на полицията — заяви госпожа Магликъди, — а ако полицията реши да прояви глупост…

Госпожица Марпъл решително поклати глава.

— О, не, в полицията не са глупави и това прави нещата интересни.

Госпожа Магликъди я погледна неразбиращо, а госпожица Марпъл затвърди оценката си за своята приятелка като жена с отлични принципи и без никакво въображение.

— Човек иска да знае какво се е случило в действителност.

— Тя беше убита.

— Да, но кой я е убил и защо? И какво е станало с трупа? Къде е той сега?

— Работа на полицията е да го открие.

— Точно така, а те не са го открили, което ще рече, че човекът е бил умен, много умен, нали? Не мога да си представя, виждаш ли, как се е отървал от него… — повдигна вежди госпожица Марпъл. — Убиваш жена в изблик на ярост — трябва да е било непредумишлено, иначе никой не би избрал да убива при такива обстоятелства — само минути преди влакът да навлезе в голяма гара. Не. Сигурно е имало кавга — ревност или нещо от този род. Удушаваш я и ето те е мъртво тяло в ръце, непосредствено преди влакът да пристигне в гарата. Какво би могъл да направи човек, освен, както казах в началото, да подпре тялото в ъгъла, сякаш спи, и да слезе веднага от влака. Не виждам друга възможност. И все пак трябва да е имало някаква възможност…

Госпожица Марпъл потъна в размисъл. Госпожа Магликъди попита нещо два пъти, преди тя да й отговори.

— Оглушаваш, Джейн.

— Само малко, мисля. Струва ми се, че хората не произнасят думите така ясно, както преди. Всъщност чух те. Боя се, че не обърнах внимание.

— Просто попитах какви влакове има утре за Лондон. Дали следобедният е подходящ? Отивам у Маргарет, а тя няма да ме очаква, преди да е дошло времето за чая.

— Мисля си, Елспет, дали ще имаш нещо против да пътуваш с влака в 12:15? Можем да обядваме рано.

— Разбира се, и…

Госпожица Марпъл продължи, заглушавайки думите на приятелката си:

— Мисля си също дали Маргарет ще има нещо против, ако не пристигнеш за чая, а, да речем, към седем часа вечерта.

Госпожа Магликъди погледна приятелката си с любопитство.

— Какво си си наумила, Джейн?

— Елспет, предлагам да дойда с теб до Лондон и да се върнем отново в Бракхамптън с влака, с който си пътувала завчера. После от Бракхамптън ти ще отидеш отново в Лондон, а аз ще дойда тук, както ти направи. Разбира се, разходите ще бъдат за моя сметка — наблегна госпожица Марпъл на този момент.

Госпожа Магликъди пренебрегна финансовия аспект.

— Какво, по дяволите, очакваш, Джейн? — попита тя. — Още едно убийство?

— Разбира се, че не — заяви шокирана госпожица Марпъл. — Признавам обаче, че бих искала сама да видя, под твое ръководство, ъъъ… наистина е много трудно да се намери подходящата дума — терена на престъплението.

И така, на следващия ден госпожица Марпъл и госпожа Магликъди напуснаха бързо Лондон в два противоположни ъгъла на първокласен вагон на влака в 16:50 от Падингтън. Гарата бе дори още по-препълнена, отколкото предишния петък, тъй като сега оставаха само два дни до Коледа, но влакът в 16:50 бе сравнително спокоен, поне в предната си част.

Този път никакъв влак не се изравни с техния, нито пък те — с друг. От време на време профучаваше по някой влак към Лондон. Два влака минаха край тях, но с висока скорост. Госпожа Магликъди периодично поглеждаше часовника си с израз на съмнение.

— Трудно е да се каже точно кога ще преминем през гара, която ми е позната…

А те непрекъснато преминаваха през гари.

— След пет минути трябва да пристигнем в Бракхамптън — заяви госпожица Марпъл.

На вратата се появи кондуктор. Госпожица Марпъл погледна въпросително. Госпожа Магликъди поклати отрицателно глава. Той перфорира билетите им и отмина, залитайки леко при големия завой, който влакът направи. В този момент влакът намали скоростта си.

— Май че пристигаме в Бракхамптън — каза госпожа Магликъди.

— Мисля, че навлизаме в предградията — уточни госпожица Марпъл.

Отвън проблясваха светлини, виждаха се сгради и понякога бегло — улици и трамваи. Скоростта намаля още повече. Започнаха да пресичат стрелките.

— Ще бъдем там след минута — отбеляза госпожа Магликъди, — но аз наистина не виждам полза от пътуването. То подсказа ли ти нещо, Джейн?

— Боя се, че не — отговори госпожица Марпъл с глас, в който имаше съмнение.

— Неприятна загуба на прилична сума — подчерта госпожа Магликъди. Гласът й сигурно щеше да прозвучи по-неодобрително, ако самата тя плащаше. Госпожица Марпъл бе твърдо убедена в това.

— Независимо от всичко — подчерта тя, — човек иска да види със собствените си очи мястото. Този влак има закъснение само няколко минути. В петък навреме ли пристигна?

— Мисля, че да. Наистина не забелязах.

Влакът бавно навлезе в оживената гара на Бракхамптън. Високоговорителят дрезгаво съобщи за пристигането му, започнаха да се отварят и затварят врати, влизаха и излизаха хора, обикаляха насам-натам по перона. Оживена, пренаселена сцена.

Госпожица Марпъл си помисли, че би било лесно на убиеца да се смеси с тълпата, да напусне гарата сред блъскащата се тълпа или дори да се премести в друг вагон и да продължи да пътува с влака, каквато и да е крайната му спирка. Лесно е да си пасажер — мъж сред много други. Но не е толкова лесно да накараш един труп да изчезне яко дим. Той трябва да се намира някъде.

Госпожа Магликъди беше слязла. Сега говореше от перона през отворения прозорец.

— Внимавай да не настинеш, Джейн — каза тя. — Времето е ужасно коварно през този сезон, а и ти не си така млада, както преди.

— Знам — отвърна госпожица Марпъл.

— И нека не се притесняваме повече за всичко това. Направихме каквото можахме.

Госпожица Марпъл кимна и добави:

— Не стой на студа, Елспет. Защото в противен случай ти ще си тази, която ще настине. Иди и си поръчай един хубав горещ чай в закусвалнята. Имаш време — влакът ти заминава чак след 12 минути.

— Мисля, че така и ще направя. Довиждане, Джейн.

— Довиждане, Елспет. Весела Коледа. Надявам се, че ще намериш Маргарет в добро здраве. Приятно прекарване в Цейлон. Предай поздравите ми на Родерик, ако изобщо ме помни, в което се съмнявам.

— Разбира се, че те помни, и то много добре. Ти си му помогнала по някакъв начин, когато ходеше на училище — нещо във връзка с пари, изчезнали от един шкаф. Никога няма да го забрави.

— О, това ли! — възкликна госпожица Марпъл.

Госпожа Магликъди се обърна настрани, чу се свирка и влакът потегли. Госпожица Марпъл наблюдаваше как яката, набита фигура на приятелката й се смалява. Елспет можеше да замине за Цейлон с чиста съвест — бе изпълнила дълга си и нямаше други задължения.

Госпожица Марпъл не се облегна назад, когато влакът набра скорост, а седна изправена и се отдаде на сериозни размишления. Макар и да се изразяваше неясно и многословно, умът й беше остър и бистър. Пред нея стоеше проблем за решаване — проблемът за собственото й поведение в бъдеще, и макар и странно, тя, както и госпожа Магликъди, го смятаха за свой дълг. Госпожа Магликъди каза, че и двете са направили всичко, каквото могат. Заключението беше вярно за госпожа Магликъди, но за себе си госпожица Марпъл не беше толкова сигурна.