Страница 2 из 48
— В нашата, разбира се. Нали не смятате, че бих могла да видя всичко това, ако беше профучал в обратната посока?
Кондукторът гледаше така, сякаш смяташе, че е напълно възможно госпожа Магликъди да види всичко и навсякъде, където я отведе фантазията. И все пак остана учтив.
— Можете да разчитате на мен, госпожо. Ще докладвам за вашето съобщение. Може би ще ми дадете името и адреса си, в случай че…
Госпожа Магликъди му написа адреса, на който щеше да бъде през следващите няколко дни, и постоянния си адрес в Шотландия. После той си тръгна с чувството на човек, изпълнил дълга си, справяйки се успешно с досаден член на пътуващата общественост.
Госпожа Магликъди остана намръщена и не съвсем доволна. Дали кондукторът щеше да докладва за случилото се? Или просто я успокояваше? Мина й през ума, че има доста възрастни жени, които пътуват насам-натам, напълно уверени, че са разкрили комунистически заговори, че ги заплашва убийство, че са видели летящи чинии и тайни космически кораби или въображаеми убийства. Ако човекът я сметнеше за една от тях…
В момента влакът намаляваше, преминавайки през стрелките и край ярките светлини на голям град.
Госпожа Магликъди отвори чантата си, извади някаква квитанция — единственото нещо, което успя да намери, и с химикалката си набързо написа бележка на гърба й. Постави я в празния плик, който случайно имаше, залепи го и го надписа. Влакът бавно се плъзна покрай препълнения перон. Обичайният вездесъщ глас напевно редеше:
„Влакът, пристигащ на първи перон, заминава в 17:38 за Милчестър, Уейвъртън, Рокситър и гарите до Чадмът. Пътниците за Маркет Бейзинг да се качат на влака, композиран на трети перон. На първи страничен перон се установява влакът за Карбъри“.
Госпожа Магликъди огледа неспокойно перона. Толкова много пътници, а толкова малко носачи. А, ето един там! Тя му махна настойчиво.
— Носач! Моля, предайте веднага това в канцеларията на началник-гарата.
Тя му връчи плика, придружен от един шилинг. После е въздишка се облегна назад. Е, направила беше каквото можеше. Умът й се върна към шилинга с моментно съжаление. И шест пенса биха били достатъчни.
После си припомни сцената, на която стана свидетел. Ужасно, наистина ужасно… Беше жена със здрави нерви, но потрепери. Какво странно, какво фантастично нещо й се случи, на нея, Елспет Магликъди! Ако пердето във вагона не се бе вдигнало… Но това, разбира се, беше Провидението.
Провидението беше пожелало тя, Елспет Магликъди, да стане свидетел на престъпление. Устните й се свиха твърдо.
Звучаха силно гласове, свиреха свирки, с трясък се затваряха врати. Влакът, заминаващ в 17:38, напусна бавно бракхамптънската гара. След час и пет минути той пристигна в Милчестър.
Госпожа Магликъди взе пакетите и куфара си и слезе.
Огледа се по перона. Още веднъж стигна до заключението, че няма достатъчно носачи. Тези, които се виждаха, изглеждаха заети с торбите с пощата или с фургоните за багаж. В днешно време пътниците винаги трябва да са готови сами да си носят куфарите. Е, тя не би могла да се справи с куфара, с чадъра, а и с всичките си пакети.
Ще се наложи да чака. Все някога ще намери носач.
— Такси?
— Надявам се, че някой ще ме посрещне.
На излизане от гарата един таксиметров шофьор, който наблюдаваше изхода, се приближи към нея. Той заговори меко на местния диалект:
— Вие ли сте госпожа Магликъди? За Сейнт Мери Мийд?
Госпожа Магликъди потвърди. Носачът бе възнаграден задоволително, макар и не много щедро. Колата, заедно с госпожа Магликъди, куфара и пакетите, отпътува в нощта. Разстоянието беше девет мили. Опъната като струна, госпожа Магликъди не беше в състояние да се отпусне. Копнееше да сподели чувствата си. Най-после таксито премина по познатата селска уличка и стигна до целта си. Госпожа Магликъди слезе и тръгна по тухлената пътека към вратата. Посрещна ги възрастна прислужница и шофьорът внесе багажа, а госпожа Магликъди премина направо през вестибюла към отворената гостна, където я чакаше домакинята — крехка възрастна дама.
— Елспет!
— Джейн!
Двете се целунаха и без встъпление и заобикалки госпожа Магликъди заговори бързо:
— О, Джейн! — проплака тя, — току-що видях убийство.
Глава втора
Вярна на наставленията, получени от майка си и баба си, а именно, че една истинска дама не може да бъде нито шокирана, нито изненадана, госпожица Марпъл просто повдигна вежди и поклати глава, казвайки:
— Твърде мъчително за теб, Елспет, и разбира се, прекалено необичайно. Мисля, че ще е най-добре да ми разкажеш веднага.
Госпожа Магликъди искаше да направи точно това. Като позволи на домакинята да я настани близо до камината, тя седна, свали си ръкавиците и се впусна в оживен разказ.
Госпожица Марпъл слушаше много внимателно. Когато най-после госпожа Магликъди спря, за да си поеме дъх, госпожица Марпъл заговори решително:
— Мисля, че най-доброто нещо за теб, мила моя, ще бъде да се качиш горе, да си свалиш шапката и да се измиеш. После ще вечеряме и няма да говорим изобщо за тази случка. След това можем да разгледаме основно въпроса и да обсъдим всеки негов аспект.
Госпожа Магликъди се съгласи с предложението. Двете дами вечеряха и хранейки се, обсъждаха различните страни на живота — такъв, какъвто беше в село Сейнт Мери Мийд. Госпожица Марпъл изкоментира всеобщото недоверие към новия органист, разказа за скорошния скандал около съпругата на аптекаря и засегна враждата между директорката на училището и селската община. После поговориха за градините на госпожица Марпъл и госпожа Магликъди.
— Божурите — каза госпожица Марпъл, ставайки от масата — са съвсем непонятни. Или вървят, или не. Но ако наистина тръгнат, остават с теб за цял живот, така да се каже, а днес действително има много красиви видове.
Те се настаниха отново до камината, госпожица Марпъл донесе от ъгловия шкаф две стари чашки от уотърфордско стъкло, а от един друг шкаф извади бутилка.
— Никакво кафе за теб тази вечер, Елспет — заяви тя. — Вече си превъзбудена (нищо чудно!) и вероятно няма да спиш. Предписвам ти чаша от моето игликово вино, а по-късно може би и чай от лайка.
Госпожа Магликъди се съгласи мълчаливо с аргументите. Госпожица Марпъл наля виното.
— Джейн — каза госпожа Магликъди, като преглътна одобрително, — нали не мислиш, че съм сънувала или си въобразявам?
— Не, разбира се — отвърна госпожица Марпъл.
Госпожа Магликъди въздъхна с облекчение.
— Онзи кондуктор — отбеляза тя — мислеше така. Беше много учтив, но все пак…
— При тези обстоятелства е било съвсем нормално, Елспет. Звучи невероятно и наистина с така. А за него ти си непознат човек. Не, аз изобщо не се съмнявам, че си видяла това, което ми разказа. Прекалено необичайно е, но не и невъзможно. Самата аз си спомням колко ми беше интересно веднъж, когато друг влак се движеше успоредно с моя. Човек получава ясна и подробна картина за всичко, което става във вагоните. Спомням си как едно момиченце, което си играеше с плюшено мече, изведнъж го хвърли към заспалия в ъгъла дебел мъж. Той скочи силно възмутен, а останалите пътници изглеждаха много развеселени. Видях ги всичките съвсем ясно. После бих могла да опиша точно как изглеждаха и с какво бяха облечени.
Госпожа Магликъди кимна признателно.
— Точно така беше.
— Мъжът е бил с гръб към теб, казваш. Значи не си видяла лицето му?
— Не.
— А жената, можеш ли да я опишеш? Млада, стара?
— Младичка, бих казала, на трийсет-трийсет и пет години. Не мога да определя точно.
— Симпатична?
— Това също не бих могла да кажа. Виждаш ли, лицето й беше силно изкривено и…
Госпожица Марпъл вметна бързо:
— Да, да, напълно разбирам. Как беше облечена?
— Носеше кожено палто, светло. Беше без шапка, русокоса.