Страница 15 из 48
— Ето как стоят нещата — започна Крадък. — От информация, до която успяхме да се доберем, имаме основание да смятаме, че мъртвата жена не е от този край, а е пристигнала тук от Лондон и че неотдавна е дошла от чужбина. Вероятно (макар и да не сме сигурни) от Франция.
Господин Уимборн отново повдигна вежди.
— Така ли? — попита той. — Наистина ли?
— При тези обстоятелства — обясни инспектор Бейкън — началникът на полицията прецени, че е по-добре Скотланд Ярд да разследва случая.
— Само мога да се надявам — подчерта господин Уимборн, — че случаят ще бъде разрешен бързо. Както несъмнено разбирате, аферата предизвика силна тревога у семейството. Макар и не лично засегнати по някакъв начин, те са…
Той спря за секунда, но инспектор Крадък незабавно запълни паузата.
— Не е приятно да намериш убита жена в имението си. Не бих могъл да не се съглася с вас. Сега бих искал да поговоря накратко с отделните членове на семейството…
— Наистина не виждам…
— Какво биха могли да ми кажат? Вероятно нищо интересно, но човек никога не знае. Смея да отбележа, че мога да получа по-голямата част от информацията от вас, сър. Информация за къщата и за семейството.
— И каква връзка може да има тя с непознатата млада жена, пристигнала от чужбина, която е била убита тук?
— Точно там е въпросът — отвърна Крадък. — Защо е дошла тук? Имала ли е някога някаква връзка с къщата? Някога била ли е, например, прислужница тук? А може би камериерка? Или е дошла, за да се срещне с човек, който е живял в Ръдърфорд Хол?
Господин Уимборн отбеляза хладно, че Ръдърфорд Хол е бил дом на семейство Кракънторп, откакто Джосая Кракънторп го е построил през 1884 година.
— Това само по себе си е интересно — каза Крадък. — Бихте ли предали накратко историята на фамилията?
Господин Уимборн сви рамене.
— Има много малко за разказване. Джосая Кракънторп беше фабрикант, производител на сладки и солени бисквити, сосове, туршии и др. Натрупа голямо състояние и построи тази къща. Лутър Кракънторп, най-големият му син, сега живее в нея.
— Има ли други синове?
— Още един — Хенри, който загина при автомобилна катастрофа през 1911 година.
— А господин Кракънторп никога ли не е мислил да продаде къщата?
— Не може да го направи — отвърна сухо адвокатът. — Съгласно условията на завещанието на баща му.
— Може би ще ми кажете за завещанието?
— А защо трябва да го правя?
Инспектор Крадък се усмихна.
— Защото, ако поискам, мога сам да го видя в Съмърсет Хаус.
Против волята си господин Уимборн произведе една пестелива кисела усмивка.
— Напълно сте прав, инспекторе. Аз просто възразих, казвайки, че информацията, която искате, няма нищо общо със случая. А около завещанието на Джосая Кракънторп няма никакви тайни. Според него доходът от огромното му състояние трябва да бъде изплащан на сина му Лутър, докато той е жив, а след смъртта му то да бъде разделено по равно между децата на Лутър — Едмънд, Седрик, Харолд, Алфред, Ема и Едит. Едмънд беше убит през войната, а Едит почина преди четири години, така че след смъртта на Лутър Кракънторп парите ще бъдат поделени между Седрик, Харолд, Алфред, Ема и сина на Едит, Алегзандър Истли.
— А къщата?
— Ще я получи най-големия жив син на Лутър Кракънторп или неговият наследник.
— Едмънд Кракънторп беше ли женен?
— Не.
— Така че имението всъщност ще се наследи от…
— Следващия му син — Седрик.
— Самият Лутър Кракънторп не може да разполага с него?
— Не.
— Доста странно! Започвам да мисля — подметна хитро инспектор Крадък, — че бащата не го е обичал особено много.
— Правилно мислите — заяви господин Уимборн. — Старият Джосая беше разочарован, че големият му син не проявява никакъв интерес към фамилния бизнес или всъщност към какъвто и да било бизнес. Лутър прекарваше времето си в пътувания в чужбина и в колекциониране на objets d’art1. Старият Джосая се отнасяше твърде неблагосклонно към подобен род неща. Ето защо остави парите си на следващото поколение.
— Но междувременно следващото поколение не разполага с никакъв доход, с изключение на това, което само спечели или което баща им отпусне, а техният баща има значителен доход, но няма пълномощия да се разпорежда със състоянието.
— Точно така. И не мога да си представя какво общо имат тези неща с убийството на непознатата млада жена с чуждестранен произход.
— Като че ли няма нищо общо — е готовност се съгласи инспектор Крадък. — Просто исках да си изясня всички факти.
Господин Уимборн го погледна рязко, после, видимо доволен от резултата на огледа си, се изправи.
— Сега предлагам да се върна в Лондон, освен ако няма нещо друго, което бихте искали да знаете.
Той погледна единия, а после другия мъж.
— Не, благодаря ви, сър.
Откъм вестибюла звукът на гонга се извиси до фортисимо.
— Господи! — възкликна господин Уимборн. — Мисля, че някое от момчетата се упражнява.
Инспектор Крадък повиши глас, за да надвика шума, и каза:
— Ще оставим семейството да обядва на спокойствие, но двамата е инспектор Бейкън бихме искали да се върнем по-късно, да кажем, в два и петнайсет, и да разговаряме накратко с всекиго от тях.
— Мислите ли, че е необходимо?
— Е… — сви рамене Крадък. — Просто още една възможност. Някой може да си припомни нещо, което би ни насочило към самоличността на жената.
— Съмнявам се, инспекторе. Силно се съмнявам. Но ви желая успех. Както казах преди малко, колкото по-скоро се изясни тази неприятна история, толкова по-добре ще бъде за всички.
Поклащайки глава, той бавно излезе от стаята.
След като се завърна от следствието, Люси влезе направо в кухнята и се зае с приготвянето на обеда. Брайън Истли надникна вътре.
— Мога ли да ви бъда полезен с нещо? — попита той. — Свикнал съм с работата в домакинството.
Люси му хвърли бърз, малко разсеян поглед. Брайън пристигна направо на следствието с малката си кола „Ем Джи“ и тя все още не бе имала достатъчно време да го прецени.
Това, което видя, беше много приятно. Истли беше симпатичен млад мъж малко над трийсетте, с кестенява коса, тъжни сини очи и огромни руси мустаци.
— Момчетата още не са се върнали — отбеляза той, като влезе и седна на края на кухненската маса. — Ще им трябват още двайсетина минути, за да пристигнат с велосипедите.
Люси се усмихна.
— Те явно твърдо са решили да не пропуснат нищо.
— Не можем да ги упрекваме. Искам да кажа, че се сблъскват с първото следствие, когато са все още твърде млади, и то в собственото си семейство.
— Имате ли нещо против да станете от масата, господин Истли? Искам да поставя тук тавата.
Брайън се подчини.
— Тази мазнина изглежда ужасно гореща. Какво смятате да сложите в нея?
— Йоркширски пудинг.
— Добрият стар Йоркшир. Говеждо печено от стара Англия, това ли е менюто за днес?
— Да.
— Всъщност погребален пирог с месо. Мирише приятно — подуши одобрително той. — Нали не възразявате да си побъбрим?
— Ако сте дошли да помагате, бих предпочела наистина да го правите — тя извади тиган от фурната. — Ето, обърнете картофите, за да се зачервят и от другата страна.
Брайън се подчини с готовност.
— Всичките тези неща така ли си съскаха, докато бяхме на следствието? Какво ли щеше да стане, ако бяха изгорели!
— Малко вероятно е. Фурната има терморегулатор.
— Нещо като електрически мозък, а? Така ли е?
Люси погледна бързо към него.
— Точно така. Сега пъхнете тавата във фурната. Ето, вземете ръкавицата. На втория рафт, искам йоркширският пудинг да се пече най-горе.
Брайън се подчини. Чу се писклив звук.
— Изгорихте ли се?
— Съвсем малко. Няма значение. Колко опасно занимание е готвенето!
1
Предмети на изкуството (фр.) — Б.пр.