Страница 13 из 48
След като заведе полицаите в Големия хамбар и накратко описа действията си, Люси се оттегли, без обаче да си прави илюзии, че са приключили с нея.
Току-що беше обелила картофите за пържене за вечерята, когато й бе съобщено, че инспектор Бейкън иска да я види. Люси остави настана голямата купа с подсолена студена вода, в която бяха картофите, и последва полицая там, където я очакваше инспекторът. Седна спокойно и зачака въпросите му.
Каза си името и адреса в Лондон и по собствена инициатива добави:
— Ще ви дам някои имена и адреси за справки, ако искате да знаете всичко за мен.
Имената бяха много впечатляващи. Един адмирал от флота, ректор на колеж от Оксфорд и една жена с благородническа титла. Без да иска, инспектор Бейкън беше впечатлен.
— И така, госпожица Айлсбароу, вие отидохте в големия хамбар, за да откриете някаква боя. Вярно ли е? И след като намерихте боята, взехте железен лост, насилихте капака на този саркофаг и намерихте тялото. Какво търсехте в саркофага?
— Труп — отвърна Люси.
— Търсехте труп и го намерихте! Това не ви ли прилича на твърде необикновена история?
— Да, историята е необикновена. Може би ще ми позволите да ви обясня.
— Мисля, че така наистина ще е най-добре.
Люси им разказа точно събитията, които бяха довели до нейното сензационно откритие. Инспекторът ги обобщи с тон на удивление:
— Били сте ангажирани от възрастна дама да получите работа тук, за да претърсите къщата и двора заради някакъв труп! Така ли?
— Да.
— Коя е тази възрастна дама?
— Госпожица Джейн Марпъл. Живее на Мадисън Роуд № 4.
Инспекторът си записа.
— Очаквате да повярвам на тази история?
Люси отвърна учтиво:
— Вероятно не, докато не разговаряте със самата госпожица Марпъл и не получите потвърждение.
— Положително ще разговарям с нея. Сигурно не е с всичкия си.
Люси се въздържа да не изтъкне, че да се окажеш прав в никой случай не е доказателство за лудост, и попита:
— Какво предлагате да кажа на госпожица Кракънторп? Имам предвид за себе си?
— Защо се интересувате?
— Що се отнася до госпожица Марпъл, аз съм си свършила работата — намерих трупа, който тя искаше да открия. Но все още съм ангажирана от госпожица Кракънторп. В къщата има две гладни момчета и вероятно след цялата тази бъркотия скоро тук ще пристигнат и други членове на семейството. Тя има нужда от помощ в домакинството. Ако й кажете, че съм поела службата само за да търся трупове, тя вероятно ще ме изхвърли. В противен случай мога да продължа работата си и да бъда полезна.
Инспекторът я погледна строго.
— В момента няма да кажа нищо на никого. Още не съм установил достоверността на разказа ви. Бихте могли и да си измисляте всичко това.
Люси се изправи.
— Благодаря. Тогава се връщам в кухнята, за да си гледам работата.
Глава седма
— Най-добре е да потърсим Скотланд Ярд, как мислиш, Бейкън?
Началникът на полицията погледна въпросително инспектор Бейкън. Инспекторът беше едър безстрастен мъж с израз на пълно отвращение към човечеството.
— Не е била местна жена, сър — каза той. — Има известна причина да се смята, ако съдим по бельото й, че може да е била чужденка. Разбира се, засега няма да дам гласност на този факт. Ще го запазим в тайна, докато мине предварителното следствие.
Началникът на полицията кимна.
— Предполагам, че то ще бъде чиста формалност.
— Да, сър. Срещнах се със съдебния следовател.
— За кога е определено?
— За утре. Научих, че и останалите членове на семейство Кракънторп ще присъстват. Съществува вероятност някой от тях да я идентифицира. Всички ще бъдат тук.
Той погледна листа, който държеше в ръката си.
— Харолд Кракънторп, той е в Сити — доста важна личност, доколкото разбрах. Алфред — не знам точно с какво се занимава. Седрик, който живее в чужбина. Рисува! — постара се инспекторът да придаде на думата доста негативно значение с интонацията си.
Началникът на полицията се подсмихна под мустак и попита:
— Няма основание да се смята, че семейство Кракънторп е свързано по някакъв начин с престъплението, нали?
— Не, с изключение на факта, че трупът е бил намерен в тяхното имение — отвърна инспектор Бейкън. — Разбира се, има малка вероятност художникът да е в състояние да я идентифицира. Но много ме озадачават тези абсолютни глупости за влака.
— А, да, ти си посетил старата дама, тази… ъъъ — той погледна бележката на бюрото си — госпожица Марпъл?
— Да, сър. И тя е напълно убедена и категорична относно цялата история. Не знам дали е смахната или не, но държи на своята версия за случката, на която е станала свидетел приятелката й, и за всичко останало. Що се отнася до случая, бих казал, че това са фантазии, които възрастните дами измислят, като например, че са видели летящи чинии в градината и руски шпиони в обществената библиотека. По всичко личи, обаче, че тя наистина е ангажирала тази млада жена, домашната прислужница, и я е накарала да търси някакъв труп, а жената го е направила.
— И е открила труп — отбеляза началникът на полицията. — Наистина историята е забележителна. Марпъл, госпожица Джейн Марпъл — името ми изглежда познато… Както и да е, ще се обърна към Скотланд Ярд. Според мен си прав — не става дума за местен случай, макар че все още няма да разгласяваме този факт. За момента ще съобщим на пресата колкото е възможно по-малко.
Предварителното следствие беше напълно формално. Никой не идентифицира мъртвата жена. Люси бе призована да даде показания как е намерила тялото. Представени бяха и медицински доказателства за причината на смъртта — удушаване. После заседанието беше закрито.
Беше студен и ветровит ден, когато семейство Кракънторп излязоха от залата, в която се беше провело следствието. Бяха петима — Ема, Седрик, Харолд, Алфред и Брайън Истли — съпругът на починалата дъщеря Едит. Там беше и господин Уимборн — шефът на адвокатската кантора, която се занимаваше с правните въпроси на семейство Кракънторп. Беше дошъл специално от Лондон, въпреки затрудненията, за да присъства на предварителното следствие. За момент всички останаха, зъзнейки, на тротоара. Беше се събрала доста голяма тълпа. Пикантните факти за „трупа в саркофага“ бяха подробно отразени както в Лондон, така и в местния печат.
Чу се шепот: „Ето ги…“.
Наетият внушителен даймлер се приближи до бордюра на тротоара. Ема влезе и даде знак на Люси. Последваха ги господин Уимборн, Седрик и Харолд. Брайън Истли каза:
— Ще взема Алфред със себе си в микробуса.
Шофьорът затвори вратата и даймлерът се приготви да потегли.
— Спрете! — извика Ема. — Ето ги момчетата!
Въпреки отчаяните им протести момчетата бяха оставени 8 Ръдърфорд Хол, но за изненада на всички, се появиха ухилени до уши.
— Дойдохме с велосипедите — заяви Стодарт-Уест. — Полицаят беше много любезен и ни пусна отзад в залата. Мисля, че не възразявате, госпожице Кракънторп — добави той учтиво.
— Тя няма нищо против — отвърна Седрик от името на сестра си. — Човек веднъж е млад. Предполагам, че това е първото ви следствие.
— Беше доста разочароващо — отбеляза Алегзандър. — Приключи толкова бързо.
— Не можем да стоим тук и да си говорим — раздразнено заяви Харолд. — Има огромна тълпа. И всичките тези фоторепортери.
Даде знак на шофьора, колата се отдели от бордюра и потегли. Момчетата помахаха весело.
— Приключило толкова бързо! — заяви Седрик. — Ето какво си мислят те, наивниците! То едва сега започва.
— Всичко е толкова абсурдно. Абсолютно абсурдно — отбеляза Харолд. — Предполагам…
Той погледна към господин Уимборн, който стисна тънките си устни и поклати с отвращение глава.
— Надявам се — заяви нравоучително адвокатът, — че цялата история скоро ще бъде изяснена. Полицията действа толкова експедитивно. Въпреки всичко, както отбеляза Харолд, цялата тази работа е толкова абсурдна.