Ден нула

Той разблъска навалицата и стигна до бара. Владееше езика достатъчно, за да си поръча. Част от посетителите го познаваха по физиономия, но едва ли знаеха името му. Паспортът му изглеждаше достатъчно истински, за да стигне до тук. Нямаше представа колко време ще остане, но тайно се надяваше да не е много.

Пое питието си, остави няколко монети на плота и се обърна да огледа заведението. Повечето клиенти бяха местни, но имаше и туристи. Неколцина приличаха на бизнесмени. Той не спря поглед на никого, но отдавна беше усвоил изкуството да засича всеки, който го наблюдава. Тази вечер такива нямаше. Седна с лице към бара, но се ослушваше за отварянето на вратата. Обръщаше се да огледа новодошлите. Това се случи два пъти. Влязоха местни клиенти и някакъв турист.

Жената се приближи към него. Беше млада и красива, с дълга тъмна коса и силен, но мелодичен акцент. Беше я виждал тук и преди. Очевидно обичаше да се смесва с посетителите, но досега не му беше обръщала внимание, тъй като предпочиташе по-млади.

Дали иска да потанцуват, попита го тя.

Не, отвърна той.

А ще я почерпи ли една бира?

Той отново отказа.

Тогава да го почерпи тя?

Той се обърна да я погледне, забивайки брадичка в гърдите си, за да не го познае.

— Защо?

— Защото се чувствам самотна — отвърна тя.

Очите му обиколиха претъпканото заведение.

— Мисля, че това е невъзможно — поклати глава той. — Виждал съм те тук и преди. Мъжете са приятелски настроени към теб.

Тя извади цигара и поиска огънче. Той драсна клечка кибрит, поднесе я към цигарата й, а после я размаха, за да я изгаси.

Жената дръпна веднъж и изпусна облак дим към покрития с петна таван, в средата на който лениво се въртеше вентилатор с бамбукови перки. Въпреки това в бара беше задушно и той усети как подмишниците му се навлажняват.

— Ти не си местен — каза на английски тя.

— Знам, че не съм. Но ти си, нали?

— Да. Защо си дошъл тук?

— Защо хората се местят от едно място на друго?

— Не съм ходила никъде, но много ми се иска да избягам оттук.

— Да избягаш…

— Моля?

Изведнъж му се прииска да поговори с нея. Не знаеше защо. Може би също се чувстваше самотен.

— Аз затова съм тук — отвърна той. — За да избягам.

— От какво?

— От живота.

— Толкова ли е лош животът ти?

— Достатъчно лош. Но едновременно с това и добър.

— Не те разбирам.

Той изправи гръб, седнал на високото столче.

— Ще ме разбереш, ако го поставиш в съответния контекст.

Тя го гледаше с видимо объркване.

— В какъв контекст?

Той довърши питието си и вдигна ръка да сигнализира на бармана за още едно. Секунди по-късно чашата кацна пред него. Опразни я на един дъх и избърса уста с ръкава на сакото си.

— Контекстът е всичко. Цялата истина. Единственото, което е важно на този свят.

— Ти си странен, но ми харесваш — промълви тя и леко разроши косата му.

Докосването му хареса, а ароматът на тялото й пробуди в душата му нещо забравено. Вече знаеше защо тази млада жена беше избрала именно него.

Плати и нейното питие.

Ръката й остана на рамото му. След известно време се плъзна надолу, към колана. Той опипа портфейла си, макар да беше сигурен, че в момента тя не мисли за него. Е, всъщност мислеше.

Мислеше за пари.

Срещу конкретни услуги.

А той изпитваше желание да бъде обслужен.

Трийсет минути по-късно напуснаха бара и тръгнаха към хотела му, който се намираше само на пет минути пеша. Най-добрият в града, но въпреки това дупка. Но той нямаше намерение да се задържа тук.

Качиха се по стълбите до стаята му на последния етаж. Той свали сакото и шапката си и ги захвърли на пода. Тя разкопча ризата му и се наведе да събуе обувките му. После смъкна и панталона му.

— Трябват ми две минути за освежаване.

Той протегна ръка и стисна добре оформения й задник. Тя го целуна по шията. Ръката му се плъзна под полата й и погали гладката плът. Тя отново го целуна, после езикът й се плъзна по бузата му и докосна ухото.

Другата му ръка посегна към гърдите й, но тя вече беше изчезнала. В банята, разбира се. Да се освежи. Той се отпусна по гръб на леглото. Вентилаторът на тавана се въртеше. Започна да брои завъртанията, очаквайки всеки момент да я види на вратата на банята. Може би гола, може би не съвсем. Животът му се беше променил коренно, и то толкова бързо.

Това го плашеше, но същевременно го възбуждаше.

После над главата му прозвуча мъжки глас:

— Здрасти, Бил. Крайно време е да си поговорим.

93

Бил Строс стреснато се надигна. Тялото му затрепери. Неволна, но абсолютно парализираща реакция.

Очите му се спряха на приближаващия се силует. Вратата на банята се отвори, жената изскочи навън. Секунда по-късно входната врата се захлопна зад гърба й.

Постановка. Но вече беше късно да направи каквото и да било.

Силуетът се превърна в човек от плът и кръв.

Човекът спря пред леглото и погледна надолу.

— Това място е доста далеч от Дрейк, Западна Вирджиния, Бил — подхвърли той.

Строс мълчеше и го гледаше.

Пулър дръпна близкия стол, завъртя го на обратно и седна с лице към него. В ръката му проблясваше пистолетът МП.

— Как разбра? Може би защото избягах?

— Всъщност разбрах всичко още преди бягството ти. Не те бива в лъжите. Нещата ми се изясниха още онази вечер в дома ти, когато дойдохме да ти съобщим за смъртта на Дики. Свиреше втора цигулка в „Трент Експлорейшън“, но през цялото време си мечтал да бъдеш номер едно. Ти си бил мозъкът, а Роджър е бил само фасадата. Защо той да прибира лъвския пай? Освен това си имал всички възможности да го ограбиш. Никой не би те заподозрял, защото изпълнителният директор винаги потъва заедно с кораба, нали? Но това е нямало как да се случи, ако предварително си прибрал парите. Освен това плановете на бункера бяха в твоята каса, Бил. А не в тази на Роджър. Това те издаде. Ти си знаел всичко за онзи обект, но в един момент си разбрал, че плановете са станали достояние на Тредуел и Битнър.

Главата на Строс клюмна.

— Концентрирай се, Бил! — изкрещя Пулър и стовари ръка на рамото му.

Строс го погледна стреснато.

— Ти знаеш кой уби сина ти, Бил.

— Знам — прошепна той. — А ти знаеше, че знам.

— Какво мислиш да направиш по въпроса?

— Какво мога да направя?

— Бягството ти приключи. Ще прекараш останалата част от живота си в затвора. Но все още имаш шанс да промениш всичко това. Дори да отървеш затвора при определени условия.

— Не, Пулър. Не мога да го направя.

Пулър се наведе напред и пистолетът в ръката му леко помръдна.

— Ще ме убиеш ли? — прошепна Строс, забелязал движението му. — Затова ли си дошъл?

— Пътувах дълго, за да се срещна с теб. Не, няма да те убия. — Замълча за момент, после добави: — Разбира се, ако не ми дадеш повод…

— Съжалявам за Сам.

— Не съм тук заради Сам, а за да разговарям с теб.

— Как успя да ме откриеш?

— Това изобщо не се е налагало.

— Не те разбирам — учудено го изгледа Строс.

— Не се наложи да те издирвам, защото не съм те изпускал от погледа си. По всяко време знаехме къде си. И вървяхме по дирите ти чак до тук.

— Не разбирам — повтори Строс. — Как е възможно да…

— Те убиха Дики, Бил — изправи се Пулър. — Застреляха го в главата. Но ти не си допускал, че това ще се случи, нали?

— Нещата не трябваше да се развият така — поклати глава Строс.

— Право в главата, Бил. Както си караше мотоциклета и изведнъж — бум!

Тресна изстрел и Строс за малко не падна от леглото. Куршумът се заби в стената зад него.

— Ей така го гръмнаха — спокойно добави Пулър. — Пръснаха му мозъка. Бях там и видях всичко. Куршум, летящ със свръхзвукова скорост. Нарича се „Лапуа“, Бил. Използва се само когато жертвата трябва да умре на място. Дики нямаше никакъв шанс. Ти не би познал детето си, Бил. Лицето му го нямаше.