Ден нула

Няколко секунди по-късно той падна на колене до нея.

Задната част на главата й беше окървавена, виждаха се парченца от черепа.

Внимателно я обърна по гръб.

Очите й бяха широко отворени, но нефокусирани. Мозъкът й всеки момент щеше да изключи.

Ръцете му безпомощно се протегнаха към нея.

Очите й изведнъж престанаха да се движат и се заковаха на лицето му. Устните й се разтвориха, сякаш искаше да каже нещо.

После тялото й потръпна и застина.

Саманта Коул беше мъртва.

Никога досега Джон Пулър не беше плакал за другар, загинал в боя. Нито веднъж, въпреки че беше имал много поводи. Мъжете от семейство Пулър не плачеха. Това беше Първото правило.

Но в мига, в който Сам Коул го напусна завинаги, по лицето му потекоха сълзи.

91

Федералните власти нахлуха в Дрейк, Западна Вирджиния, с безкомпромисната сила на настъпваща армия.

Градът беше блокиран, а в околностите на бункера се появиха многобройни екипи от експерти, оборудвани с най-съвременно защитно облекло. Извършени бяха спешни тестове на въздуха и почвата. Роботи влизаха и излизаха от подземния обект двайсет и четири часа в денонощието. Обявено беше пълно медийно затъмнение — нещо, в което правителствата бяха натрупали достатъчно опит с годините. Официалната версия споменаваше за необичайна комбинация между метан и неизвестното съдържание на някакви складирани от времето на Втората световна война контейнери, в резултат на която тази част на Западна Вирджиния бе получила неочаквани фойерверки.

Оказа се, че замърсяването на въздуха и почвата е далеч по-слабо от очакваното. Изобщо не се стигна до масова евакуация. Свръхмодерната рентгенова апаратура доказа по категоричен начин, че варелите в минната галерия са надеждно запечатани под милиони тонове скали. Правителството не беше сигурно дали ще се пристъпи към тяхното изваждане, или ще останат завинаги там. В крайна сметка се оказа, че методът на Пулър им беше спестил огромни разходи по тяхното съхраняване.

Останките от плутония и бомбата бяха събрани, класифицирани и изнесени. Процесът на прочистване щеше да продължи доста време. Правителството излъга медиите и местните жители за всичко, което се беше случило. Преднамерено и абсолютно хладнокръвно.

Цял куп генерали и цивилни на високи постове заповядаха на Джон Пулър да си държи езика зад зъбите. И той се подчини, защото войникът беше длъжен да изпълнява заповеди.

Някой ден това може да се промени, рече си той. Някой ден, но не сега.

За участието си в предотвратяването на ядрена катастрофа Робърт Пулър стана първият гражданин в историята на Съединените щати, който получи награда, докато излежаваше присъда за държавна измяна. Никой обаче не повдигна въпроса за отменянето на наказанието му, а самата награда му беше връчена тайно, без никакви церемонии.

Пулър не отиде на погребението на Роджър Трент, което по негово мнение щеше да бъде организирано максимално пищно от опечалената съпруга Джийн. Питаше се дали някой от гражданите на Дрейк ще присъства на него. Оказа се, че Трент нямаше нищо общо със зловещия заговор, но това не промени репутацията му на собственик на бизнес, който съсипва природата и живота на хиляди хора.

Но Пулър присъства на друго погребение. Специално за него за пръв път облече новата синя униформа, в която изглеждаше наистина внушително — най-вече докато помагаше да пренесат ковчега на Сам Коул от катафалката до гроба.

Цялото семейство Коул беше там, а Ранди беше облечен в нов костюм, очевидно купен от Джийн специално за погребението. Но въпреки това той приличаше по-скоро на объркано момче, отколкото на скърбящ мъж.

Самата Джийн беше цялата в черно и изглеждаше напълно съсипана. Наблюдавайки я отстрани, Пулър стигна до заключението, че страда много повече за сестра си, отколкото за съпруга си.

Саманта Коул беше погребана във всекидневната си униформа съгласно завещанието, открито сред личните й вещи. В ковчега намери място и любимото й оръжие — пистолетът марка „Кобра“, с който никога не се разделяше. Това беше част от последната й воля, отбелязана в документа с присъщата й педантичност. Къщата беше завещала на брат си.

Преди погребението Пулър намери време да отскочи до там и да прикрепи към входната врата голяма табела, която предупреждаваше евентуалните мародери, че ще бъдат преследвани и строго наказани от представители на американската армия.

Пристъпи към ковчега и усети как гърдите му се стягат. Слънцето прежуряше, но въпреки това той ясно долавяше хладината на смъртта. Докосна полирания махагон и промърмори няколко несвързани думи.

В крайна сметка успя да се стегне и да свърже цяло изречение.

— Ти беше отличен полицай, Коул. Това място не те заслужава. — Замълча, за да овладее емоциите си и сподавено добави: — За мен беше чест да служим заедно.

Скоро всичко свърши и опечалените се насочиха към колите си. Джийн Трент се изравни с него.

— Какво се случи всъщност? — попита тя. — Никой не ми казва нищо!

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Нима не трябва да се интересувам защо бяха убити сестра ми и съпругът ми? — гневно отвърна тя. — На мое място ти нямаше ли да искаш да знаеш?

— Истината няма да ги върне.

— Благодаря, страшно много ми помогна.

— Давам ти най-добрия съвет, на който съм способен — сви рамене той.

Тя се закова на място, принуждавайки го да направи същото.

— Нямаше те на погребението на Роджър.

— Нямаше ме.

— Но на погребението на Сам се появи с парадна униформа, окичен с всичките си медали. Защо?

— Защото го дължах на сестра ти. Става въпрос за почит и уважение.

— Ти я обичаше, нали?

Пулър не отговори.

— Ще заловиш ли убийците й? — втренчено го погледна тя.

— Да, ще ги заловя — кимна той.

Тя стисна устни и извърна глава.

— Аз обаче не знам какво да правя.

— Ти си богата и свободна. Можеш да правиш каквото пожелаеш.

— За богатството не съм много сигурна. Голяма част от капиталите на Роджър вече ги няма.

— Но ти притежаваш онова заведение, а умна жена като теб сигурно е заделила и малко пари в брой.

— Да допуснем, че е така. Ти какво би направил на мое място?

— Наистина ли искаш съвета ми?

— Сам имаше високо мнение за теб, а тя не беше от жените, които се впечатляват лесно. След като те е харесвала, значи и аз те харесвам. Затова искам съвета ти.

— Премести се в Италия, отвори ресторант и се радвай на живота.

— Наистина ли мислиш така?

— Тук нищо не те задържа.

— Брат ми е тук.

— Вземи го със себе си.

— Ранди? В Италия?

Пулър стрелна с очи младежа, който седеше на някаква скамейка и сякаш нямаше представа къде се намира.

— Май най-после е отишъл на лекар, а?

Джийн кимна.

— Има тумор в мозъка. Не е от най-тежките и лекарите са на мнение, че могат да го излекуват или поне да забавят развитието му. Но никой не знае още колко му остава.

— В такъв случай съм на мнение, че и двамата трябва да започнете на чисто. Желая ви късмет.

Пулър се обърна с намерението да си върви, но Джийн го спря.

— Довечера ще събера най-близките си хора — каза тя. — В памет на Роджър и Сам. Ще дойдеш ли?

Той продължи пътя си. Не му беше до гости.

Трябваше да довърши разследването. Заради себе си. Но най-вече заради Сам Коул.

92

Мъжът запали цигарата си, размаха клечката и я хвърли на паважа. Беше с бял ленен панталон, тъмносиньо сако и ниско нахлупена шапка. Ризата му беше без монограм, изцапана с кафе и прогорена с цигара на ръкава.

Беше валяло почти през целия ден, въздухът беше влажен и доста хладен.

Мъжът погледна наляво, после надясно.

Неоновата реклама на бара примигваше. Входната врата беше очукана и с няколко видими вдлъбнатини, вероятно причинени от куршуми. Но това не му правеше впечатление, защото често беше идвал тук.