Илинден

И тя взе с пръсти цяла една стиска от кадаифа, натъпка я едва ли не насила в устата на Бориса. Той усети по устните си едрите й лепкави пръсти, устата му беше запушена от гъстото, пресладко тесто, надигна му се на повръщане. А двете слугини, които бяха излезли, наново се върнаха, сега с пълни тепсии нарязани на късчета любеници и пъпеши. Стаята се изпълни с мухи.

— Яж, чорбаджийке… Ха, чоджум — не преставаше да кани беицата.

В стаята се втурнаха децата с шум и вик, влезе след тях и нянята им, повела за ръка най-малкото от тях — едно около четиригодишно тъмнооко момиченце с късички черни плитки. Децата се нахвърлиха на сладкишите и овощията, започнаха едно през друго да грабят, да лапат направо с ръце, оплескаха се по лицата, по дрешките с лепкави трохи и сироп. Борис ги попоглеждаше гнусливо, а беицата го подканяше още по-настойчиво:

— Ха бре, чоджум! Не видиш наши деца как ядат… Ти нищо! Ха яж де…

И тя поглеждаше с доволство своите лакоми турчета.

Малкото момиче се откъсна от ръката на своята няня, пристъпи бърво и се направи пред Бориса, извило ръчички отзад. То гледаше с големите си тъмни очи чуждото дете и мълком се чудеше на дрехите му, на цялата му чужда, непозната за него външност — турското момиче виждаше за пръв път гяурско дете. Приближи се нянята, улови наново момичето за ръката.

— Ела, ела, Лейла… Ела да хапнеш и ти — каза й тя на турски.

Борис не откъсваше очи от малкото туркинче. То едва-едва отхапваше някакъв сладкиш от ръката на нянята и все току извиваше големите си очи към чуждото момче. Като го гледаше тъй, то каза нещо на нянята и повтори, тихо му отговори нещо и тя. Борис едва ги дочуваше, не разбираше и турския им език, но долови, че говореха за него. Долови също, че името на момичето беше Лейла. Какво чудно турско име!

В стаята беше много шумно. Беицата махна с ръка на нянята — да изведе децата. Тя ги подбра, но Лейла задърпа ръката и, като сочеше с рошавата си главица Борис. Нянята пристъпи към него и го улови с другата си ръка:

— Хайде да играеш вънка с децата….

Борис погледна майка си — как да я остави! Но Ния го побутна, насърчи го:

— Върви, върви да поиграеш.

Турчетата вън обградиха Бориса, говореха нещо на езика си, сочеха го и го гледаха с враждебни очи. Но тук беше нянята, беше и малката Лейла, която го издърпа встрани, и другите деца скоро го забравиха.

Лейла го разглеждаше с голямо любопитство, опипваше дрехите му, опипваше и своите, сравняваше ги с поглед — различни бяха дрехите им. Тя гледа дълго и лицето му, улови ръката му, разгледа и нея пръст по пръст. Всичко й беше ново, чудно, необикновено. Изгуби се някъде нянята, двете деца останаха сами. Лейла говореше нещо, клатеше живо доста едрата си глава на тънко вратле, кокореше очи, ширеше пръсти. Борис започна да я разбира, макар и не съвсем точно, ала това нямаше значение. Дворът наоколо беше широк, още по-широка беше градината до него. Двете деца припкаха весело, криеха се между дървесата, по гъсталаците, надничаха във вадата, която минаваше през цялата градина, навеждаха се да пият вода, без да са жадни, после се кикотеха едно срещу друго с мокри лица и дрешки.

Когато Борис чу гласа на майка си, стори му се, че се събужда от сън — дотолкова бе се увлякъл в играта с малкото туркинче. Тръгнаха да си вървят пак четиримата с тетка Манда и тетка Нона и само прислужницата българка излезе да ги изпрати чак до улицата. Тъкмо трите гостенки се готвеха да излязат пак през по-малката портичка, срещу тях, на прага й, се изправи около двайсетгодишен турчин, висок и тънък, облечен в разкошно турско облекло, с шалвари от синя чоха и червен чепкен, извезан със златна сърма. Борис тихо извика, хвърли се пред майка си, обхвана я наназад, за да я запази с гърдите си, с цялото си слабичко тяло: на прага пред тях стоеше същият турчин, който преди време в чаршията удари по лицето Атанаса Кривио. Турчинът спря за един миг поглед върху Ния, забеляза, види се, нейната голяма, но вече повехнала хубост, съгледа и гъсто прошарените й коси на слепоочията, сетне бързо, свали учуден поглед към малкото пребледняло момче. Той мина край трите жени, мина край слугинята, която бе се превила на две пред него, и се отдалечи към къщата в предния двор. Слугинята изшушука със страхопочитание:

— Това е Селим бей… Синът. Ама е лют! Баща му, Кемал бей, е кротък човек, а тоя — папапа! — разтърси тя края на дрешката си отпред. — И сестра му Атидже е люта, ама беицата…

Борис задърпа майка си и проплака:

— Хайде, мамо… да си вървим… По-скоро… Едва когато излязоха на улицата и останаха сами, тетка Манда се разприказва. Тя рече сърдито:

— Какво излезе… Уж на гости ни поканиха, пък то работа ни дадоха беиците! — И се обърна към Ния: — Какво ще правиш сега с това платно?… Лесно ли се ткай сто аршина тънко платно… с кенари, с коприна! Ти не си сега толкова здрава, а и Лазе нема да те остави. Турска работа!

— Не можех да им откажа. Да не намразят Лазара — рече след късо мълчание Ния и продължи: — Аз наистина не мога веке такава работа. Немам сила. Ще го дам на некоя по-опитна жена. Те ще си платят, нели казаха. И аз ще го наглеждам да им излезе хубаво. Как ще им откажеш…

Тесните и криви улички в турската махала се бяха изпълнили с предвечерни сенки между плътно затворените порти и високите стени на дворищата. Тук-там между стените или по кръстопътищата лежаха широки оранжеви слънчеви петна, в оранжеви пламъци горяха клоните на надвесени над улиците дървеса, на високите тополи по затворените дворища и градини. Пламтеше цяло и бялото минаре на една джамия наблизу. Трите жени срещаха все повече турци, които се прибираха по домовете. Не изкриви никой към тях лош поглед — виждаше се, ходили бяха гяурките на гости в дома на някого от събратята им. Борис непрестанно подръпваше майка си за ръката, а и жените сами ускоряваха все повече стъпките си. Изеднъж Нона се заозърта уплашена:

— Ами ние… Веке откога вървим и още не сме излезли от турската махала!

— Ауу! — нададе сподавен вик и Манда. — Ами ние сме се загубили! По тия улици не сме минавали… Ето тука, тая чешма на ъгъла, не сме…

Те наистина бяха объркали пътя си — турската махала беше цял лабиринт за тях със своите безброй криви, тесни улички. Детето чу гласа на майка си:

— Е, нема да ни изедат най-сетне… — И тя спря първия срещнат турчин — около петдесетгодишен човек с побеляла, кръгло подстригана брада. Ния каза:

— Прощавай, ага… ние сме се загубили… Лицето на турчина просия от добродушна усмивка, но той, според турските нрави, не поглеждаше чуждите жени, а спря замаян поглед върху детето и поклати глава:

— Виждам, виждам, че сте сбъркали. Ето оттука ще се върнете и после право надолу… Ама чакайте, аз ще ви покажа. — Поведе ги мълчаливо и на един кръстопът по-нататък посочи с ръка: — Ето… право надолу.

Той пак се усмихна на детето, цялото му лице се набръчка и само очите му весело сияеха. Мълчаливо се обърна и се отдалечи. Борис стискаше здраво ръката на майка си и докато вървяха нататък, на два пъти се обърна да погледне турчина. Ния го подръпна за ръката:

— Побързай, дете…

Малкият вървеше разсеян, с натежали стъпки. Мислеше за страха си от турците, за убитите селяни, които видя преди време в притвора на старата църква, за кадъните, за Селим бея, когото срещаше за втори път, за Лейла, за белобрадия турчин, който им посочи пътя. Напираха да се изяснят тия забъркани мисли в детската глава, тежаха и в малкото сърце неизяснени още чувства. Духът на детето растеше и зрееше в тревога, в гняв и отвращение, в тъга и обич.

II

В това усилно време за целия народ в Македония и Лазар Глаушев водеше тежка борба за своя залък. Георги Баболев и Таки Брашнаров бяха взели в свои ръце търговията с жито по цяло Преспанско и Лазар, както и другите житари и брашнари в Преспа, трябваше да изкопчват между пръстите им по нещо за себе си. Лазар не печелеше повече от четиридесет до петдесет лири годишно, а от тия печалби се прехранваше и Атанас Кривиот; не бяха много тия пари по това време, когато брашното стигна до три гроша оката. В тежък час прибра Лазар в дюкяна си Атанаса Кривио, нямаше работа за двама души в празния дюкян, но той прибра стария си другар поради сиромашията му — със сълзи на очи му призна бедният човек, че от два дни не бе имало в къщата му ни щипка брашно. Сега Атанас го гледаше все в очите и еднаж му каза: