Илинден

През зеленината нататък се виждаха белите стени на доста голяма къща. Жените вървяха по пътеката стеснително умълчани. Мълчеше и прислужницата, която ги водеше — не обичаше тя своите сънародници, когато идваха по турските къщи, чувствуваше се по-добре при кадъните и беиците си, далеч от погледите на своите. Чу се по едно време за нея, че искала да се потурчи, придобила бе вече много турски привички и гледаше на своите едноверци някак отвисоко.

От двете страни на пътеката се виждаха дълги цветни лехи, цъфтяха по тях пъстри китки, по-нататък растяха клонести дървеса с натежали от плод гранки, тук-там между дърветата се показваха малки тревисти полянки. Пред самата къща се отваряше доста широко празно място, също постлано с бели плочи, с мраморен шадраван, пълен със застояла зеленикава вода, с щръкнала по средата му тясна оловена тръба. Къщата насреща — на два ката, с чардаци и множество тесни прозорци — тънеше в тишина, но се чувствуваше, че е обитаема: входната й врата беше отворена, шарената завеса на един от прозорците на долния кат леко се приподигна и пак се отпусна. После изеднаж се чуха навътре в къщата детски гласове и през отворената врата се втурнаха навън с шум и вик дружинка малки момчета и момичета в пъстри шалварки и везани със сърма елечета. След тях излезе възрастна, незабулена туркиня също в пъстри шалвари; тя говореше нещо на турски и нито погледна гостенките, а избърза след децата, които прекосиха празното място пред къщата и се спряха край едно дърво да погледат непознатите гяурки и бледото момче с тях.

Прислужницата въведе гостите в едно неголямо; тъмно и прохладно преддверие, после в широка стая с редица прозорци към градината и с широки миндери край трите стени; през прозорците струеше зеленикава светлина откъм градината. По ниския почернял таван се виждаха някакви начупени ъглести шарки от тънки летвички, но и четирите стени наоколо бяха голи, отдавна неваросвани и пожълтели от тютюнев чад. По миндерите бяха разхвърляни пъстри, изпомачкани възглавници, край една от стените бяха сложени две ниски дървени столчета. Не беше много чисто в стаята, големият тежък килим на пода отдавна не беше изтупван — тук беше на по-голяма почит удобството. Прислужницата настани гостите на един от миндерите, ходеше по стаята, махаше с ръце и се държеше така, сякаш тя беше господарката в тая къща. Мярна се на вратата и друга една прислужница, види се, циганка, а тази й махна господарски с ръка и циганката побърза да се отстрани. После влезе беицата с бавна, тежка походка; такъв беше и погледът й — някак неподвижен, тежък, без израз. Тя беше към четиридесет и пет годишна жена, шишкава, с широко, кръгло лице и торбички под очите; цялото й лице беше премрежено с гъсти, ситни бръчици, види се, поради злоупотреба с мазила. Тя бе канила Ния, прислужницата каза, че е чакала гостенката си, а влезе мълком в стаята, със застинал израз на повехналото си лице. Прислужницата вървеше по стъпките й цяла разкривена от рабска угодливост, но очевидно мислеше, че нейното присъствие беше съвсем необходимо сега, когато гостенките на господарката й бяха гяурки като нея и, мислеше си тя още, с нищо не бяха повече от нея — турската измекярка. Беицата седна близу до Ния, а прислужницата се нахвърли и я обгради с възглавници, после пристъпи към Бориса като човек, който си знае работата, посегна да го улови за ръката.

— Ха излез да играеш с децата.

Детето се дръпна, притисна се към майка си уплашено. Ния го обхвана с ръка.

— Не… остави го. После.

Борис гледаше слугинята с омраза, която чувствуваше като болка, примесена с отвращение. Той я следеше, не можеше да откъсне погледа си от нея и чакаше нетърпеливо да се махне тя от стаята. Всичките му тревоги и страхове поради това посещение в турската къща сега се събраха в това чувство на омраза и отвращение към турската измекярка. На вратата се показа друга туркиня — млада, с дребно, мургаво лице и необикновено големи, тъмни очи с дебели, нашироко извити черни вежди; такива бяха и косите й — гъсти, черни. Тя се спря на прага и втренчи в слугинята гневен поглед. Страшен беше погледът на големите й черни очи. Слугинята се присви, промъкна се бързо, сякаш пропълзя край чернооката кадъна, и изчезна от стаята. Младата кадъна пристъпи и седна мълчаливо на миндера насреща. Детето сега следеше нея и не със страх, а с нетърпеливо любопитство. В малките мургави ръце на кадъната изеднъж блесна неголяма златна табакера и детето се учуди откъде я извади тя, нетърпеливо чакаше да види какво ще прави по-нататък. Старата беица побутна с върха на пръстите си Ния и рече:

— Туй е мойто голем щерка.

Младата туркиня стана и поднесе мълчаливо на гостенките си златната си табакера, която беше пълна с направени цигари. Ния каза свенливо:

— Ние не пушим.

Тогава влезе още една млада кадъна, а след нея и друга. Те и двете бяха доста шишкави, закръглени, с много бяла кожа. Трите млади кадъни насядаха на отсрещния миндер. Облегнаха се, разположиха се удобно, без да се стесняват от своите гостенки. Пушеха и трите цигари с бавни, привични движения. Облечени бяха в коприна на ярки цветове, с леки везани елечета с дълги, широки ръкави, които при движенията им често се смъкваха чак до рамената. Носеха цветни, ярко нашарени чехлички с големи пуфки, но скоро ги изоставиха разхвърляни на пода — беше им горещо с тях, та се виждаха шарените чорапи на мъничките им нозе, а едната от тях беше боса. Борис забеляза, че косите им бяха заплетени на три, четири, на пет плитки, а не на две равни плитки, както заплиташе косите си майка му. Ноктите на ръцете им бяха боядисани с къна, забеляза той, че бяха боядисани и ноктите на нозете на босата кадъна. Трите млади кадъни не продумваха ни дума на гостенките, попоглеждаха ги изпод вежди и на няколко пъти си размениха полугласно по няколко думи на своя турски език. Борис си мислеше, че те говореха за майка му — най-често нея поглеждаха, — и той следеше погледите им с нова тревога. Разговорът не вървеше. Опитваше се да го поддържа само беицата, но говореше лошо на български и не й стигаха думи, та бъркаше и турски думи. Тя пак побутна Ния, посочи с глава шишкавите млади кадъни и каза с широко отворени очи, като че ли съобщаваше някаква тайна:

— А тез са кадъни на мойто син Селим бей.

Ния мълчаливо кимна. Манда и Нона седяха като вдървени на миндера, с ръце в скута, с наведени очи и плътно стиснати устни, сякаш от страх да не изтърват някоя дума. Това беше от приличие пред знатните туркини.

В стаята беше задушно. Туркините пушеха непрекъснато, под ниския таван се извиваше на цели валма тютюнев пушък, а някак през него полъхваше откъм младите кадъни гъст, сладостно замайващ аромат. Широка, корава ръка стискаше гърдите на детето, пропълзяваше към гърлото му. То попогледна на няколко пъти майка си, докосна ръката й в скута — няма ли да си вървят най-сетне? Ния притисна успокоително ръката му, която бе овлажняла от притеснение, задържа я в своята ръка. То неволно въздъхна. Сега не беше много страшно в турската къща, но мъчително бреме тежеше на сърцето му — тая задуха, тютюневият пушък и тоя тежък аромат, бавните, отпуснати движения на туркините, спънатият неясен говор на беицата и всичко наоколо беше чуждо, натрапчиво, налагаше се, потискаше… Все пак детето седеше тук и пазеше майка си. Ще седи то още — гостуването няма да свърши скоро. В стаята влязоха две слугини циганки и сложиха пред гостенките две ниски, но широки масички, отрупани с разни неща за ядене и пиене: плувнали в сироп баклави, сладки баници, кадаиф и други тестени сладкиши, халви — мазни, полъхващи на канела, карамфил, чамсакъз и други някакви тежки, сладникави миризми; панички с малеби, ашуре и други тестени каши и полюляващи се пелтета; пълни сахани с ябълки, круши, сливи, пълни кани, гюмчета и чаши с розови, жълти, бели сиропи. После беицата започна да кани — едно след друго, настойчиво, едва ли не заповеднически; такава беше, изглежда, нейната господарска любезност:

— Вземи, чорбаджийке. Яж, чорбаджийке. Ето баклава, кадънгьобек6… Вземи шербет, пий шербет. Ха, чоджум7, вземи, яж…

6

Кадънгьобек — кадънин пъп, вид тестено сладко.

7

Чоджум — дете