Галактическа болница

— Бързо изпратете на Кърсед проба от въздуха — нареди Конуей. Ако откриеха състава му, лесно можеха да увеличат налягането на скутера, с който щяха да откарат пострадалия в Болницата. И бързо добави: — Искам четирима спасители да останат на скутера. При изваждането на пациента може спешно да ни потрябва някое специално съоръжение.

Придружен от Хендрикс, той мина през малкия люк. Лейтенантът провери затворите, хлопна внимателно външната врата и се изправи. По скърцането на костюма си Конуей разбра, че налягането се покачва в резултат на нахлуването на въздух от помещението. Той със задоволство отбеляза, че въздухът е прозрачен и нямаше нищо общо с предсказаната от Кърсед плътна непрогледна мъгла. Херметическата врата се открехна, като че ли се колебаеше, и след това рязко се отвори напълно.

— Не влизайте, докато не ви повикам — каза тихо Конуей и влезе вътре. Хендрикс измърмори нещо в знак на съгласие, а веднага след това се чу и гласът на Кърсед, която съобщи, че включва запис.

Винаги, когато погледнеше за пръв път същество от неизвестен биологичен вид, Конуей виждаше пред себе си неясно и размазано петно. Разумът му настояваше да съпостави чертите на това новооткрито същество с нещо познато, а за това му бе необходимо малко време.

— Конуей — прогърмя гласът на O’Мара. — Вие какво, заспахте ли там?

Конуей бе забравил за O’Мара, Съмърфийлд и различните радисти, които поддържаха връзка с него. Той се окашля и започна припряно да обяснява:

— Съществото е пръстеновидно и много прилича на напомпана автомобилна гума. Диаметърът на пръстена е около девет фута, а дебелината му е между два и три фута. Масата му очевидно е четири пъти по-голяма от моята. Не се забелязват никакви движения, нито следи от по-значителни телесни увреждания.

Той пое дълбоко въздух и продължи:

— Външната обвивка е гладка, блестяща и сива на цвят, на места покрита с дебела кафеникава кора. Петната, покрита с тази кора, заемат повече от половината от цялата кожа и създават впечатление за ракови образувания, но спокойно биха могли да бъдат и някаква естествена защитна окраска. Възможно е и да са възникнали от декомпенсацията. На външната страна на пръстена се виждат два реда къси пипала, които в момента са здраво притиснати към тялото. Пипалата са общо пет чифта, но по нищо не личи каква е тяхната функция. Освен това не виждам нито зрителни органи, нито някакви органи за гълтане. Ще се наложи да го огледам по-отблизо.

Приближаването му не предизвика никаква външна реакция у съществото и Конуей започна да се безпокои, че помощта им е закъсняла. Той все още не виждаше нито очи, нито уста, но различи малки, подобни на хриле отверстия и нещо, което приличаше на ухо.

Той протегна ръка и лекичко докосна едно от пипалата.

Съществото като че ли се взриви.

Конуей отлетя настрани. Цялата му дясна ръка бе изтръпнала от удара, който, ако не беше тежкият защитен костюм, щеше да смаже китката му. Той трескаво включи антигравитационния колан, за да не излети от пода, и бавно започна да отстъпва към вратата. Постепенно от всичките въпроси, които бръмчаха в слушалките му, останаха само най-важните два: Защо е извикал? И каква е била тази суматоха в помещението?

Конуей отговори с треперещ глас:

— Ами… аз… установих, че пострадалият е жив…

Хендрикс, който наблюдаваше през илюминатора, избухна в смях.

— Кълна се — провикна се лейтенантът, — че никога през живота си не съм виждал по-жив пациент.

— Не можете ли да говорите като хората! — изрева O’Мара. — Какво става там?

Ето един въпрос, на който трудно можеше да се отговори, помисли си Конуей, като наблюдаваше как пръстеновидното същество ту се търкаля, ту подскача из помещението. Физическият контакт с пациента бе предизвикал у него паника. И докато първоначално причината бе Конуей, то сега съприкосновението с всяко нещо — стени, под и предмети, плаващи из въздуха — предизвикваше у пациента същата реакция. Пет чифта мощни гъвкави пипала се размахваха в радиус от два фута, а съществото се плъзгаше из помещението. И без значение коя част на едрото пръстеновидно тяло се докосваше до предметите, пипалата неотменно се размахваха ожесточено.

Когато настъпи благоприятният момент, Конуей успя да се скрие в камерата: съществото безпомощно увисна във въздуха в средата на помещението и подобно на старинна космическа станция се завъртя около собствената си ос. Но то постепенно се приближаваше към една от стените и трябваше да се вземат бързи мерки, преди да започне отново да се блъска из помещението. Конуей разпореди бързо:

— Ще ни трябва тънка здрава мрежа, пети размер, пластмасов чувал, който може да побере мрежата, и комплект помпи. В това си състояние пациентът не може да ни окаже никакво въздействие. Когато го поставим в чувала, ще вкараме с помпите въздух в него и така ще го пренесем до скутера. Дотогава Кърсед ще е готова с анализа. Но по-бързо донесете мрежата!

Конуей не можеше да си обясни как същество, живеещо в условия на такова мощно притегляне, може да се движи с такава лекота в разреден въздух.

— Кърсед, докъде стигнахте с анализа? — запита внезапно той.

Сестрата забави отговора и Конуей бе вече решил, че тя не е чула въпроса му, когато най-неочаквано бавният безцветен глас отговори:

— Анализът е готов. Съставът на въздуха в помещението на пострадалия е такъв, че ако си свалите шлема, докторе, можете и вие самият да дишате от него.

„А това — помисли си слисаният Конуей — бе вече най-невероятното противоречие.“ Кърсед бе сигурно не по-малко изумена. И изведнъж Конуей се засмя. Той си представи как изглежда сега козината на сестрата…

IV

След шест часа въпреки отчаяната му съпротива по време на целия път пациентът бе пренесен до отделение 310 Б и настанен в едно неголямо помещение с операционна зала, недалеч от Хирургическо отделение ГБЛЕ. По това време Конуей не беше вече сигурен какво желае по-силно: да излекува пациента, или да го убие на място. Като съдеше по коментарите на Мониторите и Кърсед по време на пътуването, те се бореха със същите чувства. Конуей направи предварителен преглед, доколкото това бе възможно под мрежата, и накрая взе проби от кръвта и кожата. Изпрати пробите в Патологията, като залепи на тях червени етикети — знак за изключителна спешност. Кърсед предпочете да ги занесе сама до лабораторията, вместо да ги изпрати по пневматичната тръба, защото лаборантите от Патологията проявяваха удивителна цветна слепота по отношение на етикетите. Накрая Конуей нареди да се направят рентгенови снимки и като остави пациента под наблюдението на Кърсед, се отправи към O’Мара.

Като го изслуша, O’Мара каза:

— Най-трудното вече мина. Предполагам, че вие ще поемете случая?

— Не… не съм убеден, че трябва да направя това — отвърна Конуей.

O’Мара се намръщи.

— Ако искате да зарежете пациента, кажете го направо. Не понасям увъртанията.

Конуей пое въздух през ноздрите си и след това заговори бавно, като наблягаше на всяка своя дума:

— Аз искам да поема случая. Съмненията, които току-що изразих, не означават, че се колебая да направя това, а са свързани с вашето погрешно становище, че най-трудното е вече минало. Това не е истина. Аз направих предварителния преглед и когато резултатите от изследванията са готови, възнамерявам да направя още по-обстоен преглед. Смятам това да стане утре и бих искал д-р Манън, д-р Приликла, полковник Скемптън и лично вие да присъствувате на този преглед.

O’Мара повдигна учудено вежди.

— Странно съзвездие от таланти, докторе — каза той. — Бихте ли ми обяснили за какво сме ви необходими?

Конуей поклати глава.

— Предпочитам засега да не говоря за това.

— Добре, ще дойдем — каза O’Мара, опитвайки се насила да бъде любезен. — И моля да ме извините, че преди малко допуснах да приема вашето колебание за увъртане, но вие така мънкахте под носа си, че от три ваши думи разбирах едва една. А сега идете и се наспете, докторе, преди да съм ви засегнал отново с нещо.