Галактическа болница

— Вие ли сте, д-р Конуей? Добре, а сега ни кажете какво трябва да правим?

Конуей облиза устните си. Досега той не се беше замислял за този етап на операцията — беше си представял нещата по-лесни, воден от убеждението, че беглецът е твърде опасен за Болницата като цяло и най-вече за Детския сектор. Сега той обаче изпитваше съжаление към малкия. В края на краищата той беше само едно дете, загубило разсъдъка си от мъка, неопитност и уплаха. Ами ако планът им не успееше?…

Конуей отърси от себе си съмненията и колебанията и каза рязко:

— Виждате ли онзи звяр в средата на стаята? Искам да го уплашите до смърт.

Естествено наложи се да обясни по-подробно, но Мониторите бързо схванаха идеята му и се заловиха с ентусиазъм и усърдие с поставените съоръжения. Докато ги наблюдаваше мрачно, Конуей разпозна най-различни предмети и уреди, използувани за пречистване на въздуха и за свръзка, както и посуда от диетичните кухни, които сега изпълняваха функции, съвсем различни от предназначението им. Някой от тях пищяха оглушително или виеха пронизително като сирени, а други звъняха гръмко като чинели. Към този грохот се прибавеха и виковете и крясъците на мъжете, които обслужваха твърде гласовитите съоръжения.

Всичко това несъмнено изплаши беглеца. През цялото време Приликла докладваше за емоционалното му състояние. Но младият ТСУУ все още не беше достатъчно изплашен.

— Тишина! — неочаквано извика Конуей. — Пристъпете към беззвучната атака.

Предшествуващата какофония беше само встъплението. Сега идваше ред на истински зловещото оръжие — но всичко трябваше да се извърши при пълна тишина, за да може да се чуе и най-слабият звук, отронен от беглеца.

Около треперещото в средата на залата същество лумнаха пламъци — ослепително ярки, но не изгарящи. Едновременно с тях заработиха и лъчевите влекачи и преси, които започнаха ту да придърпват, ту да отблъскват жертвата, да я търкалят по пода и дори от време на време да я подхвърлят из въздуха или да я запращат към тавана. Лъчите работеха на същия принцип като неутрализиращите гравитационни колани, но имаха по-фина настройка и можеха да се съсредоточават в една точка. Други оператори започнаха да мятат към замаяното, съпротивляващо се същество ракети и мълнии, като в последната секунда ги отклоняваха от него.

Сега беглецът бе наистина уплашен, дотолкова уплашен, че не беше необходимо да си емпат, за да го разбереш. Седмици наред Конуей щеше да вижда в кошмарите си различните форми, които примаше сега ТСУУ.

Конуей доближи микрофон до устните си и натисна копчето.

— Горе има ли вече някаква реакция?

— Все още нищо — прогърмя от стенните говорители гласът на O’Мара. — Трябва да го попритиснете по-здраво…

— Но той е вече в състояние на крайна възбуда… — започна Приликла.

Конуей се обърна рязко към асистента си:

— Ако гледката не ви понася, можете да напуснете.

— Спокойно, Конуей — сряза го гласът на O’Мара. — Предполагам как се чувствувате сега, но припомнете си, че крайният успех ще оправдае всичко това…

— Но ако от тази работа не излезе нищо? — възрази Конуей. После се обърна към Приликла и каза: — Моля да ме извините.

Само след миг той попита застаналия до него офицер:

— Можете ли да предложите някакъв друг начин, по който да му окажем по-силен натиск?

— В никакъв случай не бих искал да съм на неговото място — отвърна сдържано офицерът, — но бих предложил да добавим силно въртене. Някой същества понасят всякакви изпитания, но въртенето може напълно да ги извади от строя…

Към изтезанията на лъчевите преси бе прибавено и въртенето. Това не беше обикновено въртене, а диво, шеметно и неравномерно движение, от което на Конуей му се зави свят само като гледаше. Светлините на връхлитащите пламъци и кълбовидни мълнии продължаваха да кръжат около беглеца като полудели луни около своите планети. Повечето от присъствуващите бяха загубили първоначалния си ентусиазъм, а поклащащият се на шестте си тънки крака Приликла бе обхванат от порива на една емоционална буря, която заплашваше да го помете.

Не трябваше да включват Приликла в тази операция, помисли си с яд Конуей. Един емпат не бива да преживява подобен ад. Той бе допуснал грешка от самото начало, защото целият този план бе жесток, садистичен и лъжовен. А той самият бе по-лош и от чудовище…

Младият ТСУУ, който се бе превърнал в едно неясно петно, въртящо се в средата на залата, започна да надава остри, зловещи крясъци.

От стенните говорители се разнесе ужасен трясък, викове, шум от чупене и тропот на бягащи нозе, а всичко това се сливаше в някакъв протяжен и безкраен вой. Чуваше се как O’Мара с цяло гърло дава обяснения някому, а след това един глас им извика:

— Хей, вие долу, спрете, за бога! Таткото се събуди и започна да чупи каквото му попадне…!

Бързо и внимателно те спряха беглеца и го спуснаха на пода. Виковете и грохота в Лабораторна зала №З продължаваха да се сипят от говорителите с неотслабваща сила. Те стигнаха до връхната си точка и постепенно започнаха да затихват. Долу, в залата за оздравяващи ГБЛЕ, хората стояха безмълвно и гледаха ту един към друг, ту към скимтящото на пода същество, ту към стенните говорители. Оглеждаха се и чакаха.

Звукът, който се раздаде, приличаше на чуждопланетната реч — на онази от записа, предадена преди няколко часа по говорителите, — само че този път тя звучеше ясно, без воя на атмосферните смущения и предадена по транслаторите им, тя стигаше до тях на английски.

Това бе гласът на възрастния ТСУУ, който бе оздравял и отново придобил физическата си цялост. Той говореше на малкия едновременно ласкаво и строго. Обясняваше му, че се държи като лошо дете, че незабавно трябва да прекрати този бяг и да престане да безпокои останалите. Уверяваше го, че повече нищо лошо няма да му се случи и че ако е послушен, те двамата много скоро ще си тръгнат за дома.

Конуей знаеше, че за беглеца това бе ужасно поражение. Може би всичко се бе оказало далеч не по силите му. Той напрегнато следеше с поглед как младият ТСУУ, чийто вид продължаваше да е нещо средно между риба, звяр и птица, прекоси залата. И когато беглецът нежно и покорно започна да трие глава в коленете на един Монитор, от гърдите на всички се изтръгна такъв радостен вик, че без малко отново не изплаши невръстния ТСУУ.

— Когато Приликла ми обясни в какво се състои заболяването на възрастния ТСУУ, аз разбрах, че трябва да се приложи радикално лечение — обърна се Конуей към Диагностиците и Старши терапевтите, насядали около писалището на O’Мара.

Това, че се намираше сред такова височайше обкръжение, бе сигурен признак, че работата му е одобрена. Но въпреки всичко, когато продължи да говори, гласът му потрепваше от вълнение.

— Съдейки по физическото състояние на пациента, неговото връщане към летаргичния унес на зародиша — което ще рече разпадане на индивида в първичния океан до самостоятелни и лишени от разум клетки — беше в напреднал стадий. Майор O’Мара бе вече опитал различни методи на шокова терапия, но със своята необикновена приспособяемост пациентът бе успял да преодолее тяхното въздействие. Аз реших да използвам тясната физическа и емоционална връзка, която съществува между възрастния ТСУУ и най-малкото от децата му.

Конуей направи пауза. Погледът му се отмести и зашари по опустошената зала. Имаше чувството, че в Лабораторна зала №3 бе избухнала бомба. Помисли си, че сигурно е станало доста „горещо“ след излизането на възрастния ТСУУ от летаргичния му унес. Той се окашля и продължи:

— Ето защо ние хванахме в капан младия ТСУУ в залата за оздравяващи ГБЛЕ и се постарахме да го изплашим колкото е възможно повече. Звуците, които издаваше малкият, бяха предавани тук в залата, за да може да ги чува родителят. И успяхме. Възрастният ТСУУ не можеше да лежи спокойно, докато най-малкото и най-любимото му дете са намира в смъртна опасност. Родителската обич и привързаност надделяха у него, изтръгнаха го от унеса и го принудиха да се върне към настоящата действителност. Той успя да успокои малкото и това донесе на всички ни огромна радост.