Игра на тронове

— Дрого е толкова богат, че дори робите му носят златни нашийници. Сто хиляди мъже яздят в неговия халазар, а палатът му във Вее Дотрак има двеста стаи и врати от яко сребро. — И още и още. Колко красив мъж бил този хал, колко висок и свиреп, неустрашим в битка, как бил най-добрият ездач, качвал се някога на конски гръб, а в стрелбата с лък бил като демон. Денерис мълчеше. Винаги беше смятала, че когато порасте, ще се омъжи за Визерис. От векове насам Таргариените се женеха брат и сестра, откакто Егон Завоевателя бе взел за своя невяста сестра си Ренис. Родословието трябва да се пази чисто, хиляда пъти й беше казвал Визерис; тяхна била кралската кръв, златната кръв на древна Валирия, кръвта на дракона. Драконите не се съчетавали с полските зверове и Таргариен нямало да смесят кръвта си с по-долни хора. Но ето че сега Визерис бе намислил да я продаде на един чужденец, варварин.

След като се изкъпа, робините й помогнаха да излезе от водата и я загърнаха с мека кърпа да се подсуши. Момичето вчеса косата й с четка, докато не заблестя като разтопено сребро, а старицата я намаза с парфюм, ухаещ на дъхави цветя, брани по дотракските поля, по капчица на двете китки, зад ушите, на връхчетата на гърдите и още една, студена на устните между краката й. Облякоха й тънкото прозрачно долнище, пратено от магистър Илирио, после роклята — тъмносиня коприна, да изпъкне виолетът на очите й. Момичето сложи златните сандали на краката й, а старицата закрепи в косата й тиара и сложи на китките й златни гривни с аметисти. Накрая дойде ред и на наниза — тежка златна торква с всечени в нея древни валириански глифове.

— Сега си истинска принцеса — промълви с възхита момичето, след като приключиха. Дани се погледна в посребреното огледало, предвидливо осигурено от Илирио. „Принцеса“, помисли, но си спомни приказките на момичето как Хал Дрого бил толкова богат, че и робите му носели златни нашийници. Изпита внезапен мраз и кожата по голите й ръце настръхна.

Брат й чакаше в хладното преддверие, седнал на ръба на фонтана, и ръката му шареше разсеяно във водата. Стана, щом тя се появи, и я огледа критично.

— Я застани ей там. Обърни се. Така. Добре. Изглеждаш…

— Царствено — каза магистър Илирио и пристъпи през сводестия портал.

Движеше се с удивително за толкова едър човек изящество. Докато крачеше, тлъстите меса се тресяха под широките му копринени дрехи с цвят на пламък. На всеки пръст блестяха скъпоценни камъни, а слугата му така бе намазал раздвоената му жълта брада, че блестеше като чисто злато.

— Дано Господарят на Светлината те обсипе с благословиите си в този прещастлив ден, принцесо Денерис. — Магистърът взе ръката й, сведе глава в поклон и оголи пожълтели зъби под златната си брада. — Тя е като видение, ваша милост — обърна се той към брат й. — Видение. Дрого ще бъде омаян.

— Много е кльощава — изсумтя Визерис. Косата му, също толкова сребристо светла като нейната, беше прибрана зад тила и стегната с брошка от драконова кост. Прическата му придаваше суровост, откроявайки ъгловатите черти на издълженото му, мършаво лице. Той отпусна ръка на дръжката на меча, който Илирио му беше заел. — Сигурен ли си, че Хал Дрого харесва толкова млади жени?

— Кръвта й вече е текла. Достатъчно голяма е за Хал — не за пръв път го увери Илирио. — Само я погледни. Тази сребристозлатна коса, тези очи… тя е кръвта на древна Валирия. Несъмнено, несъмнено… И от знатен род, дъщеря на стария крал, сестра на новия. Няма начин да не омае нашия Дрого. — Щом пусна ръката й, Денерис усети, че се е разтреперила.

— Дано — отвърна брат й скептично. — Тези варвари имат извратени вкусове. Момчета, кобили, овце…

— Да не си посмял да изтърсиш подобно нещо пред Хал Дрого — предупреди го Илирио.

В люляковите очи на брат й блесна гняв.

— Ти за глупак ли ме взимаш?

Магистърът отвърна с лек поклон.

— Взимам ви за крал. На кралете им липсва предпазливостта на простолюдието. Моля за извинение, ако съм ви оскърбил. — Обърна се и плесна с ръце на носачите си.

Когато потеглиха в пищно украсения паланкин на Илирио, улиците на Пентос вече бяха катранено тъмни. Напред вървяха двама слуги да осветяват пътя им, понесли изящни газени фенери от светлосиньо стъкло, а дузината яки мъже надигнаха коловете на раменете си. Вътре зад перденцата беше топло и душно, и въпреки тежките благовония Дани надуши вонята на подпухналата плът на домакина им.

Брат й, отпуснат на възглавничките до нея, изобщо не го забеляза. Умът му отново се беше зареял някъде оттатък Тясното море.

— Няма да ни трябва целият му халазар — заговори Визерис. Пръстите му шареха нервно по дръжката на заетия меч, макар Дани да знаеше, че никога не е боравил с оръжие. — Десет хиляди смятам, че ще стигнат. С десет хиляди дотракски кресльовци ще помета Седемте кралства. Владенията ще се вдигнат в подкрепа на законния си крал. Тирел, Редвин, Дари, Грейджой, всички те не хранят повече любов към Узурпатора от мен. Мъжете на Дорн горят от нетърпение да отмъстят за Еля и децата й. И простолюдието ще е с нас. Те сега горко ридаят за своя крал. — Той погледна тревожно Илирио. — Ридаят, нали?

— Те са ваши поданици и много ви обичат — отвърна вежливо Илирио. — В твърдините по цялото кралство мъжете тайно вдигат тостове за ваше здраве, а жените шият знамена на дракона и ги кътат за деня, в който ще се завърнете през морето. — Отърси рамене и тлъстините му се разтресоха. — Поне така ми съобщават агентите.

Дани нямаше агенти и нямаше как да разбере какво правят или мислят хората отвъд Тясното море, но не вярваше много на сладките приказки на Илирио. Всъщност не вярваше на нищо, свързано с Илирио. Брат й обаче закима въодушевено.

— Лично ще убия Узурпатора — закани се той, който не беше убивал никого в живота си. — Така както той уби брат ми Регар. И Ланистър също, Кралеубиеца, заради онова, което направи с баща ми.

— Така им се полага — насърчи го магистърът.

Дани улови тънката усмивчица, заиграла по устните му, но брат й пак не забеляза. Кимна, дръпна пердето и се загледа в нощта, и Дани разбра, че за кой ли път се е унесъл в битката на Тризъбеца.

Резиденцията на Хал Дрого с деветте кули се намираше на брега на залива. Високите й тухлени стени бяха обрасли със сребристозелен бръшлян. Илирио им бе обяснил, че му е дарена от магистрите на Пентос. Свободните градове винаги проявяваха щедрост към конните господари.

— Не че ни е страх от тези варвари — обясняваше с усмивка Илирио. — Богът на Светлината ще опази града ни и срещу милион дотраки, поне така ни обещават червените жреци… но все пак защо да рискуваме, след като приятелството им ни излиза толкова евтино?

Паланкинът спря пред портата и един от стражите дръпна грубо пердетата. Беше с бронзов загар и тъмни бадемови очи като на дотрак, но лицето му бе голобрадо и на главата си носеше бронзовия шлем на Неопетнените. Младият мъж ги изгледа хладно. Магистър Илирио му изръмжа нещо на грубия дотракски език. Пазителят му отвърна със същия тон и махна с ръка да влизат.

Дани забеляза, че брат й стиска с трепереща ръка дръжката на заетия меч. Изглеждаше почти толкова уплашен, колкото се чувстваше тя.

— Нахален евнух — измърмори Илирио, паланкинът се люшна напред и пое през портата към резиденцията. Думите на магистър Илирио отново потекоха сладки като мед.

— Много важни особи ще дойдат тази вечер на пира. Такива хора имат врагове. Халът трябва да защити гостите си и най-вече вас, ваша милост. Узурпаторът несъмнено е готов да плати скъпо и прескъпо за главата ви.

— О, да — отвърна мрачно Визерис. — Опитвал се е той, Илирио, това ти го гарантирам. Наетите от него ножове ни преследваха навсякъде. Аз съм последният дракон и докато съм жив, той не може да спи спокойно.

Паланкинът забави и спря. Дръпнаха завесите и един роб подаде на Дани ръка да й помогне да слезе. Нашийникът му, забеляза тя, си беше от най-обикновен бронз. След нея слезе брат й, без да изпуска дръжката на меча. Наложи се двама от яките носачи да свалят туловището на магистъра.