Игра на тронове

Джордж Р. Р. Мартин

Игра на тронове

ПРОЛОГ

— Трябва да се връщаме — настоя Гаред. В гората вече притъмняваше. — Диваците са мъртви.

— Мъртвите ли те плашат? — подхвърли с тънка усмивка сир Веймар Ройс.

Гаред не се хвана на въдицата. Беше стар, вече над петдесетте. Лордчетата с жълто около устата идват и си отиват. Тях с лопата да ги ринеш.

— Мъртвите са си мъртви. С мъртвите работа нямаме.

— А дали са мъртви? — настоя Ройс. — Имаме ли доказателство?

— Уил ги видя — отвърна Гаред. — Щом той казва, че са мъртви, за мен е достатъчно.

Уил си знаеше, че рано или късно ще го въвлекат в спора. Предпочиташе да е по-късно.

— Майка ми казваше, че мъртвите не пеят.

— Моята дойка също, Уил — отвърна Ройс. — Не вярвай на това, което си чул до женска гърда. Човек може да научи нещо дори от мъртвите. — Гласът му отекна в здрача на леса.

— Чака ни дълъг път — отбеляза Гаред. — Осем, може би девет дни. А вече се мръква.

Сир Веймар Ройс равнодушно погледна небето.

— Като всеки ден по това време. Тъмното ли те размеква, Гаред?

Уил видя как устните на Гаред се присвиха. Не му убягна гневът в погледа под дебелата черна гугла на наметалото. Четиридесет години беше Гаред в Нощния страж, още от момче, и не беше свикнал да го поднасят. Но Уил долови и нещо друго под наранената гордост на по-възрастния мъж. Не беше трудно да се усети: една едва стаена напрегнатост, опасно близка до страха.

Уил споделяше безпокойството му. Служеше на Вала вече четвърта година. Когато за първи път го пратиха отвъд, всички стари приказки го връхлетяха и червата му се обърнаха наопаки. После се смя. А сега беше ветеран с над сто обхода зад гърба си и безкрайната тъмна пустош, която южняците наричаха „Гората на духовете“ вече не го ужасяваше.

До тази нощ. Тази нощ бе някак по-различно. Този мрак го изпълваше с някаква тръпка, от която настръхваше. Яздеха вече девет дни — на север, на северозапад, отново на север, все по-далече от Вала, по следите на бандата диваци. Всеки изминал ден ставаше все по-лошо. Днес беше най-зле. От север излезе студен вятър и дърветата зашумяха като живи. През целия ден Уил имаше чувството, че нещо го следи. Нещо студено и безмилостно, нещо, което никак не го обича. Гаред също го бе усетил. Нищо друго не му се искаше сега на Уил толкова силно, колкото да се втурне презглава назад към безопасното убежище на Вала. Но не може човек да сподели такова чувство с командира си.

Особено с такъв командир.

Сир Веймар Ройс беше последният син на древен род с твърде много наследници. Осемнадесетгодишен младок с приятна външност, сивоок, чаровен и тънък като острие на нож. Възседнал едрия си черен дестриер, той се извисяваше над Уил и Гаред с техните по-дребни гарони. Носеше черни кожени ботуши, черен вълнен клин, черни ръкавици от къртича кожа и черна плетена ризница, тънка, гъвкава и лъскава върху сплъстена вълна и щавена кожа. Сир Веймар беше заклет брат на Нощния страж от по-малко от година, но никой не можеше да го упрекне, че не е подготвен за призванието. Поне ако се съдеше по доспехите.

Наметалото от черен самур увенчаваше блясъка на младия рицар: плътно и меко като грях.

— Бас държа, че сам ги е избил — подметна веднъж Гаред на чаша вино в казармата. — Прекършил е тънките им вратленца със собствените си ръце великият ни воин. — Изпопадаха от смях.

Трудно е да се подчиняваш на човек, комуто се присмиваш над чашата, помисли Уил и потръпна върху гърба на гарона. Гаред сигурно изпитваше същото.

— Мормон нареди да ги проследим. Е, направихме го — заговори Гаред. — Казвам ви, мъртви са. Няма да ни безпокоят повече. Чака ни тежка езда. Нещо времето не ми харесва. Ако падне сняг, два дни няма да ни стигнат да се върнем. А снегът е най-доброто, което можем да очакваме. Виждали ли сте ледена виелица, милорд?

Младият лорд все едно че не го чу. Само огледа сгъстяващия се здрач полуотегчено, полуразсеяно. Уил бе яздил достатъчно дълго с рицарчето и знаеше, че в такъв момент е безсмислено да му досажда.

— Разкажи ми пак какво видя, Уил. Всичко, с подробности. Без да пропускаш нищо.

Преди да го вземат в Нощния страж, Уил се препитаваше с лов. Е, по-точно с бракониерство. Свободните конници на Малистърови го бяха спипали с окървавени ръце в горите на самите Малистърови, докато одираше кожата на един от самците на Малистърови, и така му се наложи да избира: да навлече черното или да изгуби едната си ръка. Никой не можеше да се придвижва из леса така безшумно като Уил и черните братя скоро оцениха дарбата му.

— Станът им е на две мили оттук, отвъд онзи рид, точно до потока. Приближих се, колкото посмях. Преброих осем души, мъже и жени. Бяха вдигнали навес до скалата. Снегът го покриваше добре, но го различих ясно. Огън не гореше, но въглените от огнището личаха ясно като бял ден. Никой не помръдваше. Наблюдавах ги дълго. Жив човек не може да лежи толкова дълго неподвижен.

— Кръв видя ли?

— Е, не — призна Уил.

— Някакво оръжие?

— Няколко меча и лъкове. Единият беше с брадва. Тежка, двуостра, здраво желязо. Лежеше на земята до него, до ръката му.

— Запомни ли разположението на телата?

Уил сви рамене.

— Двама лежаха облегнати на скалата. Повечето бяха по земята. Ей тъй, като нападали.

— Или заспали — подхвърли Ройс.

— Нападали — настоя Уил. — Имаше една жена горе, в клоните на един габър. Съгледвачка — подсмихна се той. — Постарах се да не ме види. А когато приближих, видях, че и тя не помръдва. — Уил неволно потръпна.

— Студено ли ти е? — попита Ройс.

— Малко. От вятъра, милорд — промърмори Уил.

Рицарчето се извърна към сивокосия конник. Якият дестриер на Ройс вървеше неуморно и замръзналата шума хрущеше под копитата.

— Гаред, как мислиш, какво е могло да убие тези хора? — подхвърли небрежно Веймар и оправи диплите на самуреното си наметало.

— Студът — отвърна с желязна увереност Гаред. — Миналата зима видях как замръзват хора. И предишната също. Още когато бях почти момче. Всички разправят за сняг, дълбок четиридесет стъпки, и как леденият вятър иде с вой от север, но истинският враг е студът. Прокрадва се към тебе по-тихо и от Уил, и отначало почваш да трепериш и да тракаш със зъби, да потропваш с крак и да сънуваш греяно вино и жарко огнище. А как изгаря само. Нищо не може да те изгори така, както студът. Но това е само началото. После прониква в теб, изпълва те и след известно време вече нямаш сили да се бориш с него. Не ти остава друго, освен да седнеш и да заспиш. Казват, че накрая не изпитваш болка. Първо отслабваш и се унасяш в дрямка, всичко постепенно изчезва, а след това сякаш потъваш в море от топло мляко. Тихо и кротко.

— Какво красноречие, Гаред — отбеляза сир Веймар. — Не подозирах у теб такава дарба.

— У мен и студ има, млади ми лорде. — Гаред отметна гуглата, за да види добре сир Веймар буците на мястото на ушите му. — Две уши, три пръста на краката и кутрето на лявата ми ръка. Отървах се леко. Събратът ми го намерихме замръзнал на поста. Усмихнат.

Сир Веймар сви рамене.

— Ами трябва да се обличате по-топло, Гаред.

Гаред изгледа с неприязън младото господарче и белезите на мястото на замръзналите му уши, изрязани от майстер Емон, пламнаха от гняв.

— Ще ви видя как ще се облечете като дойде зимата. — Нахлупи гуглата и се смълча намръщен на гърба на дребното животно.

— Щом Гаред казва, че е от студа…

— През последната седмица излизал ли си на обходи, Уил? — прекъсна го Ройс.

— Да, милорд. — Нямаше седмица, в която да не е излизал на десетина проклети обхода. Накъде биеше лордът?

— И как откриваше Вала?

— По плача — отвърна смръщен Уил. Сега вече, когато лордчето го подхвърли, схвана. — Не може да са замръзнали, след като стената още плаче. Не е било достатъчно студено.

Ройс кимна.