Игра на тронове

— Магаре — измърмори Джон. Грейджой не го чу. Джон сложи ръка на рамото на Бран и момчето извърна очи към незаконния си брат. — Ти се справи добре. — Кимна му сурово. Четиринадесетгодишен, Джон беше вече старо куче в правосъдието.

По дългия път назад към Зимен хребет като че ли стана по-студено, въпреки че вятърът беше замрял и слънцето се бе издигнало високо в небето. Бран яздеше с братята си далече пред главната група и понито му се напъваше да не изостава от конете им.

— Дезертьорът издъхна храбро — каза Роб. Той беше едър, с широки рамене и растеше с дни. Приличаше на майка им — светла кожа, червено-кафява коса и сини очи като рода на Тъли от Речен пад. — Поне имаше кураж.

— Не — промълви тихо Джон Сняг. — Не беше кураж. Той си беше умрял от страх, Старк.

Очите на Джон бяха толкова тъмносиви, че изглеждаха почти черни, но нищо не им убягваше. Беше на годините на Роб, а по нищо не приличаше на него. Джон беше мършав, а Роб — мускулест; Джон тъмен, а Роб светлокож; Джон — гъвкав и пъргав, Роб — силен и мълниеносен.

Роб не обърна внимание.

— Другите да му вземат очите — изруга той. — Добре си умря човекът. На бас, че ще те надбягам до моста.

— Давай — отвърна Джон и срита коня си в хълбоците. Роб отново изруга, последва го и двамата препуснаха в галоп по пъртината: Роб — със смях и викове, Джон — мълчалив и напрегнат. Копитата на конете им замятаха снежни парцали по пътя.

Бран не се и опита да ги последва. Понито нямаше да издържи. Беше видял очите на дрипавия мъж и мислеше за тях. Не след дълго смехът на Роб заглъхна и лесът отново се смълча.

Потънал в мислите си, не чу кога останалите го настигнаха и татко му се изравни с него.

— Как си, Бран? — попита го загрижено.

— Добре, татко. — Бран вдигна глава. Загърнат в дебелите кожи, лорд татко му се извисяваше като великан до него на сивия боен жребец. — Роб казва, че човекът умрял храбро, но според Джон се е страхувал.

— А според теб? — попита баща му.

Бран се замисли.

— Може ли човек да е храбър дори когато го е страх?

— Единствено тогава човек може да е храбър — отвърна баща му. — Разбра ли защо го направих?

— Беше дивак — каза Бран. — Те отвличат жени и ги продават на Другите.

Лорд татко му се засмя.

— Баба Нан пак ти е разправяла приказки. Всъщност той беше клетвопрестъпник, дезертьор от Нощния страж. Те са най-опасни. Дезертьорът знае, че заловят ли го, е обречен, и няма да се поколебае пред никакво престъпление, дори най-долното. Но ти не ме разбра. Въпросът беше не защо човекът трябваше да умре, а защо аз трябваше да го направя.

На това Бран нямаше готов отговор.

— Крал Робърт си има палач — отвърна колебливо.

— Така е — съгласи се баща му. — Както и кралете Таргариен преди него. Но нашите обичаи са древни. Кръвта на Първите все още тече в жилите на Старките и ние се придържаме към вярата, че който изрече присъдата, трябва да размаха меча. Щом си готов да отнемеш живота на човек, длъжен си да го погледнеш в очите и да чуеш последните му думи. А ако не можеш да го понесеш, то тогава човекът може би не заслужава да умре.

— Един ден, Бран, ти ще станеш знаменосец на Роб, ще държиш цитадела в името на своя брат и краля, и правосъдието ще легне на плещите ти — продължи той. — Когато дойде този ден, не бива да изпитваш удоволствие от това, но не трябва и да извръщаш очи. Владетел, който се крие зад платени палачи, скоро забравя какво е смъртта.

В този миг Джон се появи отново на билото на хълма пред тях.

— Татко, Бран, елате бързо да видите какво намери Роб! — И отново изчезна.

Джори се приближи зад тях.

— Неприятност ли, милорд?

— Несъмнено — отвърна лорд татко му. — Да видим каква беля са ни спретнали пак синовете ми. — И подкара в тръс. Джори, Бран и останалите поеха след него.

Завариха Роб на брега на реката от северната страна на моста. До него Джон все още седеше на коня си. В последния лунен кръг на късното лято снеговете бяха дълбоки. Роб стоеше затънал до колене в белотата. Беше отметнал качулката и косата му блестеше на слънцето. Притискаше нещо до гърдите си. Момчетата си говореха приглушено и много възбудено.

Конниците поеха предпазливо през преспите, напипвайки скрития под бялата пелена неравен терен. Джори Касел и Теон Грейджой стигнаха първи при момчетата. Грейджой се шегуваше през смях. Изведнъж гласът му секна.

— Богове! — възкликна той и се люшна на седлото, мъчейки се да извади меча.

Мечът на Джори вече беше изваден.

— Роб, хвърли го! — извика той, а конят му се изправи на задните си крака и зацвили.

Роб се ухили и вдигна очи от вързопа до гърдите си.

— Няма да те ухапе. Мъртва е, Джори.

Бран изгаряше от любопитство. Тъкмо щеше да пришпори понито, когато татко му разпореди да слязат при моста и да се приближат пеша. Бран скочи и се затича. Джон, Джори и Теон Грейджой също наскачаха.

— Какво, в името на седемте ада, е това? — попита Грейджой.

— Вълк — отвърна Роб.

— Изрод — извика Грейджой. — Виж го само колко е голям.

Бран крачеше към брат си, потънал до кръста в дълбоката пряспа, а сърцето му се блъскаше в гърдите. Полузаровено в окървавения сняг, в пряспата лежеше мъртво огромно черно туловище. Козината му се бе вледенила и от нея като женско благовоние лъхаше сладникавата миризма на леш. Бран зърна озъбената пожълтяла муцуна и слепите очи, по които пълзяха личинки. Но това, от което ахна, бе големината — звярът бе по-голям от понито му, два пъти по-голям от най-едрата хрътка в ловната хайка на баща му.

— Не е изрод — каза кротко Джон. — Вълчище е. Те стават по-големи от другите.

— От двеста години никой не е виждал вълчище откъм южната страна на Вала — каза Теон Грейджой.

— Аз обаче го виждам с очите си — отвърна Джон.

Бран откъсна очи от звяра. И чак тогава погледна вързопчето в ръцете на Роб. Извика радостно и се приближи. Палето беше като топчица сиво-черна козина, все още със затворени очи. Мърдаше сляпо до гърдите на сгушилия го Роб, търсеше бозка между кожите му и жално проскимтяваше. Бран нерешително посегна.

— Ела — подкани го Роб. — Можеш да го пипнеш.

Бран протегна нервно ръка, погали го и се обърна към Джон.

— Видя ли?

Той му натика в ръцете друго кутре.

— Пет са.

Бран седна в снега и притисна вълчето до лицето си. Козината му беше мека и топла.

— Вълчища да бродят из пределите на кралството след толкова години — измърмори майстор-конярят Хълън. — Не ми харесва.

— Поличба е — каза Джори.

Баща им се намръщи.

— Това е просто един мъртъв звяр, Джори. — Но изглеждаше обезпокоен. Обиколи тялото и снегът заскърца под ботушите му. — Какво ли го е убило?

— Има нещо в гърлото й — каза Роб. Чувстваше се горд, че е намерил отговора още преди баща му да попита. — Ето там, под челюстта.

Баща му коленичи и пъхна ръка под главата на звяра. Дръпна рязко и го вдигна, така че да го видят всички. Счупен еленов рог, около стъпка дълъг, с потрошени разклонения и плувнал в кръв.

Изведнъж групата се смълча. Мъжете гледаха тревожно еленовия рог и не смееха да продумат. Дори Бран усети страха им, макар да не го разбра.

Баща му хвърли костта и отри ръцете си в снега. Гласът му разкъса омагьосаната тишина.

— Изненадан съм, че е доживяла да се окучи.

— Може и да не е — отрони Джори. — Слушал съм приказки… може да е била вече мъртва, когато кутретата са се родили.

— Родени в смърт — подхвърли друг от мъжете. — Най-лошият късмет.

— Все едно — каза Хълън. — Без друго скоро ще умрат.

Бран изхлипа отчаяно.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — съгласи се Теон Грейджой и извади меча си. — Подай ми зверчето, Бран.

Малкото същество се размърда до гърдите му, сякаш чу и разбра.

— Не! — проплака Бран. — Мое си е.

— Прибери меча, Грейджой — властно каза Роб, почти като баща си, с тон на владетел, какъвто щеше да стане един ден. — Ще запазим палетата.