Гейтуей IV

— Но това не е вярно! Всъщност, така ли е? Нали ти ми каза, че неевклидовата геометрия…

— Това е примамката — прекъсна ме невъзмутимо Алберт. — Евклидовата геометрия не е изцяло погрешна, напротив, тя е напълно вярна за една специфична, двуизмерна повърхност. Просто такива не се срещат в реалния свят. Същата примамка я има в суперсиметрнята. И по-точно, че суперсиметрията е изцяло погрешна като понятие според представите ни за тримерния свят. За да заработи, необходимо е съществуването на деветмерно пространство, а ние, хората, сме ограничени да възприемаме само три от измеренията. Пита се, какво е станало с останалите шест?

— Нямам ни най-малка представа, но този път се справяш наистина чудесно. Още не съм се объркал.

— Това е, защото натрупах богат опит — призна сухо той. — Но имам добри новини за теб. Мога да ти демонстрирам математически защо са необходима девет измерения…

— О, не!

— Няма, разбира се. Добрата новина е, че не се налага да го правя.

— За което съм ти признателен.

— Не се и съмнявам. А сега, за липсващите шест измерения… — той пусна облаче дим и го изпроводи със замислен поглед. — Ако за съществуването на вселената са необходими общо девет пространствени измерения, защо ние познаваме само три от тях?

— Да не би да е свързано някак си с ентропията? — опитах аз.

Алберт ме погледна отвратен.

— Ентропията? Ни най-малко. Откъде ти хрумна?

— Или с хипотезата на Мах? Какво там още ми разказваше за Откритото време?

— О, Робин, стига си стрелял напосоки. Само ми затрудняваш работата. Какво е станало с другите измерения ли? Те просто са изчезнали.

Алберт ме погледна доволно, изпускайки от лулата си облаци дим, сякаш беше стар парен локомотив. Очевидно очакваше най-малкото да му ръкопляскам. Дразнеше ме, защото се забавляваше чудесно, при това изцяло за моя сметка.

— Всъщност те са изчезнали от нашето възприятие. Което съвсем не означава, че са преустановили съществуването си. По-скоро са се смалили до такава степен, че да не могат да бъдат наблюдавани.

— Можеш ли да ми обясниш — попитах го гневно аз, — точно по какъв начин се е смалило всяко от тези измерения?

Той се усмихна.

— За щастие — не мога. Казвам „за щастие“, защото ако разполагах с някакво обяснение, то щеше да е математическо и ти веднага щеше да ме прекъснеш. Все пак, бих могъл да хвърля малко светлина върху онова, което вероятно се е случило. Под „смалени“, разбирам „невъзможно да бъдат регистрирани“. Но да се върнем отново към примерите. Представи си някоя точка, например върха на носа ти…

— О, стига, Алберт! Вече приключихме с тримерното пространство!

— Върха на носа ти — повтори натъртено той. — Свържи тази точка с някоя друга — да речем с твоята адамова ябълка. За да опишеш разположението на твоя нос спрямо адамовата ябълка, ще са ти нужни три точки — отговарящи на посоките нагоре, навън и напред и съответстващи на трите оси на координатната система x, y и z. Когато говорим за деветмерно, вместо за тримерно пространство, можем да добавим още няколко координатни оси, като например p, d, q, r, w и k. Но — обърни внимание на това „но“ — не е необходимо да се уточняват размерите на споменатите координати, защото стойностите им са незначително малки. Ето това е, Робин! Схвана ли го дотук?

— Мисля, че да — кимнах с грейнало лице.

— Чудесно. Защото последното почти отговаря на истината. Само дето нещата не са толкова прости. Липсващите шест измерения са не само малки, но и изкривени. Те са като миниатюрни кръгчета. Като мънички навити спирали. Чиито краища са свързани.

Той млъкна, дръпна от лулата и ме погледна одобрително.

— Алберт, имам един въпрос. Всичко това, което ми разказа — истина ли е?

Той се поколеба. После сви рамене.

— Истина… е твърде сурова дума. Все още не съм готов да разговаряме за реалността, а вероятно нея разбираш под думата „истина“. Но този модел обяснява много от нещата, за които ме попита. Може да бъде възприет като „истински“, докато не се появи по-добър. Както веднъж вече ти казвах или по-точно казвал го е моят телесен предшественик, математиката е най-истинска, когато е най-малко „реална“ и обратното. Съществуват множество елементи, които пропуснах да охарактеризирам. Все още не сме разговаряли за последствията от теорията на връзките или за Хайзенберговия принцип за неопределеността18…

— Дай ми почивка, моля те.

— С удоволствие, Робин. Защото ти се прояви като много прилежен ученик. Благодаря ти, задето ме изслуша търпеливо. Сега вече съществува известна надежда, че ще успееш да разбереш Враговете и най-вече — основната структура на вселената.

— Най-вече! — повторих аз. Той се усмихна.

— Да, точно така, Робин. Много по-важно е да знаеш, отколкото да действаш и не е важно кой е знаещият.

Изправих се и взех да се разхождам наоколо. Имах усещането, че сме разговаряли от доста време, но си мислех, че така поне сме прекарали приятно. А точно това исках.

— Алберт? Колко продължи тази твоя малка лекция?

— В галактическо време? Чакай да пресметна — по-малко от четири минути. Но вече сме изминали една трета от пътя, Робин! До Наблюдателното колело ни остават само още две седмици!

— Две седмици!

Той ме погледна загрижено.

— Пак да ти напомня за онази възможност да се изключиш… Не, няма. Робин? — добави той с леко променен тон. — Одеве, като ме разпитваше какво чувствам, когато ме няма, не бях съвсем искрен с теб.

— Алберт, да не си ме излъгал? Не, ти не би могъл.

— Точно така, Робин. Никога не съм те лъгал. Но има истини, които съм премълчавал.

— Искаш да кажеш, че действително си чувствал нещо, докато си бил изключен?

— Не. Вече ти отговорих на този въпрос. Не съществува такова нещо като „аз“, което да чувства.

— Тогава, какво си скрил, за Бога?

— Има неща, които съм преживявал — непознати за теб, Робин. Когато се смеся с друга програма, аз се превръщам в тази програма. Аз ставам нея или него. Или тях.

— Но вече не си същият?

— Така е, не съм. Не съм същият. Ставам… като че ли… нещо по-добро.

17. ПРЕД ТРОНА

Миговете се нижеха един след друг в безкрайната върволица на времето. А пътешествието продължаваше. Отдавна вече бях направил всичко, което бих могъл да правя.

И още веднъж. И пак. Дори започнах да си мисля, че предложението на Алберт не е чак толкова неприемливо. Искам да кажа — да ме изключат.

Еси ме спаси от това.

— Ще имаме купон — получих един ден съобщение от нея.

Ей това вече е нещо. Още повече, когато се захване Еси. Забавлението ми беше гарантирано. Не бих казал, че настроението ми беше подходящо за веселби. Все още не бях преживял шока от „смъртта“ си в онази къща в Таити. Нито бях напълно готов за нова среща с Убийците — с милиони от тях, при това на тяхна родна „земя“.

По дяволите, никога не съм бил разтърсван така през живота си, като изключим краткия припадък в детството ми, смъртта на майка ми и изчезването на Клара в черната дупка. Животът на всеки човек е изпълнен с трагедии, беди и провали. Продължаваме да живеем, защото между тях има и хубави моменти, или поне се надяваме, че ще ги има, но, Господи, колко много са неприятностите, през които трябва да минем. А когато живееш като мен дълго, толкова дълго, макар че в моя случай би било по-точно да се каже бързо, лошите неща само се увеличават.

— Хайде, скъпи — засмя се Еси, залепяйки звучна целувка върху устните ми, — размърдай се, събуди се, забавлявай се, прати всичко по дяволите, че утре може и да умрем. Или пък няма, нали?

Тя е чудесна, моята Еси. Всяка частичка от нея. Така че край на разсъжденията.

Моята Еси вече беше готова и ми даваше знак, че можем да започнем. Измайсторих най-добрата си усмивка, застанах до нея и се огледах.

18

Принципът за неопределеността на Хайзенберг (1901–1976) гласи, че е невъзможно едновременно да се определи и разположението, и скоростта на елементарните частици. — Б.ред.