Гейтуей IV

Не възразих, а и беше излишно. На няколко пъти, докато спорехме с Касата бях надникнал в Сентрал парк. Моят двойник най-сетне бе стигнал до Клара, беше я поздравил и тя тъкмо бе произнесла: „Робин! Колко мило, че т…“

— Но мога ли да те посъветвам нещо?

— Разбира се, че можеш — смотолевих засрамено. Ако имах кръвоносни съдове сигурно лицето ми щеше да е алено. Може и така да е било.

— Съветвам те да я караш по-кротко.

— Разбира се. — Готов бях да отвърна с „разбира се“ на всяко предложение. — А сега, ако не възразяваш, бих искал да…

— Зная какво би искал да направиш. Забрави ли за разликата във времепротичането? Тъй че, Робин, скъпи, не е необходимо да се втурваш през глава. Нещо против първо да поговорим?

Стоях неподвижно. Клара току-що бе измъдрила своето: „…е виждам…“ и оформяше устни за следващото „отново“. Не знаех какво да кажа. Никак не е лесно да заявиш на една жена, че бързаш за среща с друга, особено ако имаш гузна съвест и се разкъсваш между настоящата си съпруга (Еси) и бившата си възлюбена (Клара).

От друга страна, Еси беше съвършено права. Нямаше никакъв смисъл да бързам. На лицето й се четеше безкрайна любов и търпение. Както и загриженост.

— Труден избор за теб, Робин?

Единственото, което можах да измъдря, беше:

— Еси, страшно те обичам.

Не изглеждаше щастлива от признанието ми, по-скоро отчаяна.

— Да, разбира се — тя вдигна рамене. — Но не сменяй темата. Ти ме обичаш, аз също, каква връзка с настоящото положение? Въпросът е какво чувстваш към една красива особа на име Джел-Клара Моинлин и усложненията, които могат да възникнат от чувствата ти?

— Този разговор сме го водили милион пъти!

— Е, да го проведем значи за милион и първи път. Отпусни се. Робии. Имаш най-малко хиляда и осемстотин милисекунди, преди Клара да завърши възклицанието си за това колко се радва да те види отново. Тъй че да си поговорим двамата. Освен ако не искаш, а?

— Защо да не искам? — попитах, макар да мислех другояче. И наистина, защо не? Както вече казах, този разговор сме го водили много пъти, при това още във времето, когато и двамата бяхме телесни. Първия път седяхме на верандата на нашата къща, отпивахме от високите чаши с леден чай и съзерцавахме хоризонта на Тапаново море. Очевидно Еси си спомни същата сцена, защото докато се чудех какво да кажа, картината изплува около нас. Виждах същите яхти, а вечерният бриз беше приятно топъл.

— Хубаво е — кимнах с нескрито задоволство. — Има доста предимства в това да си безтелесен.

Еси огледа със задоволство произведението си и кимна.

— Тогава май пиехме леден чай. Искаш ли нещо по-силно, Робин?

— Бренди и джинджифилова бира — поръчах аз и в същия миг нашата добра стара прислужница Марчеса се появи с подноса. Отпих и потънах в спомени. Изглежда съм се поувлякъл, защото Еси ме побутна раздразнено.

— Ей, скъпи, какво те измъчва? Да не се страхуваш от срещата с Клара?

— Не! Нали вече говорихме… когато се появиха двамата с Уан на оня хичиянски кораб.

— Вярно.

— Така е, повярвай ми! Още тогава си изяснихме всичко. Не се боя, че ще ме обвини, задето я зарязах в черната дупка, ако това е, което си мислиш.

Еси се облегна назад и ме погледна прямо.

— Какво мисля аз, Робин, едва ли има значение. Важното е сега какво мислиш ти. Ако не се боиш от срещата с Клара, тогава какво? Страх те е може би, че ще си издерем очите? Няма да се получи, Робин, най-малкото по технически причини. Тя е телесна, а аз съм само безплътен дух.

— Ама, разбира се, че не. Вашата среща никак не ме безпокои…

— Така ли? Виж ти! Какво тогава?

— Например… какво ще стане, ако се срещнат с истинската Еси?

— С истинската Еси, значи? — повтори тя и вдигна замислено чашата си.

— Е, само си го мислех…

— Разбирам. Да не искаш да кажеш, че истинската Еси може да се появи тук, на Сбръчканата скала?

Бях объркан. Истината е, че не знаех какво искам. В края на краищата, моята Сгъваема Еси е само двойник и нищо повече. Там някъде, по широкия свят, все още съществува истинската, телесна Еси. Красива и привлекателна, вечно млада жена — благодарение на Пълното медицинско обслужване.

И все още моя съпруга. Както и мой създател, творец, ако мога така да се изразя. Мисля, някъде вече споменах, че тъкмо на нея двамата с Еси дължим съществуването си в гигабитовото пространство. Тя ни е написала. От време на време модернизира собствения си програмен вариант, което значи, че двете се срещат и обменят натрупаната информация. С други думи Сгъваемата Еси се различава твърде малко от истинската…

Само дето никога не се срещаме. Не мога да го понеса. Наречете го както ви скимне. Такт. Ревност. Глупост. В крайна сметка за мен е далеч по-добре, когато не виждам своята жива, телесна, органична съпруга. Предпочитам да оставя нещата такива, каквито са сега.

Ето защо казах на Еси:

— Не. Не мисля, че истинската Еси би изпитала ревност, дори да се появи тук, нито смятам, че Клара би отвърнала със същото, а и да си призная, нямам никаква представа къде се намира сега Еси и с какво се занимава. Не искам и ти да ми казваш — добавих припряно, защото се опасявах, че може да го възприеме като подкана да сподели с мен информация.

Еси ме гледаше с нескрито подозрение. После обаче размисли и вдигна рамене.

— Добре, да бъде както казваш. Какво значение? Пак си глупчо и нищо повече. Любопитно ли ти е къде е била Клара Моинлин през всичките тези години и защо с нея е Дейн Мечников?

— Ами, и аз се питах…

— Няма какво да се питаш! След срещата ти с Клара тя пожелала да отиде другаде. Ходила е на много различни места. Дори твърде далече. Върнала се и в черната дупка и спасила останалите от групата — между тях и Мечников.

— Ох — рекох аз.

По някаква неясна причина това никак не се понрави на Еси. Тя ме погледна смръщено.

— Мисля, че казваш истината, Робин. Не Клара ти е в ума. Но напоследък си нещо мрачен. Ще ми кажеш, ако знаеш защо, нали?

— Щом ти не знаеш, откъде ще знам аз?

— Може и да съм ти създател — въздъхна тя, — но това значи, че мога да променям разни неща в теб, а не да анализирам причините за появата им. Да махам подпрограми и да те правя щастлив. Искаш ли?

— Не!

— Не? — повтори тя. — Разбира се, че не. Свикнал си с добрия стар Робинет Бродхед, нищо, че е само една тъжна програма, Говори ми, Робин! Кажи какво те яде. Кажи ми първата дума, която ти идва на езика. Нали тъй те караше Зигфрид?

Поех с пълни гърди, въздъхнах и изплюх камъчето:

— Смъртта.

Няколко хиляди милисекунди по-късно бях обратно в Сентрал парк и докато наблюдавах как Клара се приближава към моя двойник, зачудих се защо ли го бях казал.

Нямах никакво намерение. Не искам да ви описвам онзи тягостен разговор с Еси, който последва, защото никак няма да ми е приятно. Не стигнахме доникъде. И без това нямаше докъде да се стигне. Смешно беше да се страхувам от смъртта, след като вече не можеше да ме сполети.

Странно, но думите й никак не ми подействаха успокояващо.

Нито предстоящият разговор с Клара. Сетих се, че Оди Уолтърс присъствал на купона и реших да се срещна с него, докато моят двойник размени няколко любезности с Клара. Лесно го открих.

Но там също не намерих утешение. Тъкмо слизаше от борда и не беше никак забавно да го гледам, докато се измъква б-а-а-а-авно от шлюзовия люк и пристъпва по металния под.

За да завържа разговор, подхвърлих на Еси:

— Не ми изглежда никак променен.

— Естествено, нали е бил в ядрото — отвърна тя. Но не го гледаше. Разглеждаше лицето ми и вече знаех какво си мисли — че съм глупавичък. Досетих се кого има пред вид, когато добави: — Бедното ми момче.

Изсумтях недоволно. Не бяхме сами, имаше още зяпачи, дошли да разгледат мястото, откъдето са заминавали някога храбрите изследователи. Да ги гледам заедно с Оди беше почти толкова интересно, колкото да следя растежа на камъните и постепенно ме завладя скука. Не можех да прогоня Клара от мислите си. Нито пък Еси. Оня досадник Хулио Касата също изплуваше от време на време в съзнанието ми. Ужасно ми се искаше да открия най-сетне нещо, което да ме отвлече от всички наболели проблеми.