Гейтуей III

Усмивката на Зигфрид вече изразяваше повече болка, отколкото удоволствие, но той продължаваше да слуша.

— И в същото време, Зигфрид, той има друг слой на програмиране. Научен е да разсъждава и се държи като… да бъде, доколкото това е възможно, една много интелигентна и умна личност, която е умряла преди страшно много време и която е вярвала, че квантовата механика е погрешна. Не зная дали това е достатъчно за конфликт, който да увреди човешко същество — казах, — но може да причини големи повреди на… е… на компютърна програма.

По лицето на Зигфрид се появиха капчици пот. Той кимна намусено и аз си спомних една болезнена сцена от миналото… начинът, по който ме гледаше сега Зигфрид фон Шринк, беше същият, по който аз го гледах през онези отдавнашни дни, когато правеше психоаналитичен сеанси с мен.

— Възможно ли е това? — попитах.

— Силна дихотомия35… да — прошепна Зигфрид.

И там аз затънах. Тънкият лед се беше счупил. Бях до глезени в блатото.

Не потъвах, но бях затънал. Не знаех накъде да продължа.

Това ме разсея. Погледнах безпомощно към Еси и другите, почувствал се много стар и много изморен… и много зле. Така се бях оплел в техническия проблем да извършвам психоанализа на моя психоаналитик, че бях забравил за болката си в корема и вцепенеността на раменете. Но сега те се върнаха. Не стана. Не бях достатъчно запознат. Бях абсолютно уверен, че съм разкрил основния проблем, който беше причина Алберт да изпадне във фюуг… но нищо не се получи!

Не зная колко дълго щях да седя така като глупак, ако не ми беше оказана помощ. Тя дойде от двама души едновременно.

— Действай! — прошепна настойчиво Еси в ухото ми. В същия момент Джени Йе-ксинг се размърда и каза колебливо:

— Трябва да е провокиран от нещо, нали?

Зигфрид остана мълчалив. Улучи. Очевидно улучи.

— Какво го е провокирало, Зигфрид? — попитах аз. Никакъв отговор. — Хайде, Зигфрид, стара психоаналитична машина такава, изплюй камъчето. Какво е било нещото, което е изхвърлило Алберт от шлюза за излизане на открито?

Той ме погледна право в очите и въпреки това не можах да разчета изражението на лицето му, защото стана неясно. Напомни ми кадър на пиезовизор с избледнял екран.

Избледнява? Или губи памет?

— Зигфрид — извиках аз, — моля те! Кажи какво изплаши Алберт, та той избяга! Ако пък не можеш да кажеш, просто го докарай тук, за да договорим с него!

Още по-голямо замъгляваме. Не бях сигурен дали все още гледа към мен.

— Кажи ми! — заповядах аз и от мъглявата холографска сянка се чу отговор:

— Кугелблиц.

— Какво? Какво е кугелблиц? — Бях объркан. — По дяволите, докарай го тук, за да каже лично.

— Той е тук, Робин — прошепна ми Еси. Образът отново стана ясен, но вече не беше Зигфрид. Строгото фройдистко лице се бе смекчило и разширило, превърнало се бе в приятелското, с торбички под очите на германския музикант първа цигулка, а бялата коса бе надвиснала над очите на моя най-добър и най-близък приятел.

— Тук съм, Робин — каза тъжно Алберт Айнщайн. — Благодаря ти за помощта. Не зная обаче дали ти ще ми благодариш.

За последното Алберт беше прав. Не му благодарих. Но и не бе съвсем прав или по-точно беше прав, но грешеше по отношение на причините, защото причината, поради която не му благодарих, не бе само това, че казаното беше толкова ужасно неприятно, толкова страшно непонятно, но също и че когато свършихме, аз не бях в състояние да му благодаря.

Положението ми не беше много по-добро, като започнахме, защото обезсърчението, в което се намирах, когато се върна, не ме напусна през цялото време. Бях изцелен. Изтощен. Можеше с пълно основание да се очаква, че трябва да съм изтощен, казах си, и Бог ми е свидетел, че не беше по-лошо от друг път, но аз го чувствах по-лошо от обикновено изтощение. Чувствах го като край. Не бяха само болки в корема или ръцете, или главата. Чувствах се така, сякаш всичките ми батерии изведнъж се бяха изтощили и ми трябваше максимална концентрация, за да мога да следя какво казва.

— Не беше точно фюуг, както го наричате вие — заговори Алберт, като премяташе незапалената си лула в ръце. Не си бе направил труда да изглежда комично. Беше по памучна блуза с дълъг ръкав и памучни панталони, но на краката си имаше обувки и връзките бяха завързани. — Вярно, че имах дихотомия и тя ме направи уязвим… вие ще разберете, госпожо Бродхед, несъответствието в моето програмиране. Оказах се оплетен. Тъй като ме направихте хомеостатичен36, съществуваше и друга потребност: да възстановя самичък повредата.

Еси кимна, изпълнена със съжаление.

— Разбирам. Но за да възстановиш сам повредата, се изисква и сам да установиш диагнозата. Трябваше да се консултираш с мен за начина, по който да извършиш проверката, Алберт!

— Мислех, че не е необходимо, госпожо Бродхед — отвърна той. — С цялото ми уважение към вас, трудностите бяха в области, в които аз съм по-добър.

— В космологията! Браво!

Размърдах се с намерение да говоря… не беше лесно, защото ме бе налегнала силна летаргия.

— Ще имаш ли нещо против, ако обичаш, просто да обясниш какво правеше, Алберт?

Той каза бавно:

— Онова, което правех, Робин, е лесно. Реших да се опитам да разреша тези конфликти. Зная, че те изглеждат по-важни за мен, отколкото за теб. Ти можеш да бъдеш щастлив без да решаваш космологически въпроси, но аз не мога. Аз посвещавам все повече и повече от моя капацитет на науката. Може би не знаеш, но включих много хичиянски ветрила в запаметяващите устройства на този кораб, някои от които изобщо не са изследвани задълбочено. Беше трудна задача. В същото време правех собствени наблюдения.

— Какво си правил? — попитах.

— Наблюдения. В хичиянските бази данни намерих много бележки по така наречената липсваща маса. Сигурно си спомняш, Робин. Онази маса, която е необходима за обясняване на гравитационното поведение на Вселената, но която никой астроном все още не е намерил…

— Спомням си!

— Да. Аз може би я намерих! — Той остана за момент замислен. — Страхувам се, че това не реши проблема ми, обаче. Направи го още по-труден. Ако не ме бе извикал с твоя малък, хитър трик да използваш моята подпрограма „Зигфрид“, може би още щях да витая…

— Какво си намерил? — извиках аз. Нахлулият адреналин почти, но не съвсем, отвлече вниманието ми от тялото ми, което ме уведомяваше за своите проблеми.

Той махна с ръка към екрана и тогава видях, че на него има нещо.

Онова, което видях, нямаше никакъв смисъл. Погледнах втори път и го разгледах по-внимателно.

Не се виждаше почти нищо. В единия край имаше завихрена светлина… галактика, разбира се. Приличаше, май, на М-31 в Андромеда, но аз не съм специалист по галактики. Особено когато ги виждам без типичните около тях звезди, а на екрана ги нямаше.

Тук-там се забелязваха малки светли точки. Но това не бяха звезди, защото те мигаха и трепкаха като свещички на коледна елха. Можете да си ги представите като половин дузина светулки през студена нощ, когато не палят малките си фенерчета толкова често, доста далеч, поради което трудно се виждат. Така изглеждаха. Най-подозрителният обект между тях и все пак не много подозрителен, беше нещо, подобно на неподвижната черна дупка, в която някога изгубих Клара, но не толкова голямо и не толкова заплашително. Всичко това беше странно, но не то ме изплаши. Другите се разшумяха.

— Това е кораб! — прошепна Доли разтреперана. Алберт ни огледа тъжно.

— Да, кораб е, госпожо Уолтърс — каза той. — Това всъщност е хичиянският кораб, който видяхме по-рано, почти съм сигурен. Чудех се дали ще мога да установя връзка с него.

— Връзка! С хичиянците! Алберт — извиках аз, — зная, че си луд, но не разбираш ли колко е опасно това?

35

Раздвояване. — Б.пр.

36

Хомеостаза — постоянство в състава и други свойства на кръвта, клетъчно-тъканните течности и на ред физиологични функции. — Б.пр.