Гейтуей III

Щом смяната свърши, Йе-ксинг премина десетте метра, които разделяха двете пилотски места, и отиде при него.

— Като пилот изглеждаш доста добър, Уолтърс. Да ти призная, имах известни резерви.

Той я хвана за ръка и двамата се насочиха към вратата.

— Предполагам, че бях в лошо настроение — извини се Уолтърс.

Йе-ксинг вдигна рамене.

———————————————

Хичиянските карти и навигационни системи не бяха лесни за дешифриране. За навигация всяка система използва две точки от маршрута — началната и крайната. След това разглежда всички препятствия като прашни или газови облаци, радиации, гравитационни полета и т.н. по пътя между тях, избира точките за безопасно преминаване, заобикаля препятствията, а после изчертава линията, по която трябва да се движи корабът.

На много обекти и точки на картата има знаци за внимание — мигащи ореоли, удивителни и т.н. Ние сравнително рано разбрахме, че повечето от тях са предупредителни. Проблемът беше в това, че не знаехме кои точно са предупредителни и за какво предупреждават.

———————————————

— Първата приятелка след развода винаги се сблъсква с най-лошите настроения на мъжа — каза тя. — Ти какво направи, пусна си една от нашите психиатрични програми ли?

— Не беше необходимо. Само… — Уолтърс се поколеба и се опита да си спомни какво бе направил преди малко. — Предполагам, че просто си поговорих сам. Когато собствената ти жена те напусне — обясни той, — се чувстваш засрамен. Искам да кажа, че освен ревност и гняв, и други такива глупости, човек изпитва и нещо друго. Но след като се тревожих известно време, реших, че не съм направил нищо, от което да се срамувам. Това чувство не се отнася за мен, разбираш ли?

— И това ти помогна? — попита Джени.

— Е, след известно време ми помогна. — И, разбира се, ефикасната противоотрова за болка, предизвикана от жена, бе друга жена, но той не искаше да говори за тази противоотрова.

— Ще се постарая да го запомня за следващия път, когато ме зарежат. Е, мисля, че е време за лягане.

Той поклати глава.

— Още е рано, а и искам да поразгледам. Какво представлява онзи хичиянски материал? Ти каза, че знаеш как да се промъкнем зад охраната.

Тя спря по средата на коридора и го погледна.

— Всъщност, защо да не разгледаме? — съгласи се Джени.

Корабът „С.Я.“ беше двукорпусен. Пространството между двата корпуса бе тясно и тъмно, но можеше да се мине. И така, Йе-ксинг поведе Уолтърс през тесните коридори близко до обшивката на големия звездолет, през лабиринти от празни койки за колонисти, покрай неприветлива, огромна кухня, предназначена да ги храни, през помещение, миришещо на застоял боклук и гнилоч… в огромна, зле осветена зала.

— Тук са — каза тя. Говореше тихо, макар да бе обяснила, че са много далеч и охраната не може да ги чуе. — Доближи главата си до онова сребърно нещо, прилично на кошница… погледни къде соча?… но не го пипай. Важно е!

— Защо е важно? — Уолтърс огледа приличното на мансарда помещение. В залата имаше най-малко четиридесет устройства, здраво закрепени за скелета на кораба. Имаше и големи, и малки, и сферични на скосени стойки, свързани с пода, и квадратни, които светеха със син и зелен метален блясък. Върху покривалото от метални нишки, където сочеше Джени Йе-ксинг, имаше три съвсем еднакви.

— Важно е, защото не искам да ме изритат от кораба, Оди. Така че внимавай!

— Внимавам. Какви са тези три устройства?

— Може ли някой да каже защо хичиянците са направили нещо? Може би са резервни. Ето устройството, което трябва да слушаш. Приближи главата си до него, но не много. Когато почувстваш неща, които не изхождат от теб, значи си достатъчно близко. Тогава ще ги чуеш. Но не отивай по-близо и преди всичко не пипай, защото това нещо действа двупосочно. Ако се задоволиш само с общи усещания, никой няма да забележи. Вероятно. Но ако забележат, капитанът ще ни изгони. Разбра ли?

— Напълно — отговори малко ядосано Уолтърс и премести главата си с десетина сантиметра към сребърната мрежа. После се изви, за да погледне Йе-ксинг. — Нищо не чувам.

— Опитай се да отидеш малко по-близо.

Не беше лесно да мести главата си сантиметър по сантиметър, наведен под неудобен ъгъл, без да има за какво да се хване, но Уолтърс се опита да спазва инструкциите…

— Това е! — извика Йе-ксинг, наблюдавайки лицето му. — Не се приближавай повече!

Той не отговори. Умът му бе изпълнен с подозрение към усещанията… всевъзможни усещания. Имаше сънища и блянове, някой усилено се бореше за глътка въздух; друг се смееше; някои или по-точно изглежда три двойки бяха заети с полова активност. Той се обърна, усмихна се на Джени, понечи да заговори…

И тогава неочаквано усети нещо друго.

Уолтърс се вцепени. От описанието на Йе-ксинг той очакваше някакво чувство за компания. Присъствие на други хора. Очакваше да изпита техните страхове и радости, копнежи и удоволствия… но винаги хора.

Новото усещане не беше такова.

Уолтърс конвулсивно помръдна. Главата му докосна мрежата. Всички усещания станаха хилядократно по-ясни, като при фокусиране на лещи, и той почувства новото и далечно присъствие… или присъствия?… по различен и непосредствен начин. Беше далечно, неуловимо, ужасяващо усещане и то не се излъчваше от човешко същество. Уолтърс не можеше да разбере дали източниците на тези усещания бяха депресирани или фантазираха. Единственото, което можеше да каже, бе, че бяха там. Че съществуваха. Те не реагираха. Не се променяха.

Ако човек може да влезе в ума на мъртвец, мислеше си Уолтърс, обхванат от паника и възмущение, може би ще изпитва точно такова чувство…

…и тогава усети, че Йе-ксинг го дърпа за ръката и му крещи в ухото:

— О, проклет да си, Уолтърс! И аз го почувствах! Капитанът и всички в този прокълнат от Бога кораб също са го почувствали. Сега сме в беда!

Щом отдели главата си от сребърната решетка, усещането изчезна. Светещите стени и тъмните машини бяха отново истински, Йе-ксинг бе завряла разгневеното си лице в неговото. В беда? Уолтърс се засмя. След ледения, безграничен ад, в който бе надзърнал, нищо човешко не можеше да изглежда страшно. Когато пристигнаха четиримата разярени стражи, с насочени към него оръжия, и му закрещяха на четири езика, Уолтърс почти им се зарадва.

Защото те бяха хора! Живи хора! Въпросът, който го занимаваше, бе такъв, който всеки би си задал: дали по някакъв начин не бе попаднал на загадъчните, скрити хичиянци?

Ако е така, каза си той и потрепери, Господ да е на помощ на човешката раса.

ПЕТА ГЛАВА

ЕДИН ДЕН ОТ ЖИВОТА НА ЕДИН МАГНАТ

От хичиянците се страхуваха на много места, не само на „С.Я“. Аз също се страхувах. Всички се страхуваха. Много се страхувахме, когато бях малък, макар че тогава хичиянците бяха само странни, изчезнали същества, които се развличали, като копали тунели на планетата Венера преди стотици хиляди години. Страхувахме се и когато бях изследовател от Гейтуей… О, да, Бог ми е свидетел, че много се страхувахме! Поверявахме живота си на стари хичиянски кораби и изследвахме Вселената чак до места, които никой човек не бе виждал, и все питахме дали собствениците на корабите няма да се появят в края на пътуването… и какво ще направят тогава! Ние мислехме за тях още повече, когато разгадахме достатъчна част от старите небесни атласи и открихме, че навлизат дълбоко в недрата на нашата собствена Галактика.

Тогава не ни дойде наум да се запитаме защо се крият.

Разбира се, аз не се занимавах само с това. Много неща заангажираха времето ми. Капризното ми здраве ангажираше вниманието ми винаги, когато си пожелаеше, и го правеше все по-често. Но това бе само началото. Аз бях зает също с милионите различни неща, с които може да бъде заето едно човешко същество.