Гейтуей III

След малко влезе и Лудолфо Амхерио, закръглен нисък човек със сиви бакембарди и девет сини гривни на лявата китка. Малко хора продължаваха да ги носят, но Уолтърс знаеше, че всяка гривна означава един полет с хичиянски кораб по времето, когато човек не знаеше къде ще го закара корабът. Значи капитанът беше човек с опит!

— Радвам се да те видя на кораба, Уолтърс — поздрави небрежно той. — Знаеш ли как се носи вахта? Не е нищо особено. Просто си сложи ръцете на руля над ръцете на Йе-ксинг. — Уолтърс кимна и направи както му бе казано. Той почувства ръцете й топли и меки, когато тя внимателно ги измъкна изпод неговите, след това Йе-ксинг вдигна хубавия си задник от пилотската седалка, за да може Уолтърс да я заеме. — Това е всичко, Уолтърс — допълни доволен капитанът. — Фактически ще пилотира първият офицер Маджор… — той кимна към тъмния, усмихващ се мъж, който седеше на седалката отдясно, — който ще ти казва какво трябва да правиш. На всеки час имаш право на десет минути за тоалет… друго няма. Ще приемеш ли поканата ми да вечеряме заедно?

Поканата беше подсилена от усмивката на третия офицер Джени Йе-ксинг. Уолтърс се изненада, когато изслушвайки инструкциите на Гхази Маджор, разбра, че вече десет минути не мисли за напусналата го Доли.

Всъщност не беше толкова лесно. Пилотирането си е пилотиране. Това не се забравя. Но навигацията бе съвсем различна. Особено като се вземеше предвид, че докато Уолтърс бе превозвал овчари и изследователи на Пегис, много хичиянски навигационни карти бяха разгадани или почти напълно разгадани.

Звездните карти на „С.Я.“ бяха много по-сложни от онези, които Оди бе използвал при междупланетните полети. Бяха два вида. Най-интересните бяха хичиянските. Те имаха странна златна и сиво-зелена маркировка, която не бе напълно разгадана, но показваше всичко. Другите, с по-малко подробности, бяха човешки, с означения на английски. Освен това трябваше да се прави проверка и на корабния дневник, в който автоматично се записваше всичко, което правеше или виждаше корабът. Имаше и вътрешна система от дисплеи… които пилотът, разбира се, не беше длъжен да следи, освен в случаите, когато нещо не бе наред и той искаше да разбере какво. Всичко това беше ново за Оди.

Добрата страна бе, че усвояването на новите умения го заангажираше. Джени Йе-ксинг го учеше и това също беше хубаво, защото тя ангажираше съзнанието му по друг начин… с изключение на онези лоши моменти преди да заспи.

Тъй като „С. Я.“ се връщаше на Земята, той бе почти празен. Повече от тридесет и осем хиляди колонисти бяха пристигнали на планетата Пегис, но много малко се връщаха. Екипажът от три дузини човешки същества; военен отряд, поддържан от правителствата на четири държави от „Гейтуей Корпорейшън“; и около шестдесет неуспели емигранти. Те бяха в трета класа. Разорили се, за да напуснат Земята, сега напълно банкрутирали се връщаха в пустинята или бедняшкия квартал, от които бяха избягали.

———————————————

Разгадаването на хичиянските карти беше изключително трудно, особено като се вземеше предвид, че умишлено бяха съставени така, че трудно да се разчитат. Не бяха много. Две или три фрагментарни, намерени в кораба, наречен „Хичиянски рай“ и прекръстен по-късно на „С.Я.“ и една почти пълна, намерена в кораб, обикалящ по затворена орбита около звездата Боотьоз. Моето лично мнение беше, макар да не бе подкрепено от официалните доклади на комисията за картографски изследвания, че много от ореолите, контролните отметки и светещите сигнали представляват предупредителни знаци. Робин обаче не беше на това мнение. Той ме нарече „пате в кълчища“. По-късно, когато се съгласи с мен, вече нямаше значение как ме е наричал.

———————————————

— Бедните копелета — каза Уолтърс, като заобикаляше една група, която почистваше въздушните филтри с темпо на обхванати от апатия роби. Но Йе-ксинг не споделяше неговото отношение.

— Не ги съжалявай, Уолтърс. Те ги почистват, защото са ги замърсили. — Тя изръмжа нещо на китайски към работната група, която се възмути, но побърза да ускори темпото.

— Не могат да се обвиняват хората за тяхната носталгия — каза Уолтърс.

— Носталгия! Господи, Уолтърс, говориш така, сякаш са оставили „дом“… Очевидно много отдавна не си бил там.

Тя спря на пресечката на два коридора, единият светещ синьо със следи от хичиянски метал, другият златен. Джени махна с ръка към групата въоръжена охрана с униформи на Китай, Бразилия, Съединените щати и Съветския съюз.

— Виждат ли ти се приятелски настроени? — попита тя. — А едно време бяха, когато не приемаха всичко толкова сериозно. Другаруваха с екипажа, не носеха оръжие. За тях това бе просто едно безплатно пътуване в космоса. Ала сега… — Тя поклати глава и се пресегна, за да хване ръката на Уолтърс, когато той тръгна към охраната. — Защо не ме слушаш? — попита Джени. — Ще си имаш много ядове, ако се опиташ да отидеш там.

— Какво има там?

Тя вдигна рамене.

— Хичиянски материал, който не е изнесен, когато са преоборудвали кораба. Това е едно от нещата, които пазят… макар че — добави по-тихо Йе-ксинг, — ако познаваха кораба по-добре, щяха да вършат по-свястна работа. Хайде, тръгвай, пътят ни е насам.

Уолтърс я следваше с желание, благодарен, че може да разгледа кораба. „С.Я.“ беше най-големият хичиянски кораб, който той или който и да било от човешкия род, бе виждал. Много стар… и все пак в някои отношения много загадъчен. Бяха изминали половината път до дома, а Уолтърс не бе изследвал и половината от неговите пресичащи се, светещи коридори. Онази част, в която дори не бе надзъртал, беше личната каюта на Йе-ксинг и той очакваше с нетърпение да стори това, любопитен като малко момиченце. Но по пътя все нещо го отвличаше.

— Какво е това? — попита Уолтърс и се спря пред една ниша с пирамидална конструкция от светещ метал в нея. Дебела желязна решетка, заварена пред нишата, не позволяваше да се пипне пирамидата.

— Убий ме, но не зная — призна Йе-ксинг. — Никой не знае… затова са я оставили тук. Някои неща могат лесно да се отрежат и изнесат, някои се повреждат… а от време на време, ако човек се опита да премести нещо, то избухва в ръцете му. Насам, право напред по този тесен коридор! Там е каютата ми.

Чисто, тясно легло, на стената картина на стара ориенталска двойка… Родителите на Джени?… Цветя на сандъка до стената, Йе-ксинг бе направила каютата си уютна.

— Тук съм по време на обратния рейс — обясни тя. — На идване това е капитанска каюта, а ние спим на койки в пилотската стая. — Джени се сви в края на леглото. — Няма големи възможности за убиване на времето при обратния курс. Искаш ли чаша вино?

— Определено — призна Уолтърс. Той седна и си изпи виното. Накрая си раздели с хубавичката Джени Йе-ксинг последната чаша, последвана от различни деликатеси с отлично качество, които се намираха в нейната каюта и така задоволиха душата му, че ако през този приблизително половин час се бе сещал за Доли, то не беше с чувство на ревност, а почти със състрадание.

Оказа се, че и по време на пътуването към Земята имаше много възможности за приятно прекарване на времето, дори в каюти не по-големи от онази, която Хорацио Хорнблауър бе заемал преди столетия. Виното беше най-хубавото на планетата Пегис, но когато изпразниха бутилката и себе си, каютата започна да им изглежда много по-малка, а имаше още цял час до началото на тяхната смяна.

— Гладна съм — съобщи Йе-ксинг. — Тук имам малко ориз и разни други неща, но може би…

Не беше време да си изпуска късмета, макар че предложението да хапнат домашно приготвена храна звучеше много съблазнително. Ориз и разни други неща.

— Хайде да отидем в пилотската кабина — предложи Уолтърс. Без много да бързат, хванати за ръце, те тръгнаха към командната част на кораба. Спряха се на пресечката на два коридора, където много отдавна хичиянците, по някаква своя причина, бяха засадили малки туфи с храсти… не, нямаше никакво съмнение, същите, които все още растяха там. Йе-ксинг се наведе и откъсна една синя ягода.