Завръщане от звездите

— Сам ли?

— Да.

— А защо сам?

— Защото без Томас оставахме само двама, а „Прометей“ трябваше да има пилот.

— И те се съгласиха?

Усмихнах се в тъмнината.

— Аз бях първи пилот. Гима не можеше да ми заповяда, а само да предлага, аз пресмятах шансовете и казвах „да“ или „не“. Всъщност разбира се, казвах „да“. Но в аварийни случаи правото да решавам имах аз.

— А Олаф?

— Е, ти вече мъничко го познаваш. Можеш да си представиш, че не излетях веднага. Но в края на краищата аз бях човекът, който изпрати Томас. Олаф не можеше да го отрече. Затова излетях аз. Разбира се, без ракета.

— Без ракета ли?…

— Да. В скафандър, с газов пистолет. Това отнема време, но все пак не толкова много, колкото изглежда. Имах трудности с феротърсача, защото беше ужасно неудобен, истински сандък. Разбира се, там не тежеше нищо, но навлизайки в облака, трябваше да внимавам да не се ударя в нещо. Когато приближих, престанах да виждам облака, звездите започнаха да изчезват, най-напред по няколко, после половината небе потъмня — обърнах се назад: „Прометей“ светеше целият отдалеч — имаше устройство за луминезиране на бронята. Приличаше на дълъг бял молив с гъбичка на края — това беше фотонният отражател. Изведнъж всичко изчезна. Преходът беше внезапен. За секунда имаше черна мъгла, а после — нищо. Радиото беше изключено, вместо него в слушалките пееше феротърсачът. До края на облака летях само няколко минути, а на повърхността на планетоида се спусках около два часа — трябваше да бъда предпазлив. Електрическият фенер се оказа излишен, както всъщност предполагах. Започнах търсенето. Знаеш как изглеждат големите сталактити в пещерите…

— Знам.

— Там имаше нещо от тоя род, само че още по-необикновено. Говоря за това, което видях по-късно, когато облакът вече беше спаднал, защото по време на търсенето не се виждаше нищо, сякаш някой беше облял скафандъра ми със смола. Феротърсача носех на ремъци. Трябваше да движа антенката, да се ослушвам, вървейки с протегнати ръце — никога през живота си не съм падал толкова пъти, колкото там. Това е безопасно само благодарение на слабото притегляне, разбира се, ако поне малко се виждаше, човек сто пъти би успял да си възвърне равновесието. Но ако някой не е преживял това, ще бъде трудно да разбере… Планетоидът беше настръхнал от остри зъбери и балансиращи скали — размахвах крака и политах нанякъде, бавно, разбира се, като пиян, не смеех да се отблъсна, защото после петнадесет минути бих летял нагоре. Оставаше ми само да чакам, опитвах се да вървя нататък и тогава сипеите се раздвижваха под краката ми, тези канари, стълбове, каменни късове — всичко това едва се крепеше поради твърде нищожните сили на сцепление, но това съвсем не означава, че ако падне върху човек, една такава канара не би могла да го убие… защото тогава действува масата, а не тежестта: добре, че има време да се отскочи, ако, разбира се, успееш да видиш падането на скалата… или поне да го чуеш. Но там нямаше въздух, затова можех да се ориентирам само по треперенето на скалите под краката ми, че пак съм раздвижил някоя скална грамада, и трябваше да чакам дали от тази непрогледна смола няма да изскочи някое парче, което да започне да ме мачка… С една дума, бродих така няколко часа и вече отдавна бях престанал да смятам идеята с феротърсача за гениална… Трябваше да внимавам също на всяка крачка, защото на няколко пъти по невнимание излитах във въздуха, просто увисвах… като в някакъв идиотски сън. Най-после успях да уловя сигнал. Изгубвах го, може би около осем пъти, не помня точно, но когато намерих ракетата, на „Прометей“ беше вече нощ.

Ракетата беше наклонена, наполовина заровена в този дяволски прах. Това е нещо изключително меко, по-деликатно от всичко друго на този свят, разбираш ли? Субстанция почти неуловима… най-лекият пух на Земята оказва по-голямо съпротивление… Невероятно мънички прашинки… Погледнах в ракетата, но Томас го нямаше. Казах вече, че беше наклонена, но не бях съвсем сигурен в това; без специални апарати би било трудно да се определи там вертикалното положение, това би отнело най-малко един час, а обикновеният отвес, който там не тежи почти нищо, би летял като муха на края на въжето, вместо да го опъне, както се полага… Затова не се учудих, че Томас не се е опитвал да излети. Влязох вътре. Веднага забелязах, че се е мъчил да постигне точен вертикал с това, което е имал подръка, и не е успял. Хранителни запаси имаше много, затова пък никакъв кислород. Сигурно е източил всичко, което е имал в резервоара на скафандъра, и е излязъл.

— Защо?

— И аз също се питах защо. Прекарал е там три дни. В ракета като тази има само кресло, екран, лостове и люк зад гърба. Седнах за няколко минути там. Разбрах, че няма да го намеря. За секунда си помислих, че може би е излязъл точно тогава, когато кацнах аз, че е употребил газовия пистолет, за да се върне на „Прометей“, и вече е там, докато аз пълзя по тези пияни скали… Изскочих от ракетата така енергично, че ме подхвърли нагоре, и полетях. Никакво усещане за посоката, нищо. Знаеш ли какво чувствува човек, когато сред непрогледната тъмнина изведнъж забележи искрица? Какви неща е способна да измисли тогава човешката фантазия. Каква игра на светлината, какви картини — същото е и с чувството за равновесие… Там, където няма притегляне, е все още половин беда, ако човек е свикнал… Но когато усети дори най-слабото притегляне, като тук, на тази черупка… раздразненото стременце на ухото се обърква, за да не кажа — побърква. Ту ти се струва, че летиш нагоре прав като свещ, ту че пропадаш в някаква бездна, и така без край. А освен това съвсем неочаквано се появява усещането за въртене и взаимното преместване на ръцете, краката, торса — сякаш всичко е променило местата си, сякаш главата ти не се намира там, където трябва…

И така летях, докато не се врязах в някаква стена, отскочих, закачих се за нещо, завъртях се, но успях да се хвана за един остър ръб… Там някой лежеше. Томас.

Ери мълчеше. В тъмнината шумеше океанът.

— Не. Не е това, което мислиш. Той беше жив. Веднага седна. Включих радиото. На такова малко разстояние можехме отлично да се разбираме.

— Ти ли си? — запита той.

— Да, аз съм — отговорих аз. Сцена сякаш от лоша комедия, толкова невъзможна. Но така беше. Станахме и двамата.

— Как се чувствуваш? — запитах аз.

— Отлично. А ти?

Това малко ме учуди, но все пак отговорих:

— Благодаря, добре. В къщи всички също са здрави.

Това беше идиотщина, но аз мислех, че той нарочно… така — за да покаже, че още се държи, разбираш ли?

— Разбирам.

Когато дойде съвсем близко, видях го в светлината на портативната си лампа като някаква по-гъста тъмнина. Опипах скафандъра му — беше цял.

— Кислород имаш ли? — запитах аз.

Това беше най-важното.

— Няма значение — каза той.

Замислих се какво да правя. Да излетя с неговата ракета? Не, по-добре не, това е твърде рисковано. Искрено казано, не се зарадвах много. Страхувах се — или по-точно не бях сигурен, — трудно е да се обясни. Положението беше нереално, чувствувах в него нещо странно, макар и да не знаех какво е то, и дори не си давах ясна сметка за това. Не можах да се зарадвам дори на нашата невероятна среща. Мислех как да спася ракетата. В края на краищата реших, че това не е най-важното. Най-напред трябваше да разбера какво става с Томас. Ние все така продължавахме да стоим в черната беззвездна нощ.

— Какво прави през цялото това време? — запитах аз. Исках да зная, това беше важно. Ако беше се опитал да направи нещо, поне да откъртва минерали, това би бил добър знак.

— Разни работи — каза той. — А ти какво прави, Том?

— Какъв Том? — запитах аз и по гърба ми полазиха тръпки, защото Ардер беше мъртъв вече цяла година и той добре знаеше това.

— Та нали ти си Том. Или не? Познавам гласа ти.

Не отговорих. Той докосна с ръкавицата си моя скафандър и каза:

— Дяволски свят, нали? Нищо не се вижда и нищо няма. Съвсем иначе си го представях. А ти?