Завръщане от звездите

— Бил си на Арктур — в такава ли?

— Да. Заедно с Ардер.

— Защо не полетяхте заедно?

— В една ракета ли? Защото това намалява шансовете.

— Защо?

— Сондата — това е преди всичко охлаждане, разбираш ли? Нещо като летящ хладилник. Място има, колкото да седнеш. Седиш като в ледена черупка. Ледът се топи откъм бронята и отново се натрупва върху тръбите. Компресорите биха могли да се повредят. Достатъчен е само един миг, едно задавяне, защото навън е осем, десет и дори дванадесет хиляди градуса. Ако повредата стане в двуместна ракета, трябва да загинат двама души, а така — само един. Разбра ли?

— Разбрах.

Тя държеше ръката си върху безчувствения белег на гърдите ми.

— Там ли е станало… това?

— Не. Ери — може би ще бъде по-добре да ти разкажа нещо друго.

— Добре.

— Ти само не мисли… никой не знае това.

— Това?

Белегът изпъкваше под топлината на нейните пръсти — сякаш отново започваше да живее.

— Да.

— Как е възможно това? А Олаф?

— Олаф също не знае. Никой. Аз ги излъгах, Ери, но на теб ще ти кажа, защото отидох твърде далеч… Ери… това стана на шестата година. Ние вече се връщахме, но в облака не можеше да се лети бързо. Това е великолепна гледка: колкото по-бързо лети корабът, толкова по-силно луминесцира облакът — зад нас се стелеше опашка, но не опашка на комета, а по-скоро полярно сияние, разпростряло се на всички страни и в дълбочина, към алфа-Еридан, на хиляди и хиляди мили… Ардер и Енесон вече ги нямаше. Вентури също беше мъртъв. Ставах винаги в шест сутринта, когато светлината се превръщаше от синя в бяла. Чух Олаф, говореше от командната кабина. Беше забелязал нещо интересно. Слязох долу. Радарът показваше някакво петънце, малко встрани от курса. Дойде Томас и започнахме да гадаем какво може да бъде това. За метеор беше твърде голямо, освен това метеорите никога не се движат сами. За всеки случай намалихме още повече скоростта. Това събуди и останалите. Когато те дойдоха, спомням си, Томас се шегуваше, че това сигурно е кораб. Не един път бяха казвали така. В пространството трябва да има кораби от други звездни системи, но по-лесно биха се срещнали два комара, излетели от противоположни точки на земното кълбо. Ние вече тъкмо излизахме от този студен прахов облак, прахът беше станал толкова рядък, че се виждаха с просто око звездите от шеста величина. Оказа се, че петънцето е планетоид. Нещо като Веста. Около четвърт билион тона, може би дори повече. Изключително правилен, почти кълбо. Рядко се среща такъв. Движеше се успоредно с нас, на два милипарсека. Летеше с космическа скорост, а ние — след нея. Турбер ме запита дали можем да се приближим. Отговорих, че може, на четвърт микропарсек.

Приближихме се. В телескопа планетоидът приличаше на таралеж — кълбо с настръхнали бодли. Рядкост. Направо за музея. Турбер започна да спори с Бел дали този планетоид е от тектоничен произход. Томас подхвърли, че това може да се провери. Няма да имаме никаква загуба на енергия, все още летим по инерция. Той ще излети, ще вземе няколко парчета и ще се върне. Гима се колебаеше. Времето беше достатъчно — все още имахме в запас. Най-накрая се съгласи. Сигурно затова, че бях там. Макар че не казах нищо. А може би именно затова. Защото между нас се създадоха такива отношения — но за това по-късно. Започнахме спиране: такава маневра изисква време; през това време планетоидът се отдалечи, радарите го следяха. Бях неспокоен, защото откакто тръгнахме обратно, непрекъснато ни се случваха нещастия. Глупави, но тежки аварии и като че ли без сериозна причина. Не съм суеверен, макар и да вярвам в закона на дългите серии. Но в края на краищата липсваха ми доказателства. Приличаше ми на детска игра — и въпреки това проверих двигателя на Томас и му казах да внимава. Заради праха.

— Какво?

— Заради праха. В границите на студения облак планетоидът действува като прахосмукачка, разбираш ли? Изсмуква го от пространството, в което кръжи, а има достатъчно време за това. Прахът се натрупва на слоеве, така че може да увеличи обема му два пъти. Но достатъчно е да се духне с дюзите или да се тропне с крак по-силно и прахът се вдига и остава да виси. И уж дреболия, а нищо не се вижда. Е, аз му казах това. Впрочем, Томас го знаеше не по-лошо от мен. Олаф го изстреля от бордовата катапулта, аз се качих в щурманската кабина и го поведох. Видях как приближава, как маневрира, обърна ракетата и кацна на повърхността като по конец. И тогава го изпуснах от очи, макар че по земната скала разстоянието до него беше не повече от три мили…

— Виждаше ли го в радара?

— Не, само оптически, тоест през телескопа. През инфрачервения. Но разговарях с него през цялото време. По радиото. И същия момент, когато си помислих, че отдавна не съм виждал Томас така майсторски да каца — всички ние бяхме станали дяволски предпазливи, откакто поехме обратния път към Земята, — изведнъж забелязах мигновено проблясваме и някакво тъмно петно започна да се разлива по повърхността на планетоида. Гима, който стоеше до мен, извика. Той помисли, че Томас, искайки да спре падането, в последния момент е ударил с огъня. Така се казва, разбираш ли? Дава се моментален тласък, разбира се, не в такива условия. Аз знаех, че Томас никога не би направил това. Това сигурно е била светкавица.

— Светкавица ли? Там?

— Да. Виждаш ли, всяко тяло, което се движи в облака с голяма скорост, се зарежда от триенето със статично електричество. Между „Прометей“ и онази малка планетка имаше разлика в потенциалите. Това можеха да бъдат милиарди волтове. Дори повече. Когато Томас кацаше, изскочи искра. Това беше блясъкът, който видяхме, а от рязкото повишаване на температурата се вдигна прах и само за минута целият диск беше покрит от облак. Не чувахме Томас — радиото му непрекъснато пукаше. Бях ядосан, най-вече на себе си, че бях пренебрегнал това. Ракетата беше снабдена със специални кръгови токоотводи и зарядът би трябвало да се плъзне по тях съвсем тихо, като огънчетата на свети Елм. Но не се плъзна. Разбира се, случват се изпразвания, но не такива. Това беше изключително мощно. Гима ме попита кога според мен ще се разсее облакът. Турбер не запита нищо, беше ясно, че е нужно много време. Цели денонощия.

— Денонощия ли?

— Да. Защото притеглянето там е извънредно слабо. Камък, изпуснат от ръката, понякога пада по няколко часа. А да не говорим за праха, изхвърлен на стотици метри нагоре. Казах на Гима да продължи своята работа, защото ще се наложи да чакаме.

— И нищо ли не можеше да се направи?

— Не. Тоест, ако аз бях сигурен, че Томас е в ракетата, бих могъл и да рискувам. Щях да обърна „Прометей“, да приближа и да духна отблизо с пълната тяга на дюзите, за да се разлети тази гадост из цялата галактика — но не бях сигурен. И как да го търся?… Повърхността на планетоида по големина се равняваше, да речем, на Корсика. Освен това в праховия облак бих могъл да мина покрай него на една ръка разстояние и пак да не го забележа. Имаше само един изход. Томас го държеше в ръцете си. Можеше да излети и да се върне.

— И не го ли направи?

— Не.

— А знаеш ли защо?

— Досещам се. Би трябвало да стартира слепешката. Видях, че облакът се издига, примерно на половин миля над повърхността, но Томас не знаеше това. Той се е страхувал от сблъскване с някакъв хребет или скала. Могъл да кацне на дъното на някоя дълбока пукнатина. И така висяхме един ден, два дена — Томас имаше кислород и храна за шест дни. Разбира се, никой не беше в състояние да направи каквото и да било. Ходехме и мислехме как да измъкнем Томас от този кошмар. Излъчватели. Вълни с различни дължини. Хвърляхме там осветители. Не се виждаше дори най-слаб отблясък — облакът беше черен като гроб. Трети ден — трета нощ. Измеренията показваха, че прахът продължава да пада, но не бях сигурен, че ще успее да падне изцяло, преди да изтекат оставащите на Томас 70 часа. В края на краищата без храна би могъл да седи там и по-дълго, но не и без въздух. Изведнъж ми хрумна една идея. Разсъждавах така: ракетата на Томас в по-голата си част е от стомана. Ако на този проклет планетоид има железни руди, може би ще успеем да го открием с феротърсач. Това е апарат за откриване на железни предмети, разбираш ли? Имахме такъв, извънредно чувствителен. От разстояние три четвърти километра реагираше на гвоздей. А ракетата би открил на много мили. Заедно с Олаф проверихме още веднъж някои детайли на апарата. После казах на Гима кое как е — и излетях.