Страница 21 из 56
Нейната красота ме порази. Бях забелязал още преди това, че е хубава, но това беше само миг и аз бързо го забравих. Сега тя беше прекалено близо до мен, за да не мога да забележа: не беше хубава, беше прекрасна. Имаше тъмни коси с меден отблясък, бяло, неизказано спокойно лице и тъмни, неподвижни устни. Тя ме завладя. Не като жена — по-скоро като тази смълчана под слънцето безкрайна степ. Красотата й имаше точно онова съвършенство, от което винаги малко съм се страхувал. Може би заради това, че на Земята бях преживял твърде малко, а твърде много бях мислил за това, във всеки случай пред мен стоеше една от ония жени, които приличат на създадени от по-друг материал, отколкото останалите простосмъртни, макар че тази красива лъжа произтича единствено от определената конфигурация на чертите и засяга само повърхността, но кой мисли за това, когато гледа? Тя се усмихна само с ъгълчетата на очите си, а в същото време устните й запазиха израза на леко презрително равнодушие. Усмихна се, но не на мен, а по-скоро на своите мисли. Спътникът й седеше на вклинената във вдлъбнатината на пъна дъсчица с безволно отпусната през борда лява ръка, така че пръстите му плуваха във водата, но не гледаше нито към нея, нито към простиращата се до хоризонта панорама на дива Африка; той просто седеше като в зъболекарска чакалня, преситен и равнодушен към всичко.
Пред нас се появиха, пръснати по цялата река, сиви камъни. С удивително силен, пронизителен глас кормчията почна да крещи, сякаш изричаше заклинания, негрите яростно наблегнаха върху веслата и лодката полетя стремително покрай камъните, които се оказаха гмуркащи се хипопотами; стадото на дебелокожите остана назад и сред ритмичния блясък на веслата, сред пресипналата тъжна песен на гребците се донесе неизвестно откъде идващ глух шум. Далеч напред, там, където реката изчезваше сред все по-стръмните брегове, се появиха две наклонени една към друга огромни трептящи дъги.
— Аге! Аннаи! Аннаи! Агее!! — ревеше като луд кормчията. Негрите ускориха движенията си, лодката полетя, сякаш й пораснаха криле, жената протегна ръка и без да гледа, започна да търси с нея ръката на спътника си.
Кормчията крещеше. Пирогата се носеше със стремителна бързина. Носът се надигна, ние се плъзнахме по гребена на огромната сякаш неподвижна вълна и между гърбовете на свеждащите се в бясно темпо гребци аз видях огромните извивки на реката: внезапно потъмнелите водни маси падаха в проходите между скалите. Течението се раздвояваше, ние се носехме надясно, където водата надигаше побелели от пяна гърбове, левият ръкав на реката изчезна като отрязан и само чудовищният грохот заедно със стълбовете воден прах подсказваше, че там има водопад. Заобиколихме го и навлязохме в десния ръкав, но и тук беше неспокойно. Пирогата подскачаше като побеснял жребец сред черните скали, над които се издигаше стена от ревяща вода, бреговете се приближаваха, негрите от десния борд престанаха да гребат, опряха гърди в ръкохватките на греблата и с тласък, чиято сила можеше да се почувствува по тъпия звук, откъснал се от гърдите на гребците, лодката отскочи от скалите и попадна в главното течение на реката. Носът полетя нагоре, седящият върху него кормчия по чудо запази равновесие, лъхна ме студ от пръскащите се над каменните грамади водни струи, пирогата, трептейки като пружина, полетя надолу. Това беше отчаян скок, от двете страни стремглаво профучаваха черни скали с развети гриви от водна пяна, с глух трясък — веднъж, втори път — негърските весла отблъснаха пирогата от скалите и тя като пусната по бялата пяна стрела се вряза в най-бързото течение на реката. Вдигнах очи и високо над главата си видях разперените корони на сикоморите; сред клоните се стрелкаха малки маймунки. Тласъкът беше толкова силен, че трябваше да се хвана с две ръце за борда — лодката ни подхвърли нагоре и сред гърмежа на водните маси, загребвайки с двата борда вода, която ни намокри до кости, ние се понесохме още по-стръмно надолу — това беше вече истинско падане, крайбрежните скали отлитаха високо като уродливи птици с кипнала пяна по острите криле. На фона на небето стояха изправени силуетите на гребците — сякаш стражи на катастрофата, — ние се носехме право към скалната колона, разделяща теснината на две, пред нас кипеше черен водовъртеж, летяхме право към скалата, чух женски писък.
Негрите се бореха с яростта на отчаяните, кормчията вдигна ръце, видях широко отворените му уста, но не чух никакъв вик, той се мяташе по носа, пирогата плаваше косо, една отбита вълна ни спря, за секунда замряхме на място, после сякаш, без да обръща внимание на усърдната работа на греблата, лодката се извъртя и заплава назад, все по-бързо и по-бързо.
В един миг двете редици негри, захвърляйки веслата, изчезнаха; без да се замислят, скочиха във водата, от двете страни на пирогата. На смъртоносния скок последен се реши кормчията.
Още веднъж се разнесе писъкът на жената; нейният спътник опря краката си в насрещния борд, тя се притисна към него, с истински възторг наблюдавах картината на сгромолясващите се водни маси, на ревящите дъги, лодката се удари в нещо; вик, пронизителен вик…
Напреко на устремения надолу воден таран, който ни увличаше със себе си, над самата повърхност на водата лежеше дърво, истински горски великан, паднал отвисоко и образувал нещо като мост. Онези двамата се проснаха на дъното на лодката. За миг се поколебах — дали да не направя същото. Знаех, че всичко това — негрите, потокът, африканският водопад — е някаква невероятна илюзия, но да остана неподвижен, когато носът на лодката се плъзна под залетия с вода смолист ствол на огромното дърво, беше пряко силите ми. Със светкавична бързина легнах на дъното, протягайки ръка нагоре, тя премина през дънера, без да го докосне, не почувствувах нищо, както и очаквах, но въпреки това илюзията, че по чудо избягнахме катастрофата, остана ненарушена.
Но това не беше краят; върху следващата вълна пирогата вирна нос, гигантска водна маса ни заля от главата до петите, обърна ни и колко удара отброи сърцето ми, докато лодката се въртеше в дяволски кръг към самия център на водовъртежа, не зная. Може би жената отново е крещяла, но аз не чух нищо; трясъка, грохота на пропукващите се бордове усещах с цялото си тяло, слухът ми сякаш беше омагьосан от рева на водопада; пирогата, с нечовешка сила подхвърлена нагоре, се заклещи между скалите. Двамата скочиха на заливаната от пяна скала, аз ги последвах.
Намирахме се на скален отломък, между два потока побеляла кипяща вода. Десният бряг беше доста далече; към левия водеха закрепени между цепнатините на скалите дъски, нещо като висящ мост над вълните, които беснееха на дъното на дяволския котел. Въздухът беше леден от мъглата и водните пръски, тъничкото мостче висеше над бездната без всякакви перила, хлъзгаво от влагата, над стена от непрекъснат рев, трябваше да се стъпва по прогнилите дъски, които едва се крепяха на преплетените въжета — от брега ни отделяха само няколко крачки. Двамата ми спътници стояха на колене и сякаш се препираха кой да мине пръв. Разбира се, не чувах нищо. Въздухът сякаш беше се втвърдил от непрестанния тътен. Най-после младият човек стана и се обърна към мен, показвайки надолу. Погледнах натам и видях пирогата, откъснатата й кърма затанцува над водата и въртейки се все по-бързо, изчезна, увлечена от водовъртежа. Младежът в тигровата кожа сега беше по-малко равнодушен и сънлив, отколкото в началото на пътуването, но затова пък сърдит, сякаш беше попаднал тук против волята си. Той хвана жената за раменете и аз помислих, че сигурно е полудял, защото започна да я блъска към ревящата пропаст. Жената нещо му каза, видях възмущението, блестящо в очите й. Сложих ръце на раменете им, давайки знак да ме пропуснат, и стъпих на мостчето. То се люлееше и трепереше; вървях не много бързо, пазейки равновесие с рамене, един-два пъти точно по средата залитнах, изведнъж мостчето се залюля така, че едва не паднах. Причината беше онази жена — без да чака да мина, тя беше тръгнала по мостчето; от страх да не падна, аз рязко скочих напред, приземих се на самия ръб на скалата и веднага се обърнах.