Завръщане от звездите

Той помълча малко, преди да отговори.

— За какво ви е това?

Не знаех какво да отговоря.

— Няма ли вече да летите?

— Не — казах аз. — Вече съм твърде стар, не бих издържал такива ускорения, а освен това… не ми се лети.

След тези думи настъпи продължително мълчание. Неочакваният ентусиазъм, с който говорих за математиката, внезапно изчезна и аз останах да седя край Рьомер, чувствувайки тежестта на собственото си тяло и непотребната му големина. Освен математиката ние нямахме за какво друго да говорим и двамата отлично знаехме това. И изведнъж ми се стори, че вълнението, с което говорих за благословената роля на математиката, беше неискрено. Лъжех самия себе си с приказките за скромността и пламенния героизъм на пилота, който в бездните на мъглявините се занимаваше с теоретичното изучаване на безкрайността. А защо беше нужно това? Нима корабокрушенецът, който цели месеци се е мъчил в морето и за да не полудее, хиляди пъти е броил влакънцата на гредите, от които е направен неговият сал, нима е имал с какво да се похвали, когато най-после е стъпил на брега? С какво? С това, че се е оказал достатъчно силен, за да издържи? И какво от това? Кого интересува с какво съм запълвал своя нещастен мозък през всичките десет години на полета и защо това трябва да бъде по-важно от онова, с което съм пълнил стомаха си? Време е да сложа край на тази игра на скромен героизъм. Но аз ще мога да си позволя това едва когато започна да изглеждам като него. Трябва да се мисли и за бъдещето.

— Помогнете ми да стана — прошепна човекът. Изпратих го до глидера, който стоеше на улицата. Вървяхме съвсем бавно. Там, където алеите бяха осветени, хората ни изпращаха с погледи. Преди да се качи в глидера, човекът се обърна, за да се сбогува. Нито той, нито аз не намерихме някаква подходяща дума. Той направи непонятен жест с ръка, от която като шпага стърчеше една от патериците му, поклати глава, седна и черната машина безшумно тръгна напред. Тя отплува, а аз стоях с отпуснати ръце, докато глидерът се сля с безкрайната върволица на другите. Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах безцелно по алеята, питайки се кой от нас бе направил по-добър избор.

Хубаво беше, че от града, с който се разделих преди старта, не беше останало нищо. Аз тогава живеех на някаква друга Земя, с други хора; онова беше отминало безвъзвратно, а това тук беше нещо съвсем различно. Нямаше никакви остатъци, никакви развалини, които биха поставили под съмнение моята биологична възраст, и аз можех да забравя нейното земно пресмятане, тъй противно на човешката природа, докато съвсем неочаквано случаят не ме срещна с човек, когото бях оставил на Земята като малко дете; през цялото време, докато седях с него, аз се чувствувах виновен и усещах, че той знае това. Какъв невероятен случай, още няколко пъти повторих аз полубезсмислено, докато най-после ми мина през ума, че може би и него го е довело на това място същото, което и мен — нали там растеше оня кестен, дървото, което беше по-старо от нас двамата. Все още не знаех до какви граници е достигнала максималната продължителност на техния живот, но видях, че възрастта на Рьомер, изглежда, беше нещо изключително; той беше може би последният или един от последните хора от своето поколение. Ако не бях полетял, сега нямаше да съм жив, помислих си изведнъж и за първи път експедицията ми откри своята друга, неочаквана страна — стори ми се като някаква хитрост, като нечовешка измама спрямо другите. Вървях, без да зная накъде, около мен шумеше тълпата, потокът от бързащи хора ме блъскаше от всички страни — и изведнъж се спрях като събуден от сън.

Цареше невъобразим хаос: съпровождани от викове и музика, към небето политаха снопове ракети и изгряваха сред облаците като разноцветни букети; пламтящите кълба се разсипваха върху короните на околните дървета; над всичко това от време на време се разнасяше многогласен оглушителен ек, примесен със смях, като чели наблизо се намираше въжена линия, но аз напразно се опитвах да открия очертанията й в мрака. В дъното на парка се издигаше огромна постройка с кули и дебели стени, сякаш пренесен от средновековието укрепен замък; студените неонови пламъци, осветяващи неговия покрив, всяка минута се сливаха в думите „ДВОРЕЦ НА МЕРЛИН“. Тълпата, която ме доведе тук, се отклони встрани, към пурпурната стена на павилиона, която ме порази с това, че приличаше на човешко лице: прозорците й бяха пламтящи очи, а пълната със зъби, огромна изкривена уста всеки миг се отваряше, за да погълне следващата порция весели, блъскащи се хора — и всеки път поглъщаше едно и също количество: шест души.

В първия миг поисках да се измъкна от тълпата и да избягам, но това нямаше да бъде лесно, а освен това нямаше къде да отида. Така стигнах до извода, че от всички възможни начини да прекарам остатъка от вечерта този, неизвестният, може би няма да бъде най-лошият. Самотни като мен в тълпата нямаше — преобладаваха двойките, момичета и момчета, жени и мъже, които заставаха по двама, и когато дойде моят ред, което извести белият блясък на огромните зъби и тайнствената пурпурна светлина на раззинатото гърло, аз запристъпвах смутен, не знаейки мога ли да се присъединя към вече образуваната шесторка. В последния миг от затруднението ме избави жената, която стоеше наблизо заедно с чернокос млад човек, облечен доста по-екстравагантно от всички останали; тя ме хвана за ръката и безцеремонно ме повлече след себе си.

Наоколо притъмня; аз усещах топлата, силна ръка на непознатата, подът се раздвижи, започна да става все по-светло и ние се озовахме в просторна пещера. Последните крачки трябваше да изминем под лек наклон по стръмен каменен сипей, между пропукани скални колони. Непознатата пусна ръката ми — и ние един след друг се наведохме, преминавайки през тесните проходи на пещерата.

Макар да бях подготвен за изненади, учудването ми нямаше граници. Ние стояхме на широкия песъчлив бряг на огромна река, под изгарящите лъчи на тропическото слънце. На противоположния, далечен бряг се простираше джунгла. В подвижните води на реката се виждаха лодки — не, това бяха пироги, издълбани от дървени стволове; на фона на кафявозеленото течение стояха застинали във величествени пози негри с огромен ръст — голи, намазани с някакво масло, покрити с млечнобяла татуировка; всеки от тях опираше веслото си в борда на лодката.

Една от тях, вече препълнена, тъкмо отплаваше; с удари на веслата и пронизителни викове нейният чернокож екипаж отпъждаше до половината скритите в тинята, приличащи на чепати дънери крокодили, които се преобръщаха и тракайки безсилно с озъбени челюсти, пропълзяваха към по-дълбоката вода. Заедно с другите шестима аз заслизах надолу по стръмния бряг; първата четворка зае места в следващата лодка, негрите с видимо усилие забиха веслата в ронливия бряг и отблъснаха лодката така, че тя се превъртя; аз бях малко изостанал, пред мен беше вече само онази двойка, на която дължах възможността да участвувам в предстоящото пътешествие, защото вече се показваше втора лодка, дълга към десет метра, черните гребци ни извикаха и борейки се с течението, майсторски приковаха лодката към брега. Един след друг наскачахме в гниещото корито, вдигайки прах с миризма на недогоряло дърво. Младежът в ексцентричния костюм — приличащ на тигърска кожа, горната половина от главата на хищника, лежаща на гърба му, би могла да му служи за качулка — помогна на своята приятелка да се настани. Седнах срещу тях, лодката се отдели от брега и аз вече не бях сигурен дали само преди няколко минути все още се намирах в парка, сред мрака на нощта. Огромният негър, застанал на острия нос на лодката, надаваше от време на време див вик, две редици гърбове се навеждаха, лъщейки, веслата рязко и стремително се врязваха във водата, лодката стържеше по пясъка, влачеше се, докато най-после навлезе в главното течение на реката.

Чувствувах тежката, гореща миризма на водата, на тинята, на гниещата зеленина, която плаваше покрай бордовете на лодката, едва на педя издигащи се над водата. Бреговете се отдалечаваха, ние минавахме покрай сивозелени изгорели храсталаци, от нагорещените пясъчни хълмчета понякога с плясък се свличаха крокодили, приличащи на оживели пънове, един от тях доста време плува зад нашата кърма; отначало държеше главата си над повърхността, после водата започна да залива изпъкналите му очи, на края остана само носът му, тъмен като речен камък, който пореше кафявата вода. Между люлеещите се равномерно гърбове на черните гребци понякога се виждаха кипящите водовъртежи — там, където реката отминаваше потънали препятствия, — негърът, седнал на носа, издаваше друг, пресипнал звук, греблата от едната страна започваха да удрят по-рязко и лодката правеше завой; не забелязах кога глухите гръдни стонове, които издаваха негрите, наблягайки върху веслата, започнаха да се сливат в неизказано тъжна, безкрайно повтаряща се песен, нещо като гневен вик, преминаващ в проплакване, което завършваше в многократния плясък на разсичаната от греблата вода. Ние плавахме, сякаш наистина пренесени в сърцето на Африка, по огромната река сред сивозелените степи. Стената на джунглата изчезна зад трептящите маси нажежен въздух, черният кормчия ускоряваше темпото, далеч в степта пасяха антилопи, един път сред облаци прах премина в тежък забавен тръс стадо жирафи; внезапно аз почувствувах върху себе си погледа на седящата срещу мен жена и погледнах към нея.