Страница 13 из 56
Изглежда, че Сереан беше третото ниво. И отново ме порази общият вид на града; вместо в подземие, излизайки от тунела, аз отново излязох на улица под небето с ярко греещо слънце в него, сред площада растяха огромни пинии, в далечината се синееха пъстрите небостъргачи, а от другата страна, зад малък басейн, в който се плискаха деца, плъзгайки се по водата на водни колела, се издигаше, пресечен от ивици палмова зеленина, многоетажен бял дом със странен блестящ като стъкло купол на покрива. Съжалявах, че няма кого да запитам за изясняване на загадката, когато изведнъж си спомних — всъщност това ми припомняше стомахът, — че още не съм закусвал, защото съвсем забравих, че роботът обеща да ми донесе закуската в стаята, а аз излязох, без да го дочакам. А може би роботът от рецепцията нещо беше объркал?
И така, най-напред при инфора; не предприемах вече нищо, преди да разпитам предварително какво, къде и как; чрез инфора можеше дори да се поръча глидер, но все още не смеех да попитам за това — не знаех как се влиза в него и какво се прави после; но имах време и за това.
В ресторанта, едва успял да хвърля поглед върху менюто, се убедих, че разбирам от това не повече, отколкото от китайски йероглифи, затова реших да си поръчам нормална закуска,
— Озот, крес или херма?
Ако сервитьорът беше човек, бих му казал да донесе нещо по свой избор, но той беше робот и му беше все едно.
— А кафе имате ли? — предпазливо запитах аз.
— Имаме. Крес, озот или херма?
— Тогава… едно кафе и… това, което е най-подходящо към него…
— Озот — каза роботът и се отдалечи. Успях.
Изглежда, всичко е било предварително приготвено, защото роботът веднага се върна с така отрупан поднос, че започнах да подозирам някаква шега или уловка. Но видът му недвусмислено ми напомни, че освен бонса, който изядох вчера, и чашата прословут брит, в устата си не бях слагал нищо от самото пристигане.
Единственото, което ми напомняше нещо познато, беше кафето, приличащо по вкус на добре сварена смола. Сметаната беше на дребни сини капчици и сигурно нямаше нищо общо с кравите. Съжалявах, че няма от кого да видя как се яде всичко това, защото времето за закуска вече беше минало и аз бях сам. Чинийки, извити като сърп, с димяща маса върху тях, от която стърчаха сякаш кибритени клечки, но това, разбира се, не беше нито ябълка, нито клечка, а онова, което ми заприлича на овесени ядки, когато го докоснах с лъжичката, започна да расте. Изядох всичко и както се оказа, съм бил невероятно гладен, защото носталгията ми по хляба (от който нямаше и следа) се прероди в натрапничава мисъл, когато роботът отново се появи и застана на известно разстояние от мен.
— Колко ви дължа? — запитах аз.
— Благодаря, нищо — каза той. Приличаше по-скоро на прибор, отколкото на манекен. Имаше едно-единствено кръгло кристално око. Нещо във вътрешността му се движеше, но не се реших да надникна в корема му. Дори бакшиш нямаше на кого да дам. Не бях сигурен дали ще ме разбере, ако го запитам за вестник. Може би вече не съществуваха. Затова тръгнах по покупки. Но най-напред се натъкнах на Бюрото за пътешествия и внезапно ме осени една идея. Влязох вътре.
Голямата сребърна зала с изумрудени сводове (тези цветове вече ми бяха дошли до гуша) беше почти празна. Матовите стъкла, голямата цветна снимка на каньона Колорадо, на кратера Архимед, на стръмнината на Деймос, на Палм Бийч и Флорида — всичко беше направено така, че се усещаше дълбочината, а морските вълни се люлееха, сякаш това не беше фотография, а прозорци, отворени към действително пространство. Приближих към гишето с надпис „ЗЕМЯ“.
Там, разбира се, седеше робот. Този път златен. Или по-точно поръсен със златен прашец.
— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той. Имаше дълбок, гръден глас. Ако затворех очи, бих могъл да се закълна, че говори набит, тъмнокос мъж.
— Търся нещо по-примитивно — казах аз. — Току-що се върнах от дълго пътешествие — много дълго. Нямам нужда от някакъв специален комфорт. Бих искал да имам спокойствие, вода, дървета, може да има и планини. Само да бъде нещо примитивно и старомодно. Както преди сто години. Имате ли нещо такова?
— Щом вие желаете, длъжни сме да ви намерим. Скалистите планини, Форт Плум, Майорка, Антилските острови.
— Не, не, по-близо. Така… в радиус хиляда километра. Може ли?
— Клавестра.
— Къде е това?
Забелязах, че с роботите ми е по-лесно да разговарям, защото не се учудваха на нищо. Те просто не умееха. Това беше умно измислено.
— Старо миньорско селище в района на Тихия океан. Рудник, неизползуван повече от четиристотин години. Увлекателни пътешествия с подземни тротоари. Удобен транспорт с улдери и глидери. Почивни домове с медицинско обслужване, вили под наем с градини, плувни басейни, климатична стабилизация. Местният филиал на нашето бюро организира разнообразни развлечения, екскурзии, игри, другарски срещи. Има реал, мут и стереон.
— Да, това като че ли е за мен — казах аз. — Вила с градина. Но да има вода. Басейн, разбирате ли?
— Да, да, разбирам, моля ви се. Басейн с трамплини, има също изкуствени езера с подводни пещери, великолепно оборудвана база за аквалангисти, подводни спектакли…
— Да оставим спектаклите настрана. Колко струва всичко това?
— Сто и двадесет ита на месец. Но ако бъдете заедно с още някого, ще ви струва само четиридесет.
— Заедно ли?
— Вилите са много широки. От дванадесет до осемнадесет помещения — автоматично обслужване, кухня на разположение, с местно или екзотично меню, по избор…
— Да. Може би наистина… е добре. Името ми е Брег. Ще взема това. Как се казва тази местност? Клавестра? Веднага ли се плаща?
— Както обичате.
Подадох му калстера.
Оказа се — което не предполагах, — че само аз мога да го включвам, но роботът ни най-малко не се учуди на моето невежество. Тези роботи започваха все повече да ми харесват. Роботът ми показа какво да направя, та отвътре да падне само един жетон с нужната цифра. С точно толкова намаля цифрата в мъничките прозорчета горе.
— Кога мога да тръгна за там?
— Когато пожелаете. Може и веднага.
— И с кого ще трябва да деля тази вила?
— Със семейство Марджер. Той и тя.
— Мога ли да знам що за хора са това?
— Мога да ви кажа само, че са младоженци.
— Хм. А няма ли да им преча?
— Не, разбира се, те ще заемат само част от вилата. Целият втори етаж ще бъде на ваше разположение.
— Добре. А как ще стигна дотам?
— Най-добре ще бъде с улдер.
— Как да направя това?
— Аз ще ви поръчам улдер за деня и часа, който ми посочите.
— Ще ви телефонирам от хотела. Може ли?
— Както обичате. Размерът на сумата, която трябва да платите, ви се пресмята от момента, в който се настаните във вилата.
Когато излязох, в главата ми вече смътно назряваше план. Ще купя книги и малко спортни принадлежности. Най-важни са все пак книгите. Ще трябва да се абонирам също и за някакви специализирани списания. Социология, физика. Сигурно през тези сто години са направили сума нещо. Ах, да, трябва да си купя и някакви дрехи.
И отново нещо обърка моите намерения. Зад ъгъла, не вярвайки на очите си, видях автомобил. Истински автомобил. Е, може би не съвсем такъв, какъвто познавах аз — каросерията му се състоеше само от остри ъгли. И все пак това беше истински автомобил, с пневматични гуми, с вратички, с волан — зад него стояха и други автомобили. Бяха зад огромна витрина, а на нея големи букви: АНТИКВАРИАТ. Влязох вътре. Собственикът — или пък продавачът — беше човек. Жалко! — помислих си аз.
— Мога ли да си купя автомобил?
— Да, разбира се. Какъв ще желаете?
— А много ли струват?
— От четиристотин до осемстотин ита.
Доста солено! — помислих си аз. — Е, да, за антиките трябва да се плаща.
— А може ли да се пътува с тях?
— Разбира се. Не навсякъде, има забранени места, но, общо взето, е възможно.