Завръщане от звездите

Банката не беше банка — наричаше се Омнилокс. Произнесох тази дума и веднага, сякаш очаквал да се обадя, слушалката се чу плътен глас:

— Омнилокс слуша.

— Казвам се Брег — казах аз. — Хел Брег и, струва ми се вас имам открита сметка… бих искал да узная, с каква сума разполагам?

Нещо щракна и друг, по-висок глас запита:

— Хел Брег?

— Да.

— Кой е открил сметката?

— Коснав — Космическа навигация, по поръчение на Планетологичния институт и Космическата комисия при ООН, но това беше преди сто двадесет и седем години…

— Имате ли някакъв документ?

— Не, само карта от лунния Адапт, от директора Освам…

— Чудесно. Вашата сметка е на сума: двадесет и шест хиляди четиристотин и седем ита.

— Ита?

— Да. Желаете ли още нещо?

— Бих искал да изтегля малко па… тоест итове.

— Под каква форма? Искате ли калстер?

— Какво е това? Чекова книжка?

— Не. Ще можете да плащате веднага с налични.

— Аха, разбирам. Добре.

— На каква сума да приготвим калстера?

— Знам ли — да речем, пет хиляди…

— Пет хиляди. Добре. Да ви ги изпратим ли в хотела?

— Да. Един момент — забравих как се казва хотелът.

— Същият, от който звъните ли?

— Да.

— Това е „Алкарон“. Веднага ще ви изпратим калстера. Само още нещо: изменила ли се е дясната ви ръка?

— Не… защо?

— Нищо. В противен случай би трябвало да изменим калстера.

— Благодаря — казах аз, затваряйки телефона. Двадесет и шест хиляди, много ли е това? Нямах понятие. Нещо започна да бръмчи. Радиото? Телефонът? Вдигнах слушалката.

— Брег?

— Да — казах аз. Сърцето ми за миг удари по-силно. Познах гласа й. — Как разбра къде съм? — попитах аз, защото тя не отговори веднага.

— Чрез инфора. Брег… Хел… послушай, искам да ти обясня…

— Няма какво да ми обясняваш, Наис.

— Сърдиш се. Но разбери…

— Не се сърдя.

— Хел, наистина. Ела при мен днес. Ще дойдеш ли?

— Не, Наис; моля те само да ми кажеш: двадесет и шест хиляди ита много ли са?

— Не разбирам. Хел, трябва да дойдеш…

— Колко време може да се живее с тези итове?

— Колкото искащ, та нали нищо не се харчи. Но да оставим това. Хел, ако дойдеш при мен…

— Почакай. Колко ита харчиш на месец?

— Различно. Понякога двадесет, понякога пет или дори нищо.

— Аха. Благодаря.

— Хел, слушай…

— Слушам.

— Това не може да свърши така…

— Нищо не свършва — казах аз, — защото нищо не е започвало. Благодаря ти за всичко, Наис.

Отново затворих телефона. Нищо не харчат за живеене?… В този миг това ме интересуваше най-много. Означава ли това, че някои неща, някои услуги са безплатни?

Отново телефонът.

— Тук е Брег.

— Говори рецепцията. Калстерът на ваше име пристигна от Омнилокс. Изпращам ви го горе.

— Благодаря… Ало!

— Да?

— Плаща ли се стаята?

— Не.

— А в хотела… има ли ресторант?

— Да, четири. Да ви изпратя ли закуската в стаята?

— Добре. За храната плаща ли се?

— Не. Калстерът ви е вече горе. След минута ще ви донесат и закуската.

Роботът се изключи и аз не успях да го запитам къде да търся калстера. Нямах никакво понятие как изглежда. Ставайки от бюрото, което в един миг се смали и увехна изоставено, видях нещо като поставка, израстваща от стената зад вратата; увит в полупрозрачна материя, върху нея лежеше някакъв плосък предмет, приличащ на табакера. От едната му страна имаше цяла редица прозорчета, в тях се виждаше цифрата 1001110001000. Под тях имаше две мънички копченца с единица и нула. Погледнах изненадан тези цифри и изведнъж разбрах, че това е сумата 5000, закодирана според двоичната система. Натиснах единицата и на дланта ми падна мъничко пластмасово триъгълниче с пресована върху него цифрата 1. Значи, калстерът представляваше нещо като печатарска машина или преса за пари на сумата, означена в прозорчетата — числото в тях намаля с единица.

Облякох се и тъкмо да изляза, спомних си за Адапта. Позвъних им и обясних, че не съм могъл да намеря техния човек в Терминал.

— Ние вече се безпокояхме за вас — обади се женски глас, — но още сутринта разбрахме, че живеете в „Алкарон“…

Нима наистина са знаели къде съм? Защо тогава не ме намериха на гарата? Сигурно нарочно: оставили са ме да се лутам, за да разбера колко неуместен е бил моят „бунт“ на Луната.

— Информацията ви работи безупречно. — отговорих вежливо. — Ще изляза да разгледам града. Ще ви се обадя по-късно.

Излязох от стаята; подвижните сребърни коридори плуваха заедно със стените — това беше нещо ново за мен. Спуснах се надолу с ескалатора, на всеки етаж се мяркаха барове, един от тях беше целият зелен, сякаш потопен във вода, всеки етаж имаше свой преобладаващ цвят — сребро, злато, — всичко това вече започваше да ми омръзва. Само след един ден! Чудно, как им харесва това. Странен вкус! Но си спомних нощния изглед на Терминал…

Трябва малко да се пооправя — с такова решение излязох на улицата. Денят беше мрачен, но облаците светли и от време на време слънцето се промъкваше през тях. Едва сега — от булеварда, по средата на който се нижеха в две редици огромни палми с розови като езици листа — видях панорамата на града. Домовете стърчаха като отделни острови, тук-там пронизваха небето иглите на небостъргачите, сякаш плиснали във въздуха и застинали на невероятна височина струи. Навярно достигаха цели километри. Знаех — някой беше ми казал още на Луната, — че вече не строят такива и тяхната мода беше умряла от естествена смърт именно след построяването им. Те бяха паметници на отминала архитектурна епоха, защото освен с височината си, приемлива поради стройния си профил, не правеха впечатление с нищо. Приличаха на тъмнокафяво-златни, бяло-черни на напречни ивици или сребърни тръби, служещи за подпиране или за ловене на облаците, а стартовите площадки върху тръбните опори напомняха на етажерки.

Много по-хубави бяха новите къщи без прозорци, което даваше възможност да се изрисуват целите стени. Целият град приличаше на гигантска художествена изложба, дело на майсторите на цвета и формата. Не бих могъл да кажа, че ми харесваше всичко, което украсяваше тези двадесет– и тридесететажни съоръжения, но ако се вземе пред вид моята сто и петдесет годишна възраст, не прекалявах с излишен консерватизъм. Най-много ми харесаха домовете пресечени от градини — или може би това бяха палмови горички, — и преди всичко това, че постройката изглеждаше като разполовена по средата и сякаш увиснала на въздушна възглавница (стените на тези висящи градини бяха от стъкло) — така се създаваше впечатление за лекота, а едновременно с това красиви асиметрични ивици подкастреназеленина разсичаха постройката.

По булевардите, край месестите палми, които решително не ми харесаха, се движеха два потока черни машини. Вече знаех, че се наричат глидери. Над къщите се появяваха други машини, летящи, но не бяха нито хеликоптери, нито самолети, приличаха на подострени в двата края моливи.

По тротоарите имаше малко хора, но не толкова, колкото в града преди сто години. Движението беше значително облекчено, особено пешеходното, може би поради увеличаването на етажите, тъй като под града, който видях, се простираха следващите, по-ниски, подземни етажи, с улици, площади, магазини. Инфорът на ъгъла ми каза, че най-добре ще направя покупките си на нивото Сереан. Дали това беше някакъв гениален инфор, или аз вече бях свикнал да се изразявам по-добре, във всеки случай успях да се сдобия с малка пластмасова книжка с четири разгъващи се страници — карти на градските съобщителни мрежи, когато исках да отида някъде, докосвах отпечатаното със сребро наименование на улицата, на нивото, на площада — и на картата пламваше схемата на всички необходими маршрути. Можех да взема глидер. Или раст. Или в краен случай да вървя пеша; затова имаше четири карти. Но вече знаех, че пешеходните пътешествия (дори с помощта на подвижните тротоари и ескалаторите) отнемат много време.