Страница 8 из 72
А часовете се точеха много бавно в единочката; не можех да ги проспя всичките, нито можех да убия това време с домашните мухи, колкото и да бяха интелигентни, защото домашните мухи са домашни мухи, а аз бях човек с човешки мозък; моят мозък беше обучен и деен, натъпкан с култура и наука и винаги включен във високо напрежение за някаква дейност. А нямаше нищо за правене и умът ми отвратително се занимаваше с празни размишления. Например моето определяне на пентозата и метил-пентозата в гроздето и виното, на което бях посветил последната си лятна почивка в лозята Асти. Бях почти довършил редицата опити. Дали някой го продължаваше? Чудех се; и ако се занимаваше, с какъв успех?
Виждате ли, светът беше мъртъв за мен. Никакви новини не стигаха до мен. Историята на науката напредваше бързо и аз се интересувах от хиляда неща. Ами например моята теория за хидролизирането на казеина с трепсин, която професор Уолтърс беше започнал да прилага в лабораторията си. Професоф Шлаймър също сътрудничеше като мен за откриването на фитостерол в смеси от растителни и животински мазнини. Работата сигурно продължаваше, но с какви резултати? Самата мисъл за цялата тази дейност отвъд стените на затвора, в която аз не можех да взема участие, за която никога нямаше дори да чуя, беше влудяваща. А в същото това време аз лежах тука, на пода на килията си, и си устройвах игри с домашни мухи.
И все пак тишината в единочката не беше абсолютна. Още от самото начало на затварянето ми там чувах на редовни интервали слаби, глухи почуквания. От по-далече също чувах по-слаби и по-глухи почуквания. Тези почуквания бяха непркъснато пресичани от ръмженето на надзирателя. Понякога, когато почукването продължаваше твърде настойчиво, повикваха и други надзиратели и аз разбирах по звуците, че слагаха някого в усмирителна риза.
Това можеше лесно да се обясни. Аз знаех, както го знаеше и всеки затворник в Сан Куентин, че двмината, в единочките бяха Ед Морел и Джейк Опънхаимър. Знаех също, че те бяха тези, които си разговаряха чрез почукване с кокалчетата на пръстите и че за това ги наказваха.
В туй, че шифърът, който използваха, беше много прост, нямах ни най-малко съмнение, въпреки това прекарах много часове в напразни усилия да го проумея. Бога ми, той трябваше да бъде много прост и все пак аз не можех да го разгадая. И той се оказа прост, когато го разбрах, а най-проста се оказа хитрината, до която прибягваха и която ме объркваше. Те променяха началната точка на азбуката, откъдето започваше шифърът, не само всеки ден, но при всеки разговор, а понякога и посредата на разговора.
Така настъпи денят, когато хванах правилното начало на шифъра, изслушах две ясни изречения от разговора, а като си заговориха пак, не можах да разбера нито дума. Но този първи път!
— Слушай… Ед… какво… би… дал… ей… сега… за… цигарена… книжка… и… пакетче тютюн? — питаше този от по далечния край.
Малко остана да закрещя от радост. Това беше начин на обшуване! Това значеше другарство! Жадно заслушах и по-близкият, за когото се досетих, че трябва да е Ед Морел, зачука в отговор:
— Бих…излежал…като…нищо…двадесет…часа…в…усмирителна…риза…за…пет…цен тово…пакетче…
Тогава се чу ръмженето на надзирателя:
— Да го спреш това, Морел!
Един непосветен може да помисли, че на осъдените на доживотен затвор в единочка е било сторено най-лошото и следователно някакъв си надзирател няма начин да го накара да се подчини на заповедта му да спре да чука. Но има и усмирителна риза. Има и лишение от храна. Има и жажда. Има и побои. Повярвайте, човек, затворен в тясна килия, е много безпомощен.
И тъй почукването спря, а през нощта, когато се поднови, аз пак съвсем обърках конците. Чрез пререждане те бяха променили началната буква на шифъра. Но аз открих ключа и само след няколко дни се случи същата наредба, която бях разбрал. Много, много не се церемоних.
— Здравейте — изчуках аз.
— Здравей, непознатия! — изчука в отговор Морел.
От Опънхаймър се чу:
— Добре дошъл в нашия град!
Бяха любопитни да узнаят кой съм, за колко време съм осъден да бъда в единочка и защо са ме осъдили. Но аз оставих всичко това настрана, за да узная първо системата им на променяне началната точка на шифъра. След като я изясних, ние си заприказвахме. Това беше велик ден, защото двамата доживотни бяха станали трима, макар те и да ме бяха приели условно. Както ми казаха дълго след това, било ги е страх да не би да съм доносник, сложен там някак да ги подведа. Това бяха скроили по-рано на Опънхаймър и той беше скъпо платил за доверието, гласувано на „слушалката“ на директора Атъртън.
За моя изненада — да, за мой възторг, бих казал — двамата ми другари знаеха за мен по името ми на непоправим. Дори в живия гроб, който Опънхаймър обитаваше от десет години, беше проникнала моята слава или по-скоро известност.
Имах много да им разкажа за събитията в затвора и за външния свят. Заговорът за бягство на четиридесетте доживотни, търсенето на несъществуващия динамит и цялата предателска машинация на Сесил Уинууд беше за тях нещо ново. Както те ми казаха, в единочките нарядко се промъкваше по някоя и друга новина чрез надзирателите, но от един-два месеца не бяха чули нищо. Сегашната смяна надзиратели в единочките бяха особено лоши и злобни.
И пак, и пак този ден всичките надзиратели ни ругаха за чукането. Но ние не можехме да се въздържим. Двамата живи мъртъвци бяха станали трима и имахме толкова много да си кажем, а начинът на казване беше толкова отчаяно бавен и аз не бях толкова обигран в чукането с кокалчета, колкото те.
— Чакай, докато дойде Тестяното лице довечера — изчука ми Морел — той спи по-голямата част от смяната и ще можем да си поговорим.
Как си приказвахме тази нощ! Дори не си помисляхме за сън. Тестяното лице беше подъл и заядлив въпреки дебелината си; но ние благославяхме тази дебелина, защото тя го караше тайничко да си поспива. Въпреки това непрекъснатото ни чукане трвожеше съня му и толкова го дразнеше, че току ни се скарваше. А останалите нощни надзиратели направо ни псуваха. Сутринта всичките доложиха за многото чукане през нощта и ние платихме за малкия си празник, защото в девет пристигна капитан Джейми с няколко надзиратели да ни подложат на мъчението в усмирителна риза. До девет часа на другата сутрин, цели двадесет и четири часа без храна и вода, проснати безпомощно на пода, ние изплащахме цената на този разговор.
О, надзирателите ни бяха зверове. А при тяхното държане и ние трябваше да закоравеем и да станем зверове, зада можем да живеем. Тежкият труд прави мазоли по ръцете. Коравосърдечните надзиратели правят коравосърдечни затворниците. Ние продължавахме да си говорим и от време на време да лежим в усмирителни ризи за наказание. Нощта беше най-доброто време и като се случеше на пост да бъдат заместник надзиратели, често си приказвахме през цялата смяна.
Не правехме разлика между деня и нощта, ние, които живеехме на тъмно. Да спим можехме когато пожелаем, да си чукаме — само от време на време. Разказвахме си един на друг за много неща из своя живот и Морел и аз лежахме мълком дълги часове, докато отмерено, с едва чути далечни почуквания опънхаимър бавно изреждаше историята на своя живот от ранните години в бордеите на Сан Франциско, обучението му в една шайка, посвещаването му във всичко порочно, когато като четиринадесет годишен хлапак е служил като нощен разсилен в квартала на публичните домове, откриването на първите му нарушения на закона и нататък за кражбите и грабежите до предателството на един другар и кървавите убийства в стените на затвора.
Джейк Опънхаймър го наричаха „Човека-тигър“. Някакво младо репортерче бе изковало името, което с много ще надживее човека, когото са наричали така. И въпреки това винаги съм намирал у Опънхаймер всичките основни черти на честна човещина. Беше верен и предан. Аз зная за случаи, когато е предпочитал да бъде наказан, отколкото да издаде свой другар. Беше смел. Беше търпелив. Беше способен на саможертва — бих могъл да разправя една история за това, но ще спестя времето. А справедливостта у него беше страст. Убийствата, извършени от него в затвора, бяха последица изцяло на това крайно чувство за справедливост. И имаше прекрасен ум. Цял живот в затвора, десет години от които в единочка, не бяха замъглили разума му.