Страница 7 из 72
Но какво общо има конституцията с утвърдените от конституцията правници, когато те искат да махнат от пътя си известният професор Даръл Стандинг? Нито дори случая с моята езекуция ще може да служи като прецедент. Преди една година, както знае всеки, който чете вестници, точно тука във Фолсъм, обесиха Джейк Опънхаймър за съвсем същото престъпление…само че в неговия случай на телесна повреда той не беше виновен за разкървавяването на носа на надзирател. Той беше наранил един затворник с ножа за хляб, когато затворникът се е мъчил да го отнеме от него.
Странно е всичко това — животът и поведението на хората, и законите, и прплитащите се пътища. Аз пиша тези редове в същата килия в отделението на убийците, в която е бил и Джейк Опънхаймър, преди да го изведат и да му направят това, което ще направят на мен.
Предупредих ви, че имам да пиша за много неща. Сега ще се върна към повествованието си. Директорския съвет на затвора ми прдложи избор: да ме направи отговорнок на библиотеката и да ме освободят от тъкачницата за юта, ако предам несъществуващия динамит; доживотен затвор в единочка, ако откажа да предам несъществуващия динамит.
Дадоха ми двадесет и четири часа в усмирителна риза да го обмисля. След това ме изправиха пред директорския съвет отново. Какво можех да направя? Не можех да ги заведа при динамит, който не съществуваше. Казах им това и те ми казаха, че съм лъжец. Казаха ми, че съм труден случай, че съм опасен човек, морален изрод и най-големия престъпник на века. Казаха ми много други неща, а след това ме отведоха в единочките. Слжиха ме в килия номер едно. В номер пет лежеше Ед Морел. В номер дванадесет лежеше Джейк Опънхаймър. И беше лежал там вече десет години. Ед Морел бе прекарал в килията си само една година. Той излежаваше петдесет годишна присъда. Джеик Опънхаимър беше доживотен. Аз също бях доживотен. Поради това изгледите бяха и тримата да останем там за дълго време. И въпреки това минали са само шест години, а нито един от нас не е в единочка. Джейк Опъхаймър го обесиха. Ед Морел го направиха главен отговорник в Сан Куентин и след това помилваха едва онзи ден. Аз съм тука във Фолсъм и чакам деня, определен съответно от съдията Морган, който ще бъде сетния ми ден.
Глупци! Като че ли могат да задушат моето безсмъртие с нескопосаното им приспособление от въже и бесилка! Аз ще тъпча и ще тъпча пак — О! — безброй пъти тази хубава земя. И ще я тъпча в плът, ще бъда княз и селянин, слуга и глупец, ще седя на високо място и ще пъшкам, тъпкан от господари.
ГЛАВА 5
Първо беше много самотно в единочката и часовете се нижеха бавно. Времето се отбелязваше от редовната смяна на надзирателите и от редуването на деня с нощта. Денят беше само мъничко по-светъл, но беше по-добре, отколкото в непрогледния мрак на нощта. В единочката денят беше някакво прцеждане, мътно просмукване на светлина от сияйния външен свят.
Светлината никога не беше достатъчна за четене. Освен това и нямаше какво да се чете. Човек можеше само да лежи и да мисли, да мисли. А аз бях доживотен и изглеждаше сигурно, че ако не направя някакво чудо да измисля тридесет и пет фунта динамит от нищо, ще прекарам всичките години на живота си в безмълвния мрак.
Леглото ми беше тънък, изгнил сламеник, сложен на пода на килията. Тънко и мръсно одеяло служеше за завивка. Нямаше ни стол, ни маса — нищо друго освен сламеника и тънкото старо одеяло. Аз винаги съм спял малко и винаги съм бил човек с неуморим ум. В единочка човек омръзва сам на себе си в мислите си и единствения начин да се избавиш от себе си е да спиш. Години наред съм спал средно по пет часа на нощ. Сега се обучавах да спя. Превърнах го в наука. Станах способен да спя десет часа, после — дванадесет и най-сетне — цели четиринадесет или петнадесет часа от двадесет и четири. Но повече от това не можах да достигна и, ща не ща, бях принуден да лежа буден и да мисля, да мисля. А това довежда един човек с деен мозък до лудост.
Търсех начин да преживявам будните си часове механично. Повдигах дълги поредици числа на квдрат и на куб и със съсредоточаване и воля изчислявах най-изумителни геометрични прогресии. Заемах се дори и с квадратурата на кръга… докато залових себе си, че започвам да вярвам във възможността да се постигне тази невъзможност. И тогава, като си дадох сметка, че това води и към лудост, отказах се да намеря квадратурата на кръга, макар — уверявам ви — това да беше голяма жертва от моя страна, защото налагащото се умствено напрежение прекрасно убиваше времето.
Само с въображението си, със затворени очи, си представях шахматни дъски и играех за двете страни дълги игри, докато стигах до шах или мат. Но когато се усъвършенствах в тази въображаема игра по памет, това упражнение ми втръсна. Напразно се мъчех и мъчех да разделя личността си на две, за да ги противопоставя една на друга. Все си оставах един играч, без предварително обмислени стратегически ходове от едната страна, които другата да не узнава в същия миг.
А времето тежеше много и се точеше бавно. Играех игри с мухи, с обикновени домашни мухи, които проникваха в единочката, както проникваше и мътнаъа сива светлина; и разбрах, че те притежават усет за игра. Например, легнал на пода на килията, установих произволна въображаема черта на стената на около три стъпки от пода. Когато кацаха на тази черта аз ги оставях на мира. Щом кацнеха на сената под тази черта, мъчех се да ги хвана. Внимавах да не им направя нищо лошо и след време те научиха толкова точно, колкото го знаех и аз, къде минава въображаемата черта. Когато им се играеше, кацаха под чертата и често се случваше една и съща муха да играе с мен цял час. Когато се умореше, спираше да си почине на безопасно място над чертата.
От десетина или повече мухи, които живееха с мен през това време, имаше само една, която не искаше да играе. Тя решително отказваше да участва и след като научи наказанието за кацането под чертата, грижливо избягваше опасната територия. Тази миха беше мрачно, раздразнително същество. Както биха казали затворниците, тя имаше „зъб“ на целия свят. Тя никога не играеше и с другите мухи. А беше силна и здрава; аз я проучвах дълго, докато го открия. Неразположението й към игрите се дължеше на темперамента, не на физиката.
Повярвайте ми, аз познавах всичките си мухи. За мен бе изненадващо множеството разлики, които забелязвах между тях. О, всяка една беше определено отделен индивид, не само по големина и външни белези, по сила и бързина на летене, а и по начините и хрумванията в полета и играта, в отклоняването и побягването, обръщането и бързо повтаряне на устрема или завъртване и връщане, в докосването и пълзенето по опасната стена, или лъжливо докосване и кацане другаде в безопасната зона. Те също най-рязко се различаваха до най-големи тънкости по манталитет и темперамент.
Познавах нервни мухи и флегматични. Имаше една по дребна, която изпадаше в истинска ярост срещу мен или срещу другарките си. Виждали ли сте някога жребче или теле да зарита със задните карака и да запрепуска бясно из пасбището просто от излишък на жизненост и изблик на чувства? Да имаше една муха — наи-страстната играчка от всички — която, след като кацнеше три-четири пъти бързо едно след друго на забранената стена и сполучеше всеки път да избегне мекото като кадифе движение на моята ръка, изпадаше в такова възбуждение и вшзторг, че се спускаше с главоломна бързина да кръжи около главата ми, като се въртеше, извиваше и обръщаше, но винаги оставаше в границите на тесния кръг, в който празнуваше победата си над мен.
Наистина, аз можех да позная предварително, когато някоя от мухите решеше да започне играта. Имаше хиляди подробности само в това единствено нещо, с които няма да ви отегчавам, макар тези подробности да ми помогнаха да не се отегчавам твърде много през този първи период в единочката. Но трябва да ви разкажа едно нещо. За мен то остана много паметно — това е, когато вечно мрачната муха, която никога не играеше, поради разсеяност в един момент кацна в границите на забраненото пространство и се оказа мигновено хваната в моята ръка. Цял час след това тя седеше сърдита.