Рицарят на Шалион

Ди Кабон прокара пръст по сложния рисунък на картата с нагъсто изписани имена на селища и местности, с пресичащи се криволици на реки и с доста повече дървета, отколкото имаше в действителност по високите равнини на Баошия. Сочеше ту това, ту онова светилище, посветено на Майката или на Бащата, всичките на значително разстояние от Валенда, като изреждаше достойнствата на всяко. Иста се насили да погледне картата.

Далеч на юг, отвъд обхвата на картата, лежеше Кардегос с великата крепост Зангре, място на черни спомени. „Не“. На изток лежеше Тарион. „Не“. На запад и на север тогава. Тя прокара пръст по картата към гръбнака на Зъбите на Копелето, високата планинска верига, която бележеше дългата граница с Ибра, наскоро обединена с Шалион в брачната постеля на дъщеря й. На север покрай планината, някой лесен път.

— Натам.

Челото на ди Кабон се сбърчи, докато той примижаваше, вперил поглед в картата.

— Не съм съвсем сигурен какво…

— На около ден езда западно от Палма има градче със скромен, но много приятен пансион, поддържан от ордена на Дъщерята — обади се Ферда. — Отсядали сме там.

Ди Кабон облиза устни.

— Хм. Знам една странноприемница преди Палма, до която можем да стигнем, преди да е паднала нощта, ако не се бавим по пътя. Има изключителна кухня. А, също и свещен кладенец, много стар. Не е от най-посещаваните свети места, но тъй като сера Иста ди Айело иска поклонението да е скромно, може би старият кладенец би бил добър за начало. Освен това големите светилища обикновено са претъпкани по това време на годината.

— В такъв случай, просветени, нека се помъчим да избягваме тълпите, да се стремим към скромност и да се помолим при кладенеца. Или на трапезата в странноприемницата, според случая. — Устните на Иста потрепнаха едва забележимо.

— Не виждам необходимост да претегляме молитвите си на аптекарска везна, сякаш са съмнителна монета — бодро отвърна ди Кабон, окуражен от намека за усмивка. — Нека направим и двете и отвърнем с щедрост на щедростта. — Свещеният разпери дебелите си пръсти като пергел и ги забучи — единият във Валенда, другият на мястото до Палма, посочено от Ферда. Поколеба се за миг, преценявайки разстоянието. — На един ден път езда оттук, ако тръгнем рано сутринта, е Касилхас. Заспало селце, но моят орден има училище там. Някои от старите ми учители още преподават. А има и доста хубава библиотека за такова малко селище, защото мнозина от покойните преподаватели са завещали книгите си на училището. Признавам, че една семинария на Копелето не е точно… точно най-подходящата за целта на това поклонение, но признавам, че бих искал да прегледам някои неща в библиотеката.

Иста се позачуди с известна ирония дали училището няма и добър готвач. Подпря брадичка на ръката си и заоглежда дебелия млад мъж срещу себе си. Защо всъщност от храма й бяха пратили точно него? Заради полуаристократичния му произход? Едва ли. Опитните в наставничеството на поклонници свещени обикновено подготвяха предварително бойните духовни планове на поверениците си. Без съмнение имаше множество книги с инструкции по този въпрос. Може би именно това щеше да търси ди Кабон в библиотеката — справочник, който да му каже как да продължи нататък. Може би беше проспал твърде голяма част от уроците в Касилхас.

— Добре — каза Иста. — Гостоприемството на Дъщерята за следващите две нощи и това на Копелето за третата. — Това щеше да я отдалечи поне на три дни път от Валенда. Добре като за начало.

Ди Кабон изглеждаше крайно облекчен.

— Чудесно, царина.

Фойкс разглеждаше съсредоточено картите — беше разгънал една на цял Шалион, която по необходимост не беше толкова подробна като другата, пред ди Кабон. Пръстът му се плъзна по маршрута от Кардегос на север към Готоргет. Крепостта охраняваше края на верига сурови, макар и не твърде високи планини, които минаваха по половината от границата между Шалион и рокнарийското княжество Бораснен. Веждите на Фойкс се сключиха намръщено. Иста се запита какви ли болезнени спомени извиква у него името на крепостта.

— Едва ли бихте искали да попаднете в тази район — каза ди Ферей, забелязал къде се е спряла ръката на Фойкс.

— Така е, милорд. Според мен трябва да заобиколим отдалеч цялата северно-централна част на Шалион. Там все още е неспокойно заради миналогодишната кампания, а царина Изел и царевич Бергон вече сбират войска там за есента.

Веждите на ди Ферей хвръкнаха заинтригувано нагоре.

— Да не би вече да са решили да ударят Виспинг?

Фойкс сви рамене и плъзна пръст към северния бряг и пристанищния град, назован от кастелана.

— Не знам дали Виспинг може да се завземе само с една кампания, но би било добре, ако успеем. Да срежем Петте княжества на две, да си осигурим морско пристанище, където ибрийската флота да намира убежище при нужда…

Ди Кабон се наведе през масата, доколкото му позволяваше притиснатото в ръба й шкембе, и се взря примижал в картата на Фойкс.

— В такъв случай княжество Джокона на запад ще е следващото след Бораснен. Или ще ударим Бражар? Или и двете едновременно?

— Да се бием на два фронта би било глупаво, а Бражар е несигурен съюзник. Новият княз на Джокона е млад и неопитен. Първо трябва да притиснем Джокона между Шалион и Ибра и да я смажем. След това да се обърнем на североизток. — Фойкс присви очи и стисна устни, обмисляйки тази стратегия.

— Ще се включите ли в есенната кампания, Фойкс? — учтиво попита Иста.

Той кимна.

— Където отива марш ди Палиар, там отиват и братята ди Гура. Като конен командир Ферда най-вероятно ще трябва да се заеме с набирането на кавалерия още от средата на лятото. А за да не започне да ми липсва и да не се поболея от мъка, ще ми намери някаква мръсна работа и на мен. Такива никога не липсват.

Ферда се изхили. В усмивката, която му върна Фойкс, нямаше и следа от негодувание.

Иста смяташе, че анализът, направен току-що от Фойкс, звучи разумно, и знаеше кой е първоизточникът му. Нито марш ди Палиар, нито царевич Бергон или царина Изел бяха глупави хора, а канцлер ди Казарил беше изключително умен човек, освен това не питаеше добри чувства към рокнарийските крайбрежни лордове, които някога го бяха продали в робство на галерите. Виспинг беше награда, за която си струваше да играеш.

— Значи ще се насочим на запад, далеч от вълнението — каза тя. Ди Ферей кимна одобрително.

— Много добре, царина — каза ди Кабон. Във въздишката му, когато сгъна картите на Ферда и му ги подаде, се долавяше мъничко копнеж. Боеше ли се да не го застигне бойната слава на баща му, или му завиждаше за нея? Кой знае.

Скоро след това вечерята приключи. Подготовката, дългите списъци и оплакванията на Истините придворни нямаха край. Никога нямаше да спрат да спорят, реши Иста. Но тя би могла. И щеше да го направи. Проблемите не се решавали, като избягаш от тях, така казваха хората, и като добро дете, тя много отдавна беше повярвала в това. Само че не беше вярно. Някои проблеми можеха да се разрешат единствено чрез бягство. Когато недоволните й дами най-после духнаха свещите и я оставиха да си почине, усмивката бавно пропълзя обратно на лицето й.

3.

Рано сутринта Иста се зае да прегледа гардероба си с помощта на Лис — търсеше дрехи, които да са подходящи и за път, а не само за ранга й на царина. В раклите й се валяха множество стари неща, но малко от тях бяха семпли. Всяка изящна или претрупана с тежка украса одежда, чийто вид караше Лис да бръчка колебливо нос, моментално отиваше при купчината с отхвърлените одеяния. Накрая Иста все пак успя да подбере един костюм за езда, състоящ се от панталони, разцепена пола, туника и късо наметало, по които нямаше и парченце плат със зеленото на Майката. После безмилостно нападнаха гардеробите на Истините дами и слугини, които останаха крайно скандализирани. В резултат разполагаха със спретната купчинка дрехи — практични, семпли, лесни за почистване и най-вече — малобройни.