Страница 8 из 112
Широкото лице на Фойкс се позачерви и той сви глава между раменете си. Лис го изгледа продължително, но дали си го представяше с меч, или с писалка в ръка, Иста не можа да реши.
Лейди ди Хюелтар не пропусна да се запише с обичайната си критика към царина Изел, задето бе тръгнала и тя на север заедно със съпруга си, въпреки че — а може би защото — след това беше родила здраво момиченце.
— Не мисля — сухо рече Иста, — че ако Изел беше останала да пази леглото в Кардегос, щеше да роди момче.
Лейди ди Хюелтар измърмори нещо, а Иста си спомни за острата критика на собствената си майка, когато бе родила Изел преди всичките тези години. Сякаш би могла да направи нещо, което да промени пола на бебето. Сякаш, когато второто й дете се оказа момче, това бе помогнало с нещо… челото й се набръчка от стара болка. Вдигна очи и улови напрегнатия поглед на ди Кабон.
Свещеният побърза да смени темата и заговори за по-незначителни неща. Ди Ферей си направи удоволствието да разкаже една-две стари истории пред нова публика, за което Иста не можеше да му се сърди. Ди Кабон разказа солен виц, макар и много по-благоприличен от повечето, които Иста бе чувала на трапезата на царина. Куриерката се засмя високо, улови смръщения поглед на лейди ди Хюелтар и затисна устата си с ръка.
— Не спирай, моля те — каза й Иста. — Никой не се е смял така в този дом от седмици. От месеци. — „От години“.
Какво ли би било поклонението й, ако вместо да влачи след себе си множество уморени пазачи по пътища, които не бяха за старите им кокали, можеше да пътува с хора, които се смееха? Млади хора, несмачкани от стари грехове и скорошни загуби? Хора, които подскачаха? Хора, за които — колко смело да си го помисли дори — тя би била уважавана заради по-големия си житейски опит човек, а не разглезено дете, което да мъмрят постоянно? „На вашите заповеди, царина“, а не „Хайде, хайде, лейди Иста, знаете, че не може да…“.
Каза рязко:
— Просветен ди Кабон, благодарна съм на храма за проявеното внимание и ще се радвам да приема духовното ви наставничество по време на пътуването.
— Оказвате ми голяма чест, царина. — Без да става, ди Кабон се поклони, доколкото му беше възможно над голямото шкембе. — Кога тръгваме?
— Утре — каза Иста.
Хор от възражения се надигна около масата — списъците с хората и обоза не били готови, придворните дами, техните прислужници, конярите, дрехите, такъмите, товарните животни, малката армия на ди Баошия не била пристигнала.
Тя за малко да добави уплашено „Или веднага щом всичко е готово“, но в последния миг събра кураж да отстоява решението си. Погледът й падна на Лис, която дъвчеше и слушаше с интереса на страничен човек.
— Всички сте прави — повиши глас Иста да надвика врявата, която утихна облекчено. Сетне продължи: — Не съм млада, нито достатъчно силна, нито достатъчно смела, нито знам как да се оправям по пътищата. Затова ще си взема помощници. Ще взема Лис, която да ми е придворна дама и коняр едновременно. И никой друг. Само от това ще си спестя три дузини мулета.
Лис само дето не изплю хапката, която дъвчеше.
— Но тя е обикновена куриерка! — ахна лейди ди Хюелтар.
— Уверявам ви, че канцлер ди Казарил няма да ми се разсърди, че му я отнемам. Куриерите са готови да яхнат коня и да потеглят накъдето им наредят. Какво ще кажеш, Лис?
Лис, ококорила очи, най-после преглътна хапката си и успя да каже:
— Мисля, че по̀ ме бива за конярка, отколкото за придворна дама, милейди, но ще направя най-доброто, което мога.
— Добре. Никой не би могъл да иска повече.
— Вие сте вдовстващата царина! — нададе вой ди Ферей. — Не може да тръгнете на път с толкова малка свита!
— Идеята ми беше за скромно поклонение, ди Ферей, а не за показно шествие. Все пак… да предположим, че не съм царина. Да предположим, че съм обикновена вдовица от добро семейство. Колко слуги и какви разумни предпазни мерки бих взела в такъв случай?
— Да пътувате инкогнито? — Просветен ди Кабон веднага схвана идеята, докато останалите продължаваха да крякат като гъски. — Това със сигурност ще отстрани всички неща, които иначе биха отвличали вниманието ви от духовното израстване, царина. Предполагам… че такава жена просто би помолила храма да й отпусне обичайния за подобни случаи ескорт и оттам ще й пратят толкова хора, с колкото разполагат в момента.
— Добре. Това вече е направено. Ферда, могат ли хората ви да тръгнат утре?
Новата вълна от протести бе надвита от простичките думи на ди Гура:
— Да. На вашите заповеди, царина.
Потресената тишина, която последва, определено намирисваше на дълбок смут. А може да имаше в нея и елемент на замисляне, ако не беше прекалено смело от нейна страна да се надява на такава реакция.
Иста се облегна назад и се усмихна.
— Трябва да си измисля име — каза тя. — Нито ди Шалион, нито ди Баошия биха свършили работа, разбира се. — Ди Хюелтар? Иста потръпна. „Не“. Прехвърли наум други по-незначителни роднини на провинкарите на Баошия. — Ди Айело става. — Семейство Айело рядко се бяха мяркали пред очите й и никога не бяха пращали придворна, която да помага в… затворничеството й. Не хранеше никакви лоши чувства към тях. — Пак ще си бъда Иста, струва ми се. Името не е толкова необичайно, че да прави впечатление.
Свещеният се прокашля.
— В такъв случай трябва да обсъдим някои неща още тази вечер. Не знам какво точно ще искате от мен. Едно поклонение трябва да има както духовен план, така и, като необходима негова поддръжка, материален такъв.
А нейното си нямаше никакъв. И ако сама не си избереше план, щяха да й наложат такъв. Тя рече предпазливо:
— Как процедирате обикновено с поклонниците, просветени?
— Е, това в голяма степен зависи от целите, които са си поставили самите поклонници.
— В дисагите си имам няколко карти, които могат да помогнат. Ще ги донеса, ако искате — предложи Ферда.
— Да — с благодарност отвърна свещеният. — Това наистина би било от помощ.
Ферда излезе от трапезарията. Денят отиваше към заник и слугите се движеха тихо из стаята и палеха стенните свещници. Фойкс опря лакти на масата, усмихна се дружески на Лис и намери място за още едно парче меден кекс с ядки, докато чакаха брат му да се върне.
Ферда се върна в трапезарията само след няколко минути, понесъл купчина нагънати карти.
— Ето… не, тази е на Баошия и на западните провинции чак до Ибра. — Той разгъна една петносана и изтъняла от употреба карта на масата между свещения и Иста. Ди Ферей надникна нетърпеливо над рамото на ди Кабон.
Свещеният се мръщи няколко минути над картата, после се изкашля и погледна към Иста.
— Учат ни, че маршрутът на едно поклонение трябва да служи на духовната му цел. Която може да е простичка или сложна, но трябва да включва поне едно от петте намерения — служба, молитва, благодарност, предсказание и изкупление.
Изкупление. Прошка от боговете. „Ди Лютез“ беше първото, което й дойде наум. Смразяващият спомен за онзи черен час все още тежеше на сърцето й, дори в прекрасна вечер като тази. И все пак, кой дължеше прошка кому за онова нещастие? „Всички участвахме тогава, боговете, ди Лютез, Иас и аз“. И ако самоунижението пред олтара на боговете беше лекът за тази стара рана, тя вече се бе унижавала за дузина ди Лютезовци. А белегът още кървеше, в дълбокия мрак, ако го натиснеш.
— Веднъж видях един човек да се моли за мулета — разговорливо отбеляза Фойкс.
Ди Кабон примигна. После попита:
— И бяха ли му дадени?
— Да, при това страхотни мулета.
— Пътищата на боговете са… неведоми понякога — промърмори ди Кабон, който явно срещаше трудности със смилането на тази информация. — Хм. Вашето поклонение, царина, е с цел молитва, за внук, ако правилно съм разбрал. Така ли е? — Той замълча подканящо.
„Не е“. Но ди Ферей и лейди ди Хюелтар едновременно започнаха да кимат утвърдително и да издават съответните звуци, така че Иста не каза нищо.