Страница 111 из 112
Лис прошепна замаяно:
— Тенерет, царина.
— Сера Аналис ди Тенерет, придворна дама на вдовстващата царина Иста. Звучи много добре, какво ще кажеш, Фойкс?
Той се ухили.
— Аха… мисля, че и майка много ще го хареса. Е, Копелето ми е свидетел, че трябва да й предложа нещо сега, като компенсация за, хм, за Копелето.
— А, наумил си си повишение, така ли? Е, не е невъзможно. Подозирам, че тази година ще предложи на младите офицери много възможности за напредък.
Фойкс преви коляно в дворцов поклон пред Лис.
— Мога ли да се надявам, милейди?
Лис го изгледа усмихната, тръгна към вътрешната стая да подреди нещата на Иста и подхвърли през рамо:
— Попитайте ме пак във Виспонг, посветени.
— Ще го направя.
Иста каза на ди Кабон да доведе Горам при нея в каменния двор. После седна на пейката в сянката на колонадата, където бяха разговаряли за пръв път, и се замисли за разликите.
Горам ди Хикстар още беше облечен като коняр, беше си все така нисък, кривокрак и с прошарена брада. Но вече не беше изгърбен и се движеше с типичната за мечоносец походка. И напрежение. Учтивият му поклон не би посрамил никой провинциален двор.
— Предполагам, че просветен ди Кабон ти е казал. Имам нужда от конемайстор — започна Иста.
— Да, царина, каза ми. — Ди Хиксар се окашля притеснено и преглътна, вместо да се изплюе, както би направил Горам, помисли си тя.
— Би ли приел тази длъжност?
Той изкриви лице.
— Работата мога да я върша, да. Но, царина… не знам дали разбирате кой бях аз. Защо не бях откупен.
Тя сви рамене.
— Капитан в кавалерията, мечоносец, престъпник, бивш убиец — както на чужди, така и на свои — да продължавам ли? От онези хора, на чиито погребения всички въздъхват с облекчение.
Той примижа.
— Виждам, че няма нужда да ви се изповядвам.
— Не. Видях всичко.
Той отклони поглед.
— Всичките ми грехове опростени… това е много странно нещо, царина. Опрощението на нечии грехове обикновено се смята за божествено чудо. Но вашият бог ми върна обратно всичките ми грехове. Горам конярят… беше сто пъти по-добър човек от Горам ди Хиксар, и преди, и занапред. Бях като празна дъска, благословен — не заради мои заслуги — в продължение на три години да живея при двамата най-добри мъже в Карибастос. Не само най-добрите мечоносци — най-добрите хора, разбирате ли?
Тя кимна.
— Преди дори не бях подозирал, че може да се живее така. Нито исках да зная. Тогава бих се присмял на добродетелите им. Лорд Илвин си помисли, че съм преизпълнен с радост, когато паднах на колене пред вас в двора при портата. Не радост ме повали на земята. А срам.
— Знам.
— Не искам да бъда… какъвто съм. Преди бях по-щастлив, царина. А всички смятат, че трябва от сутрин до вечер да мълвя благодарствени молитви.
Тя му върна една иронична усмивка.
— Аз не съм една от тях, можеш да бъдеш сигурен. Само че сега душата си е твоя и можеш да правиш с нея каквото поискаш. Всички ние и всеки един от нас е свое собствено дело. В края на живота връчваме душите си на нашите богове-покровители така, както един чирак представя на своя майстор предмета, който е изработил.
— Ако е така, то моят е зле изработен, царина.
— Ти още си незавършен. Покровителите ни са проникновени, но не е невъзможно да им угодиш, така мисля. Копелето ми каза, със собствената си уста…
Ди Кабон затаи дъх.
— … че боговете не дирят безупречни души, а големи. Според мен именно в мрака се поражда това величие, така както цветята израстват от пръстта. Дори не съм сигурна, че величието би могло да разцъфне без мрака. И ти си докоснат от бог не по-малко от всички други тук — не се отчайвай от себе си, защото според мен боговете не са се отчаяли от теб.
Сивите му очи се забулиха от едва сдържани сълзи.
— Твърде стар съм да започвам всичко отначало.
— Имаш пред себе си повече години от Пежар, който беше два пъти по-млад от теб и когото завчера погребахме край тези стени. Застани до гроба му и използвай дъха си на жив човек, за да се оплачеш от малкото оставащо ти време. Ако смееш.
Той се дръпна леко при стоманената нотка в гласа й.
— Предлагам ти възможността да започнеш наново с една почтена професия. Не гарантирам как ще свърши. Опитите се провалят, но не толкова сигурно, колкото ако въобще не опиташ.
Той издиша продължително.
— Тогава… щом така стоят нещата, и с онова, което знаете за мен — което е повече, струва ми се, отколкото съм изповядвал на някого, бил той жив или мъртъв, — то аз съм вашият човек, ако ме вземете, царина.
— Благодаря ти, капитане — взимам те. Като мой конемайстор ще приемаш заповеди от сенешала ми. Мисля, че ще ти се стори приемлив командир.
Горам се поусмихна на последното и й кимна за довиждане. Ди Кабон остана при нея, загледан след новия й капитан, който излизаше от двора. Лицето му изглеждаше загрижено.
— Е, просветени? Какво мислиш сега за нещата, които видя?
Той въздъхна.
— Знаете ли, тази работа с божественото откровение не била толкова… хм… толкова приятна, колкото мислех, че ще бъде, когато тръгвахме от Валенда. Тайничко бях ужасно развълнуван, че именно аз съм избран да свърша божията работа.
— Опитах се да ти го кажа, когато бяхме в Касилхас.
— Да. Мисля, че сега го разбирам по-добре.
— Моят двор ще се нуждае и от свещен, между другото. Понеже ще бъда един вид посветена към ордена на Копелето, ти би ми паснал много добре. Най-вероятно ще пътуваме през Петте княжества. Ако наистина си мечтаеш за мъченичество, каквито намеци открих в ранните ти проповеди пред мен, може би все още имаш шанс да осъществиш мечтите си.
Той се изчерви до ушите.
— Богове пет, ама и онези проповеди бяха толкова глупави. — Пое си дълбоко дъх. — Ще се радвам, ако ми се размине онази част с мъченичеството. Колкото до другото обаче — отговорът ми е „да“, царина, от цялото ми сърце. Макар и без сънища, които да ми посочат пътя. Е, най-вече без сънища, които да ми посочат пътя. Всъщност вече не съм толкова сигурен, че ги искам. — Поколеба се, после добави с копнеж, който никак не се връзваше с казаното дотук: — Казахте… наистина сте го видели лице в лице, насън? В истински сън?
— Да. — Иста се усмихна. — Единия път Той използва твоето лице, за да ми говори. Изглежда, Някой смята, че не си недостоен да носиш Неговите цветове, просветени, и на свой ред да носи за кратко подобието на твоята плът.
— О! — Ди Кабон примигна, докато обмисляше думите й. — Така ли? Наистина? Мили боже! — Примигва още известно време. Когато си тръгна, устата му още зееше.
След вечеря, когато слънцето залезе и бели звезди се провиждаха в кобалтовото небе над каменния двор, лорд Илвин се качи по стълбите и почука на вратата на Иста. Лис го пусна във външната стая, като приклекна приятелски. С израз на дълбоко недоумение, той протегна ръцете си към Иста.
— Виж. Бяха на кайсиевото дръвче в двора при портата. Видях ги преди малко, на минаване оттам.
Лис надникна.
— Кайсии. Не е чудно да са там… нали? — Тя се поколеба. Плодовете бяха големи и с наситен цвят, тъмнозлатисти и порозовели тук-там. Иста се наведе да ги погледне и ноздрите й се издуха от аромата им.
— Миришат страхотно.
— Да, но… не им е сезонът сега. Майка ми е посадила дръвчето, когато съм се родил, а бадемовото — когато се е родил Арис. Знам кога зреят — цял живот съм ги гледал да цъфтят и узряват. Остават два-три месеца дотогава. Още има цветове, макар че половината листа са окапали. Тези двете се криеха между малкото останали листа — като нищо можеше и да не ги видя.
— Как са на вкус?
— Побоях се да ги опитам.
Иста се усмихна.
— Може и да са извън сезона си, но едва ли вещаят беда. По-скоро са дар. Нищо им няма. — Отвори с крак вратата към вътрешната стая. — Влизай. Хайде да ги опитаме.