Рицарят на Шалион

Илвин погледна замислено към пътя, който пресичаше долината.

— Седмица, казваш, докато пристигнат?

— Десет дни най-много.

— Хм. — Дългите му пръсти се заиграха с ключовете на колана му. — Междувременно… аз всъщност дойдох да те поканя да се настаниш отново в замък Порифорс, вече постегнахме малко дворовете. Ако искаш. Времето ще се влоши, ако се съди по вятъра — утре може и да завали дъжд.

— Не в стаите на Умерю, надявам се.

— Не, в тях настанихме княз Сордсо и пазачите му.

— Нито в Катиларините.

— Ди Карибастос и свитата му заеха цялата галерия. — Той се окашля. — Мислех си за предишните ти стаи. Срещу моята. Макар че… май няма да има достатъчно място за всичките ти дами.

Иста успя да не се ухили — или поне не твърде доволно.

— Благодаря ти, лорд Илвин. С радост приемам поканата ти.

Тъмните му очи заискриха. Техниката му по целуване на ръце определено се подобряваше с практиката, реши Иста.

Иста прати напред гардероба, донесен й от Валенда — дори без мухлясалия набор от вдовишко зелено, който остави в шатрите на брат си, повече нямаше по принуда да носи взети назаем дрехи. Малко по-късно ди Баошия я изпрати от лагера си. Фойкс също дойде, като с лекота се превърна от войник в царедворец.

При ди Баошия това не мина толкова гладко, но като цяло той съумяваше да се съобразява с новата Иста сравнително добре, смяташе тя. Избягваше да обсъжда притеснителната част относно поглъщането на демони, рядко споменаваше бога, но пък живо се интересуваше от материалната страна на новото й призвание.

— Трябва да определим числеността на личния ти ескорт — отбеляза той, докато влизаха през портите на Порифорс. — Твърде много войници биха изпразнили кесията ти, но и от сигурността ти не бива да се правят икономии.

— Съвсем вярно. Предполагам, че нуждите ми ще варират според мястото. Включи и този въпрос към списъка, който ще обсъдиш с моя сенешал — той най-добре знае каква охрана изисква този район.

— Сенешалът ти ще поеме ли и поста на твой конемайстор, като какъвто е служил при покойния си брат? Или да ти препоръчам аз някого?

— Задълженията на сер ди Арбанос ще са големи и без това. Имам друг човек наум, макар да не съм сигурна дали ще приеме. Ако не, ще си спомня за предложението ти.

— Какво, да нямаш предвид ди Гура, този тук? — попита ди Баошия. Фойкс кимна любезно. — Или брат му?

— Ферда ще участва в предстоящата кампания под командването на братовчед си, маршал ди Палиар, и скоро ще трябва да ни напусне, за да се присъедини към войските му. Дори като мой офицер, Фойкс често ще трябва да пътува и по дела на храма, а задълженията на един конемайстор са ежедневни. Не знам още каква титла да предложа на Фойкс. Царски магьосник? Майстор на демони?

— Бих предпочел да запазя сегашната си титла, царина, офицер-посветен — вметна бързо Фойкс с известна тревога в гласа, после присви подозрително очи при вида на престорено нацупените й устни.

— Първо ще ти измисля служба, а за титлата ще говорим след това — каза тя. — Ще ти трябва нещо, с което да се фукаш, когато посещаваме други дворове, за да поддържаш имиджа, който се очаква от приближените ми.

Широка усмивка разтегли за миг устните му.

— Както наредите, царина.

Свърнаха към каменния двор и изкачиха стълбите към галерията. Иста овладя побилите я тръпки, когато мина по стълбите, където преди време се беше изправила лице в лице с един бог. Откъм отворената врата на двойната й стая долетя един познат, но неочакван глас:

— Не те иска — ядно говореше лейди ди Хюелтар. — Не й трябваш. Сега аз съм тук и мога да ти гарантирам, че съм много по-добре запозната с всичките й изисквания от теб. Така че се омитай обратно в конюшните или откъдето там си дошла. Вън, вън!

— Госпожо, нещо грешите — объркано рече Лис.

Веждите на Фойкс литнаха нагоре, после се свъсиха страховито. Иста му даде знак да запази търпение и се вмъкна покрай него в предната стая; мъжете влязоха след нея.

— За какво спорите? — попита тя.

По бузите на лейди ди Хюелтар горяха червени петна. Тя се поколеба, после си пое дълбоко дъх.

— Тъкмо обяснявах на това невъзпитано момиче, че сега, когато ти вече приключи с това прибързано поклонение, Иста, пак ще ти трябват грижите на опитна компаньонка. А не на някаква си конярка.

— Тъкмо напротив. Лис определено ми е нужна.

— Тя не е подходяща за камериерка на една царина. Та тя дори дама не е!

Лис се почеса по главата.

— Е, това си е вярно. Не ме бива много и като камериерка. По̀ ме бива да яздя бързо.

Иста се усмихна.

— Вярно, така е. — Усмивката й се стегна, докато размишляваше върху свадата, която беше прекъснала. Лейди ди Хюелтар наистина ли си мислеше, че може да изгони Лис, като я остави с впечатлението, че действа от името и с благословията на Иста?

Лейди ди Хюелтар запристъпва неспокойно под студения й поглед.

— Сега, когато сте по-спокойна, лейди Иста, вече е крайно време да помислим как да се върнем по живо по здраво във Валенда. Негова светлост брат ви ще ни даде по-подходящ ескорт за обратния път, сигурна съм.

— Няма да се връщам във Валенда. Ще тръгна с войската към Джокона, за да ловя демони за Копелето — каза Иста. — Безопасността няма нищо общо със задачите, поставени ми от бога. — Устните й се извиха нагоре, но това вече едва ли можеше да мине за усмивка. — Нима никой не ви е казал нищо, лейди ди Хюелтар?

— Казах й — обади се Лис. — Няколко пъти. — Сниши глас към Иста: — Няма нищо. Имам една възрастна роднина, която също почна да се обърква така, когато остаря, бедничката.

— Не съм… — започна лейди ди Хюелтар пронизително, после млъкна. И подхвана отново: — Много е опасно. Умолявам те да размислиш, скъпа Иста. Милорд ди Баошия, сега вие сте глава на семейството и е ваш дълг да я призовете към повече здрав разум!

— Всъщност — отбеляза Иста — той е глава на семейството от десетилетие и половина.

Ди Баошия изсумтя и промърмори под нос:

— Да бе — навсякъде в Баошия освен във Валенда…

Иста взе ръката на лейди ди Хюелтар и решително я вмъкна под лакътя на брат си.

— Сигурно сте много уморена, скъпа, след дългата и бърза езда, при това съвсем без нужда. Брат ми ще се погрижи да поемете спокойно по обратния път утре, а може би още тази вечер.

— Аз вече си пренесох нещата тук…

Иста хвърли поглед към купчините багаж.

— Слугите ще ги изнесат. С теб ще поговорим по-късно, братко. — С още няколко не особено тактични намека Иста изведе и двамата през вратата. След като и последната й надежда за съдействие от страна на ди Баошия се провали, лейди ди Хюелтар тръгна с него сред облак от взаимно раздразнение. Изглеждаше направо съсипана.

— Откъде се взе тази жена? — попита Фойкс, като клатеше невярващо глава.

— Наследих я.

— Моите съболезнования.

— Тя ще се оправи. Брат ми ще намери някое друго прашно ъгълче в семейството, където да я настани. Няма да й хареса толкова, колкото във Валенда, но може пък да извлече някакво задоволство от парадирането с предишния си живот. Тя не е използвачка, между другото — по свой си, тесногръд начин, успява да бъде полезна. Жалко е обаче, че сама руши благодарността, която би трябвало да й бъде награда.

Фойкс погледна към Лис, по чието лице още се четеше обида, и каза:

— Боя се, че моето чувство за благодарност към дамата е силно ограничено.

Лис тръсна плитката си.

— Няма значение.

— Наистина ли се опитваше да те убеди, че аз съм те освободила? — попита Иста.

— О, да. Много се ядоса, когато реших да се правя на глупачка, която не разбира намеците й. — Устните на Лис кривнаха нагоре, после надолу. — Само дето е вярно. Аз наистина не съм дама.

Иста се усмихна.

— Очаквам да се срещнем с Изел и Бергон преди края на годината — във Виспинг, ако не и по-рано. И когато това стане, по моя молба и заради твоята храброст, ти, Лис, ще станеш дама по право — сера Аналис ди… как каза, че е името на онова село с многото овце?