Игрите на Вор

Майлс потисна паниката, която го преряза.

— Няма да бъда уволнен, нали?

Елена внимателно разглеждаше маникюра си.

— Ако те уволнят, можеш да си намериш работа като наемник. Като генерал Метцов. Чух, че командващ Кавило си търси няколко опитни човека.

Майлс едва не скочи върху нея. Тя се усмихна самодоволно на яда му.

— Почти се натъжих, когато разбрах, че Метцов е бил убит — отбеляза граф Воркосиган. — Смятахме да се опитаме да го екстрадираме, преди да започне лудницата около изчезването на Грегор.

— А! Значи разбрахте най-накрая, че онзи комариански затворник по време на метежа на Комар е бил убит? Мислех, че може да е…

— Две убийства — граф Воркосиган вдигна двата си пръста.

— Боже мой! Не е издирил бедния Ан преди да напусне Бариар, нали? — почти беше забравил Ан.

— Не. Но ние го издирихме. Въпреки че не успяхме, преди Метцов да напусне планетата. Уви! А да, комарианският бунтовник е бил измъчван до смърт. Смъртта му не е била напълно умишлена. Явно е имал някакво скрито заболяване. Но не е било, както е подозирал първият следовател, отмъщение заради смъртта на надзирателя. Точно обратното. Бариарският ефрейтор от охраната, който е участвал или поне с мълчанието си е станал съучастник в изтезанията, е заплашил Метцов, че ще го издаде. Според Ан у него е настъпил някакъв обрат. Метцов го убива в един от пристъпите си на паника, принуждава Ан да му помогне да стъкмят историята с бягството и да свидетелства в негова полза. Така Ан се е замесил двойно повече в тази мръсна история. Метцов го е държал в непрекъснат страх, но все пак и той е бил по същия начин в ръцете на Ан, ако фактите някога видеха бял свят. Странна зависимост, от която Ан в крайна сметка се е отървал. Когато агентите на Илиян го откриха, Ан изглеждаше почти облекчен и доброволно се съгласи да бъде подложен на химически разпит.

Майлс си спомни със съчувствие синоптика от остров Кирил.

— Какво ще стане с Ан сега?

— Смятахме да го накараме да свидетелства на процеса срещу Метцов… Илиян дори мислеше, че ще успеем да извлечем полза от процеса във връзка с комарианците. Да им представим този слабоумен идиот ефрейтора, като невъзпят герой. Да обесим Метцов като доказателство за добрата воля на императора и тържествено обещание, че правосъдието винаги ще бъде едно и също за бариарци и комарианци… Хубав сценарий — граф Воркосиган се намръщи с горчивина. — Мисля, че сега просто ще го зарежем без много шум. Отново.

Майлс шумно въздъхна.

— Метцов. Жертвено агне до края. Трябва да е някаква лоша карма, която не го оставяше… не, че не я заслужаваше.

— Не си пожелавай справедливост прекалено често. Може да я получиш.

— Вече разбрах това, сър.

— Вече? — Граф Воркосиган повдигна едната си вежда. — Хм!

— Като говорим за справедливост — възползва се от случая Майлс, — интересува ме въпросът за заплащането на Дендарии. Те понесоха много щети — повече, отколкото обикновено си позволява една наемническа флотилия. Единственият им договор беше моята дума. Ако… ако Империумът не ме подкрепи, ще престъпя дадената дума.

Граф Воркосиган се усмихна леко.

— Вече сме разгледали този въпрос.

— Дали тайният бюджет на Илиян за финансиране, на операции ще е достатъчен да покрие тази сметка?

— Бюджетът на Илиян щеше да се пръсне по шевовете, ако се опиташе да покрие тези разходи. Но ти, ъ-ъ… май имаш приятел някъде нависоко. Ще изтеглим спешен кредит от ИмпСи, ще пренасочим фонда за тази флотилия и ще изтеглим от тайните сметки на императора. Надяваме се, че по-късно ще успеем да ги компенсираме със специален финансов законопроект, който ще прекараме през Министерския съвет и Съвета на графовете. Представете ни сметката.

Майлс измъкна диска с данните от джоба си.

— Ето я, сър. От счетоводителката на флотилията. Не е мигнала цяла нощ. Някои от оценките на щетите са все още предварителни. — Той постави диска на бюрото.

Едното ъгълче на устата на графа се изви нагоре.

— Започваш да свикваш, момчето ми… — той постави диска в съответното гнездо и го прегледа набързо. — Чекът ще бъде готов до обяд. Можете да го вземете на тръгване.

— Благодаря ви, сър.

— Сър — Елена се приведе напред и настоятелно попита: — Какво ще стане сега с флотилията Дендарии?

— Зависи от вас, предполагам. Макар че не можете да останете в такава близост до Бариар.

— Отново ли ще бъдем изоставени?

— Изоставени?

— Някога ни дадохте статут на имперска войскова част. Аз смятах така. Бъз смяташе така. След това Майлс ни изостави и след това… нищо.

— Точно като остров Кирил — отбеляза Майлс, — далече от очите, далече от ума. — Той натъжен повдигна рамене. — Доколкото разбрах, и те са преживели подобна деградация на духа.

Граф Воркосиган го изгледа остро.

— Съдбата на Дендарии, както и твоята бъдеща военна кариера, все още подлежат на обсъждане.

— Аз ще присъствам ли на това обсъждане? А те?

— Ще ви съобщим — граф Воркосиган опря длани на бюрото си и се изправи. — Това е всичко, което мога да ви кажа засега. Дори и на вас. Обяд, офицери?

Майлс и Елена също трябваше да станат.

— Комодор Тънг все още не знае нищо за роднинската ни връзка — предупреди Майлс. — Ако желаеш това да остане в тайна, ще се наложи отново да играя ролята на адмирал Нейсмит, когато се присъединим към тях.

— Илиян и капитан Унгари трябва наистина да са доволни, че не са компрометирали една потенциално полезна легенда. На всяка цена. Ще бъде интересно.

— Трябва да те предупредя, адмирал Нейсмит не е особено почтителен.

Елена и граф Воркосиган се спогледаха и избухнаха в смях. С цялото достойнство, което успя да събере, Майлс изчака, докато се успокоят.

По време на обяда адмирал Нейсмит беше болезнено учтив. Дори и лейтенант Егоров не би могъл да го обвини в обратното.

Правителственият куриер на Вервейн връчи чека на Майлс чрез компютъра на коменданта на станцията при прехода. Майлс удостовери получаването с отпечатък от палеца, ретината на окото и пълните със завъртулки нечетливи драсканици на адмирал Нейсмит, коренно различни от подписа, който младши лейтенант Воркосиган грижливо изписваше.

— Удоволствие е да се работи с почтени хора като вас, господа — каза Майлс и с удовлетворение прибра чека в джоба си, който след това внимателно закопча.

— Това е най-малкото, което можем да направим — отговори комендантът на станцията. — Не мога да ви опиша чувствата, които изпитахме, когато, знаейки че следващата атака на сетагандците ще бъде последната и решени да се бием докрай, видяхме Дендарии да се материализират на входа на прехода, за да ни подкрепят.

— Дендарии нямаше да се справят сами — скромно каза Майлс. — Всичко, което направихме, беше да ви помогнем да удържите предмостието, докато пристигне тежката артилерия.

— А ако предмостието не беше удържано, съюзническите войски на Хийгън, тежката артилерия, както казвате, нямаше да може да осъществи скока в териториалния космос на Вервейн.

— Не и без да плати висока цена — това е сигурно — съгласи се Майлс.

Комендантът на станцията погледна часовника си.

— Съвсем скоро моята планета ще изрази своето мнение за това по по-осезаем начин. Ще разрешите ли да ви придружа до церемонията, адмирале? Време е.

— Благодаря ви — Майлс се изправи и излезе от кабинета на коменданта, който вървеше след него. Ръката му току се вдигаше към осезаемите благодарности в джоба му, сякаш за да се увери отново и отново, че чекът е там. „Медали, пфу! Медалите не могат да платят ремонта на една флотилия.“

При прозрачния портал той спря, за да се полюбува на изгледа от станцията, както и на собственото си отражение. „Сивите облекла на Озерани-Дендарии са си много хубави“, реши той. Мекият оттенък на сивата кадифена туника се допълваше чудесно от ослепително бялата декорация и сребърните копчета на раменете, от подходящите панталони и ботушите от обработена сива кожа. Смяташе, че униформата го прави по-висок. Може би ще запази модела.