Игрите на Вор

— Беше прекрасен — промълви граф Воркосиган. — Моля те, извини ме, но имаше моменти, когато някои от съветниците ми настояваха да бъдеш застрелян. И имаше моменти, когато бях напълно съгласен с тях.

Лейтенант Егоров, прекъснат по средата на обявяването на пристигането им, стоеше, без да се сети да затвори устата си. Изглеждаше напълно зашеметен. Потискайки усмивката си, лейтенант Джол се изправи и внимателно и милостиво изведе Егоров навън.

— Елена — граф Воркосиган с усилие се откъсна от Майлс и стисна двете й ръце. — Добре ли си?

— Да, сър.

— Това ме радва… повече, отколкото мога да изразя с думи. Корделия ти изпраща поздрави. Трябваше да ти напомня, ъ-ъ… трябва да се сетя за думите й точно, беше едно от бетианските й остроумия… „Домът е там, където рано или късно всички се завръщаме.“

— Сякаш чувам гласа й — усмихна се Елена. — Благодарете й от мое име. Кажете й… че ще го запомня.

— Добре. Сядайте, сядайте — той ги покани с жест, придърпа столовете по-близо до бюрото и на свой ред седна. За миг чертите му се отпуснаха, после съсредоточеното изражение отново се настани на лицето му. „Господи! Изглежда толкова уморен — ужаси се Майлс. — Грегор, има много неща, за които трябва да отговаряш.“ Но Грегор знаеше това.

— Какви са последните новини след прекратяването на огъня? — попита Майлс.

— Сетагандските кораби, които не се върнаха там, откъдето са дошли, имат повреди в корпусите, контролните системи или пък пилотите им са пострадали. Или и трите. Разрешаваме им да отстранят две от повредите и ги отпращаме със символични екипажи на борда. Останалите не могат да бъдат спасени. По мои пресмятания контролираният търговски трафик може да бъде възобновен след шест седмици.

Майлс поклати глава.

— Значи така завършва Петдневната война. Нито веднъж не видях сетагандец лице в лице. Всички тези усилия, това кръвопролитие — само за да се върнем към status quo ante.

— Не е така за всички. Много от висшите сетагандски офицери бяха отзовани в столицата на Сетаганда, за да обяснят „своеволните си действия“ на своя император. Очаква се, че извиненията им ще имат фатален край.

— Изкупление за провала им — изсумтя Майлс. — „Своеволни действия“. Има ли изобщо някой, който да вярва в това? Защо въобще си правят труда?

— Деликатност, момчето ми. На отстъпващия противник трябва да се предложи цялото достойнство, което той може да си позволи. Само не го оставяй да си позволява много.

— Доколкото разбирам, проявявате деликатност и към полианците. През цялото време очаквах, че Саймън Илиян ще се появи лично да ни прибере нас, изгубените момченца у дома.

— Той много искаше да дойде, но и дума не можеше да става и двамата да напуснем Бариар по едно и също време. Версията, с която прикривахме отсъствието на императора, беше толкова разклатена, че можеше да се сгромоляса всеки момент.

— Между другото как се оправихте с този проблем?

— Избрахме един млад офицер, който много прилича на Грегор, казахме му, че срещу императора се готви покушение и той трябва да изиграе ролята на стръвта. Господ да го поживи, съгласи се веднага. Той и неговата охрана, на която беше представена същата версия, си отживяха през следващите няколко седмици във Воркосиган Сърло. Похапваха само най-отбрани блюда, но за съжаление ги измъчваше стомашно разстройство. Най-накрая го изпратихме на полево учение, защото натискът от запитвания от столицата ставаше непоносим. Сигурен съм, че скоро ще се досетят, ако вече не са се досетили, но сега Грегор е при нас и можем да дадем каквито си пожелаем обяснения за случая. Каквито той пожелае. — За миг граф Воркосиган се намръщи, но личеше, че не е съвсем недоволен.

— Бях изненадан — каза Майлс, — макар и много щастлив, че придвижихте силите си през Пол толкова бързо. Боях се, че няма да ви разрешат да преминете, докато Сетаганда не влезе в Центъра, а тогава щеше да е прекалено късно.

— Да. Е, това е другата причина, поради която сега съм тук вместо Саймън. Като министър-председател и бивш регент имах всички основания да направя официално държавна визита на Пол. Излязохме с кратък списък на петте дипломатически отстъпки, за които полианците настояват пред нас от години и го предложихме за съдържание на дневния ред. Тъй като всичко беше много официално, честно и открито, за нас беше напълно уместно да съчетаем визитата ми с импровизирани обиколки из „Принц Серж“, просто са се възползвали от моето посещение, за да огледат новия ни кораб. Бяхме в орбита около Пол и кръстосвахме нагоре-надолу със совалките по приеми и коктейли (ръката му несъзнателно разтриваше корема, като да предотврати зараждаща се болка), а аз все още правех отчаяни опити да договоря преминаването ни, без да се налага да застреляме някого, когато пристигна новината за изненадващата атака на Сетаганда срещу Вервейн. След това процедурата за получаване на разрешение за преминаване внезапно беше ускорена. А бяхме само на дни, не на седмици път от мястото на бойните действия. По-трудна и деликатна работа беше да убедим Аслънд да забравят за традиционните си противоречия с Пол. Грегор ме удиви с начина, по който се справи с тази задача. Вервейн не представляваха никаква трудност, тъй като вече бяха изключително заинтересовани от намирането на съюзници.

— Чувам, че сега Грегор е доста известен на Вервейн.

— Сигурно и в момента го приветстват в столицата им. — Граф Воркосиган погледна часовника си. — Изгубили са си ума по него. Това, че го оставих да командва оръдие в залата за тактически операции на „Принц Серж“, май ще се окаже по-добра идея, отколкото смятах първоначално. Единствено от гледна точка на дипломацията, разбира се. — Граф Воркосиган изглеждаше съвсем разсеян.

— Учудва ме… че си му разрешил да се прехвърли заедно с теб през прехода в зоната на бойните действия. Не съм очаквал такова нещо.

— Ами… като стана дума за това, залата за тактически операции на „Принц Серж“ трябва да е била сред най-плътно отбраняваните няколко кубически метра от териториалния космос на Вервейн. Тя беше, беше…

Майлс беше очарован от усилията на баща му да изплюе думичките „напълно безопасна“, но те сякаш засядаха в гърлото му.

— Не е било твоя идея — сети се Майлс, — нали? Било е заповед на Грегор!

— Имаше няколко уместни довода, които подкрепяха становището му по този въпрос — отговори граф Воркосиган. — В пропагандата постъпката му вече дава плодове.

— Мислех, че ще бъдеш прекалено… благоразумен, за да допуснеш такъв риск.

Граф Воркосиган огледа четвъртитите си ръце.

— Не бях влюбен в тази идея, не. Но навремето положих клетва да служа на императора. Най-опасният от нравствена гледна точка момент за един настойник е, когато изкушението да се превърне в кукловод му изглежда възможно най-разумното разрешение. Винаги съм знаел, че този момент трябва… не. Знаех, че ако този момент никога не настъпи, това ще означава, че съм престъпил клетвата си и съм се провалил в опита си да служа. — Той замълча за момент. — И все пак, това беше голям шок за системата. Изплъзването.

Грегор му се е противопоставил открито? Де да можеше да види това.

— Дори след опита, който имам с теб през всичките тези години — добави граф Воркосиган.

— Ъ-ъ… как е язвата?

Граф Воркосиган се намръщи.

— Не питай. — Лицето му се проясни леко. — През последните три дни ме поотпусна. Всъщност за обяд мога дори да си поискам храна, вместо тази жалка медицинска каша.

Майлс се поокашля.

— Как е капитан Унгари?

Граф Воркосиган сви устни.

— Не е много доволен от теб.

— Аз… не мога да му се извиня. Направих много грешки, но неизпълнението на заповедта му да чакам на станция Аслънд не беше една от тях.

— Очевидно — граф Воркосиган се намръщи, гледайки към далечната стена. — И все пак… Повече от всякога съм убеден, че Службите не са място за теб. Все едно да се мъчиш да натъкмиш квадратен чеп в… не, по-лошо е и от това. Все едно да се опитваш да вкараш тесеракт в кръгла дупка.