Границите на безкрая

— Някога имах един първи сержант, който обичаше точно със същия тон да казва: „Ела да сритаме някой задник“.

— Може и ние да стигнем дотам — намръщи се Майлс. — Ти разбираш, че универсалното членство в това паство няма да стане съвсем доброволно. Но остави набирането на членове на мен, чуваш ли?

Сюгър поглаждаше космите по брадата си и гледаше Майлс през спуснати мигли.

— Писар, а?

— Точно така.

— Слушам, сър.

Започнаха с Оливър.

Майлс му махна за поздрав.

— Може ли да влезем в твоя офис?

Оливър потри носа с опакото на ръката си и подсмръкна.

— Позволи ми да ти дам един малък съвет, момче. Откажи се от тези мераци. Вече сме опитвали всички възможни номера. Дори с болните. Всичките пропаднаха.

— Много добре. — Майлс седна и кръстоса крака край постелката на Оливър, но не много близко. Сюгър приклекна зад рамото на Майлс, сякаш готов при необходимост да се изтегли. — Тогава ще ти кажа направо. Не ми харесва как са устроени нещата тук.

Оливър изкриви иронично уста, но не каза нищо. Не беше необходимо.

— Аз ще ги променя — добави Майлс.

— Глупости — каза Оливър и се обърна на другата страна.

— Започвам тук и сега.

След миг мълчание Оливър изръмжа:

— Върви на майната си преди да ти се случи нещо.

Сюгър понечи да стане. Майлс ядосано му направи знак да не става.

— Оливър е бил командос — прошепна разтревожено Сюгър. — Може да ти откъсне главата.

— Девет десети от хората в лагера могат да го направят, включително и жените — отговори Майлс. — Това съображение отпада.

Майлс се наведе напред, хвана брадата на Оливър и я изви към себе си. При тази опасна тактика Сюгър шумно пое дъх през стиснати зъби.

— Ето какво ще ти кажа за този цинизъм, сержант. Това е най-опортюнистичната морална позиция във Вселената. Много удобна. Щом нищо не може да се направи, значи можеш да си лежиш тук и да си гниеш в пълно спокойствие.

Оливър свали ръката на Майлс, но не се обърна. Очите му горяха от ярост.

— Сюгър ли ти каза, че съм бил сержант? — изсъска той.

— Не, написано е на челото ти с огнени букви. Слушай, Оливър…

Оливър се претърколи и се изправи. Сюгър трепна, но не побягна.

— Ти ме чуй, мутант — изръмжа Оливър. — Всичко това вече го изпробвахме. Правихме упражнения, играхме игри, чистихме се, вземахме студени душове, само че сега няма студени душове. Пяхме песни и изнасяхме представления. След това правихме грехове и секс, и садизъм, докато ни се доповръща. Да не би да си мислиш, че си първият реформатор, който стъпва тук?

— Не, Оливър. — Майлс се наведе към него, очите му се забиха като огнени свредели в очите на Оливър. Гласът му стихна до шепот. — Мисля, че съм последният.

Оливър замълча за момент, след това избухна в смях.

— Велики Боже, най-после Сюгър намери сродна душа. Двама умопобъркани събрани заедно, точно както се казва в Светото му писание.

Майлс замълча замислен, изправи се, колкото му позволяваше гърбът.

— Прочети ми твоето Свето писание, Сюгър. Пълния текст. — Той затвори очи за по-добро съсредоточаване, както и да не даде възможност на Оливър да прекъсва четенето.

Сюгър нервно си прочисти гърлото и започна:

— Защото те ще бъдат спасени. И те тръгнаха към портата. Обърнете внимание, че градът беше разположен върху голям хълм, но поклонниците продължиха с лекота нагоре, защото двама души ги водеха за ръце. И те бяха оставили смъртните си облекла в реката, защото макар че бяха влезли с тях, бяха излезли без тях. Вървяха нагоре много живо и бързо, през основата, върху която градът се издигаше по-високо от облаците. Поради това минаха през въздушни пространства… Тук свършва — добави извинително той. — Толкоз има върху този откъснат лист. Не съм сигурен какво означава.

— Вероятно означава, че нататък ще трябва да изпровизираш — подсказа му Майлс и отново отвори очи. Значи това бе текстът, върху който Сюгър градеше своите надежди. Майлс трябваше да признае, че последният ред в частност го разтърси, почувства хлад, сякаш имаше в корема си студени червеи. Така да бъде.

— Ето, Оливър. Това предлагам. Единствената надежда, заради която си заслужава да дишаме въздуха. Спасение.

— Много възвисено — присмя се Оливър.

— Възвисени — такива възнамерявам да направя всички ви. Трябва да разбереш, Оливър, че аз съм фундаменталист. Аз приемам моето Свето писание много буквално.

Оливър отвори уста, после шумно я затвори. Майлс беше ангажирал цялото му внимание.

„Най-после достигнах до съзнанието му! — Майлс въздъхна вътрешно. — Установихме връзка.“

— Ще трябва чудо, за да се възвисим всички — каза Оливър.

— Моята религия не е за избрани. Тя е за масите. Дори… за грешници. Небето е за всички. Но чудесата по своята природа трябва да дойдат отвън. Ние не ги носим в джобовете си…

— Естествено — промърмори Оливър и погледна голото тяло на Майлс.

— …ние можем само да се молим, да се подготвим за по-добър свят. Но чудесата стават замо за подготвените. Ти подготвен ли си, Оливър? — Майлс се наведе напред, гласът му трептеше от напрежение.

— Аз… — Гласът на Оливър заглъхна. Той погледна за потвърждение, доста странно, към Сюгър. — Този човек истински ли е, Сюгър?

— Той мисли, че е лъжлив — каза иронично Сюгър, — но не е. Той е истинският Един от плът и кръв.

Студените червеи отново се раздвижиха. Работата със Сюгър, реши Майлс, бе като фехтовка в зала с огледала. Целта, макар и истинска, никога не е там, където трябва да бъде.

Оливър пое дъх. Лицето му изразяваше надежда и страх, вяра и съмнение.

— Как ще бъдем спасени, отче?

— Наричай ме брат Майлс. Да. Кажи ми… колко покръстени можеш да доведеш със собствената си гола, без чужда помощ, сила?

Оливър изглеждаше изключително замислен.

— Просто нека видят светлината и ще я последват навсякъде.

— Добре… добре… спасението е за всички, разбира се, но може да има някои временни практически предимства за поддържане на духа на свещенослужителите. Искам да кажа, блажени са и онези, които не виждат и все пак вярват.

— Вярно е — съгласи се Оливър. — Но ако твоята религия не направи чудо, сигурно ще последва човешка жертва.

— Ах… точно така. — Майлс преглътна. — Ти си човек със силно проникновение.

— Това не е проникновение — каза Оливър. — Това е персонална гаранция.

— Да, добре… да се върнем на въпроса. Колко последователи можеш да събереш? Говоря за тела, не за души.

Оливър се намръщи все още предпазлив.

— Може би двадесет.

— Може ли някой от тях да доведе други? Да намери още последователи?

— Може би.

— Направи тези двадесет души твои ефрейтори. Мисля, че е по-добре да не вземаме под внимание предишните чинове. Наречи го… „Армия на преродените“. Не. „Реформаторска армия“. Тялото се е разпаднало като гъсеница в какавидата си, в отвратителна зелена мръсотия, но ние ще го обновим в пеперуда и то ще отлети надалеч.

Оливър отново подсмъркна.

— Каква реформа предвиждаш?

— Само една, мисля аз. Храната.

Оливър го погледна невярващо.

— Сигурен ли си, че това, което си намислил, не е просто измама, за да вземеш повече храна за себе си?

— Вярно, огладнявам… — Майлс прекъсна шегата като видя, че Оливър остана ледено равнодушен. — Но и другите са гладни. От утре всички ще получават храна от ръцете ни.

— За кога искаш тези дванадесет души?

— До следващото раздаване на храна. — Беше успял да изкара мъжа от апатията.

— Толкова скоро?

— Ти разбираш, Оливър, че вярата до известна степен е илюзия, която се подхранва нарочно.

— Ти сигурно бързаш.

— Да не искаш да кажеш, че си зает? Че имаш час при зъболекаря? Според мен нямаш. Освен това аз съм наполовина на теб. Трябва да се движа два пъти по-бързо, за да запазя инерцията. Не по-малко от двадесет. До следващото раздаване на храна.