Границите на безкрая

Сетаганданските военни психиатри сто на сто имаха забележителна памет. Ако някога му паднеха в ръцете… дали да ги вербува, или да ги избие? Тази кратка фантазия беше изместена от необходимостта да бъде в крак с действителността, както останалите около десет хиляди души минус тези, които бяха напълно отчаяни, и онези, които бяха прекалено слаби, за да се движат. Всички други се хвърлиха като луди към шестте квадратни метра площ.

Първите спринтьори достигнаха до купа, напълниха шепи с плъхови блокчета и побягнаха назад — някои под закрилата на приятели, с които си разделиха плячката и се отдалечиха от нарастващия човешки въртоп. Други не успяха да се изплъзнат и плячката им бе отнета насилствено. Втората вълна спринтьори не успя да се махне навреме и беше притисната до стената на купола от следващите прииждащи тела.

За нещастие Майлс и Сюгър бяха от тази категория. Гледката пред Майлс беше закрита от потна, воняща маса от лакти, гърди и гърбове.

— Яж, яж! — подкани го с пълна уста Сюгър, когато ги изблъскаха от купчината. Но преди да проумее защо трябва да последва съвета, блокчето беше измъкнато от ръцете му. Във всеки случай гладът не беше нищо в сравнение с ужаса при мисълта, че може да бъде смазан или по-лошо — да падне под краката на тълпата. Неговите собствени крака газеха върху нещо меко, но той не можеше да се отмести, за да даде възможност на… мъжа, жената — кой знае какво?… да стане.

После натискът намаля и Майлс се намери в края на тълпата и отново свободен. Залитна, падна в калта и седна разтреперан. Дъхът му стържеше на пресекулки в гърлото. Трябваше му доста време да дойде на себе си.

Чиста случайност, че това се отрази на първичните му инстинкти, на най-тъмните страхове, застраши най-опасната му слабост. „Тук можех да умра — разбра той, — без да видя лицето на врага.“ Изглежда, нямаше нови счупвания. Може би само левият му крак беше пострадал. Не беше много сигурен. Слонът, който бе стъпил върху него, сигурно беше взел повече от полагащия му се дял кубчета.

„Добре — реши най-после Майлс. — Достатъчно самосъжаления. Изправи се, войнико! Време е да намериш полковник Тримонт.“

Гай Тримонт. Героят от обсадата на Фалоу Кор. Непокорният. Онзи, който се държа и държа, и държа след като генерал Ксиан избяга, след като Банери беше убит.

Ксиан се беше заклел да се върне, но после избяга в месомелачката на станция Василий. От щаба бяха обещали подкрепление, но сетаганданците плениха щаба и превзеха главното летище за совалки. И тогава Тримнонт и неговите войски изгубиха връзката. Но се държаха, чакаха и се надяваха. Накрая ресурсите им се сведоха до надежда и камъни. Камъните ставаха за много неща — можеха да се варят на супа, да се хвърлят срещу врага. Най-после Фалоу Кор беше превзета. Не се предаде. Беше превзета.

Гай Тримонт. Майлс много искаше да срещне Гай Тримонт.

Той стана, огледа се и видя в далечината едно тътрещо се плашило, замеряно с парчета кал. Сюгър. Сочеше парцала около китката си и приказваше нещо.

Майлс въздъхна и се затътри към него.

— Хей, Сюгър!

— О, ето те и теб. — Сюгър се обърна, усмихна се и отиде при него. — Изгубих те. — Той изчисти калта от веждите си. — Никой не иска да слуша.

— Да. Е, повечето сигурно вече са те слушали поне веднъж, нали?

— Сто пъти. Но продължавам да си мисля, че може да съм изпуснал някого. Може би съм изпуснал тъкмо него, другия Един.

— Виж, с удоволствие бих те слушал, но наистина първо трябва да намеря полковник Тримонт. Ти каза, че познаваш някого…

— О, да. Ела.

— Идвам. Кажи, така ли е при всяко раздаване на храна?

— Да.

— Какво пречи на някоя… група… да застане точно на мястото, където се подават кубчетата?

— Храната никога не се дава два пъти на едно и също място. Раздават я на различни места. По едно време много се дискутираше стратегията. Дали е по-добре човек да е в центъра, така че да не е на повече от половин диаметър от храната, или пък да е близко до края, за да бъде поне веднъж между първите. Някои дори разработиха математически модели, вероятности и така нататък.

— Ти коя тактика предпочиташ?

— О, аз нямам определено място, просто обикалям и… както се случи. — Дясната му ръка докосна парцала. — Във всеки случай това не е най-важното. Все пак добре беше да хапна… днес. Коя дата сме?

— 2 ноември 1997. По летоброенето на Земята.

— О? Само толкова? — Сюгър подръпна брадата си. — Мислех, че съм по-дълго тук. А не са минали и три години. Нали разбираш, тук вътре няма ден и нощ.

— Разбирам — каза Майлс. — Значи плъховите блокчета винаги ги дават на такива купчини, така ли?

— Да.

— Адски оригинално.

— Да — въздухна Сюгър. В тази въздишка, в потръпването на ръцете беше скрит едва поносим гняв. „Значи моят луд не е прост човек…“

— Стигнахме — добави Сюгър. Бяха спрели пред една група наредени приблизително в кръг постелки. Един мъж ги погледна и се намръщи.

— Махай се, Сюгър! Нямам настроение да слушам проповедите ти.

— Това ли е полковникът? — прошепна Майлс.

— Не, този е Оливър. Познавам го… познавах го. Беше във Фалоу Кор — шепнешком отвърна Сюгър. — Той може да те заведе при него.

Сюгър избута Майлс напред и каза високо:

— Това е Майлс. Нов е. Иска да говори с теб. — И се отдръпна. Изглежда, даваше си сметка за непопулярността си.

Майлс проучваше следващата си връзка във веригата. Оливър беше успял да опази сивата си пижама, постелката и чашата, което напомни на Майлс за собствената му голота. От друга страна, изглежда, Оливър нямаше спечелени по нечестен път вещи. И той беше як като начумерената петорка, която го бе посрещнала, но приликата свършваше дотук. Това беше добре. Не че Майлс в сегашното си състояние имаше основание да се страхува от грабеж.

Оливър го изгледа недоброжелателно, след това, изглежда, се омилостиви и изръмжа:

— Какво искаш?

— Търся полковник Гай Тримонт.

— Тук няма никакви полковници, момче.

— Братовчед е на майка ми. Никой в семейството… никой във външния свят… не е чувал нищо за него след Фалоу Кор. Аз… аз не съм от хората, които са тук. Полковник Тримонт е единствената личност, за която изобщо зная нещо. — Майлс стисна ръце и се опита да си придаде вид на изоставено дете. После го обзе съмнение и той наведе очи. — Жив ли е?

Оливър се намръщи.

— Роднина, а? — И се почеса по носа с дебелия си пръст. — Може и да е вярно. Но няма да имаш никаква полза от това.

— Аз… — Майлс преглътна. — Просто искам да го намеря.

— Добре, ела. — Оливър с пъшкане се изправи и без да се обърне, тръгна тежко.

Майлс закуцука подир него.

— При него ли ме водиш?

Оливър не отговори. Минаха покрай хората, налягали на постелките. Един мъж изруга, друг плю. Останалите не им обърнаха внимание.

На последната постелка с гръб към тях лежеше свит мъж. Оливър спря и сложи юмруци на кръста си.

— Това ли е полковникът? — прошепна Майлс.

— Не, момче — изсумтя Оливър. — Това са останките на полковника.

Разтревожен, Майлс коленичи до легналия и с облекчение разбра, че Оливър се е изразил поетично. Полковникът дишаше.

— Полковник Тримонт? Сър?

Сърцето му се сви. Тримонт едва дишаше. Лежеше неподвижен, отворените му очи бяха празни. Дори не трепнаха. Беше слаб, по-слаб и от Сюгър. Майлс сравни брадата, формата на ухото със спомена от холовидео-образа. Останки от лице, подобно на руините на крепостта Фалоу Кор. Нужна беше почти археологическа проницателност, за да се установи връзката между минало и настояще.

Беше облечен, чашата му стоеше права до главата, но калта около постелката беше рядка, разпенена, миришеща. Майлс разбра, че е от урината. Лактите на Тримонт бяха с рани от дълго лежане, от протриване. Влажните петна върху сивия панталон подсказваха за по-големи и по-ужасни рани върху костеливите бедра.

„Все пак някой се грижи за него — помисли си Майлс — иначе щеше да изглежда още по-зле.“