Границите на безкрая

Очите й бяха огромни и златни, и топли.

— Ти каза, че искаш да го правиш при такива условия, при които си най-добър.

Майлс никога не си беше давал сметка колко податлив е на ласкателства от високи жени. Слабост, от която трябваше да се пази. Понякога.

Оттеглиха се в неговата каюта и го практикуваха неуморно, докато преполовиха пътя до Ескобар.

ТРИ

— И какво стана с момичето-вълк? — попита Илян след продължителна хипнотизираща тишина.

— Ами… всичко тръгна добре. Скоро тя стана сержант. Хирургът на флота й предписа някакви лекарства, с които забави малко метаболизма й.

— Това ще удължи ли живота й?

Майлс вдигна рамене.

— Бих желал да зная. Може би. Във всеки случай — надявам се.

— Добре. — Илян се размърда. — Трябва да ти напомня, че остава да разкажеш и за Дагула. Единственият рапорт, който получих от теб преди да последват другите ти акции беше, хм, онзи, който изпрати от Махата Соларис. Изключително кратък.

— Той трябваше да е предварителен. Мислех, че скоро ще мога да ти докладвам лично.

— Това не е проблем… във всеки случай не и за граф Ворволк. Дагула, Майлс. Разкажи за Дагула и после можеш да поспиш.

Майлс уморено се намръщи.

— Всичко започна съвсем просто. Както и с Джексън Хол. После нещата малко се пообъркаха. А след това съвсем се объркаха…

— В такъв случай започни от началото.

— Началото. Господи! Добре…

ГРАНИЦИТЕ НА БЕЗКРАЯ

„Как съм могъл да умра и да отида в ада, без да забележа?“

Опалесцентният купол покриваше сюрреалистичен чуждоземен пейзаж, идеална окръжност с диаметър половин километър. Майлс стоеше на края, където червената повърхност се пъхаше под твърдата спечена кал и изчезваше. Той мислено проследи дъгата под краката си до далечната страна, където тя отново излизаше, за да завърши сферата. Сякаш беше хванат в черупка на яйце. Нечуплива черупка на огромно яйце.

Сцената под купола приличаше на взета от древен затвор. Отпаднали мъже и жени седяха или стояха, а най-често лежаха сами или на групи. Майлс неспокойно ги огледа, затърси остатъци от някакъв военен ред, но обитателите бяха разпръснати безразборно като плисната по мазна повърхност вода.

А може би враговете му го бяха предали на Смъртта, както онези древни изверги, които са примамвали жертвите си като овце под отровни душове, отклонявайки и успокоявайки техните подозрения като им давали камък вместо парче сапун, докато последното им просветление не избухне в тях под смъртоносния дъжд. Или тялото му е било унищожено толкова бързо, че невроните не са имали време да пренесат информацията до мозъка му? Защо иначе в толкова много древни митове адът ще е представен като кръгова площ?

Дагула IV, Строго секретен военнопленнически лагер №3. В него ли се намираше? Тази гола… чиния? Майлс смътно си беше представял бараки, маршируваща охрана, ежедневни проверки, тайни тунели, комитети за бягство.

После разбра, че куполът прави всичко това ненужно. Защо са необходими бараки, за да предпазват пленниците от атмосферните условия? Това правеше куполът. Защо е необходима охрана? Куполът не позволяваше на затворените под него да избягат. Той беше нечуплив. Нямаше нужда нито от охрана, нито от проверки. Тунелите бяха безсмислени, комитетите за бягство — абсурдни. Куполът беше достатъчен.

Изглежда, единствените постройки бяха големите сиви пластмасови гъби, разположени на около сто метра една от друга по периферията на купола. Само около тях се забелязваше някаква активност. „Тоалетни“ — досети се Майлс.

Майлс и тримата пленници с него минаха през портала, който се затвори зад тях преди входа, през който трябваше да влязат, да се отвори. Най-близкият обитател на купола, мъж, лежеше на няколко метра от тях върху постелка, подобна на онази, която Майлс държеше в ръцете си. Той завъртя бавно глава да види малката група новодошли, усмихна се кисело и се обърна на другата страна с гръб към тях. Никой друг не си направи труда да ги погледне.

— Боже Господи — промърмори един от хората с Майлс. Той и двамата му приятели несъзнателно се приближиха един до друг. Бяха казали, че са от едно поделение. Майлс ги срещна буквално минути преди последните етапи на обработване, където на всички дадоха необходимите вещи за живот на Дагула №3.

Широки сиви панталони. Сива туника с къси ръкави. Правоъгълна постелка за спане, навита на тръба. Пластмасова чаша. Това беше всичко. Това и номерата, кодирани върху кожата. Майлс много се раздразни, че сложиха номерата по средата на гърбовете им, където не можеха да ги видят. Напразно се извиваше, протягаше шия и пъхаше ръка под ризата да почеше чисто психологическия сърбеж. Кодировката не се чувстваше.

Срещу тях идваше група от четирима или петима мъже. Комитет от посрещачи? Майлс изпитваше отчаяна потребност от информация. От кого от тези безброй сиви мъже и жени можеше да я получи? „Не, не са безброй — каза си твърдо Майлс. — Тук всички са преброени.“

Жалки останки от 3-то и 4-то бронирани всъдеходни диверсионно-разузнавателни поделения. Изобретателните и упорити цивилни защитници на транзитна станция Гарсън. Почти целия Втори батальон на Уноуи. И 14-те оцелели командоси от високотехнологичната крепост на Фалоу Кор. Точно десет хиляди двеста и четиринадесет. Цветът на планетата Марилак. Десет хиляди двеста и петнадесет, ако броеше и себе си. Трябваше ли да брои и себе си?

Комитетът по посрещането се спря на няколко метра от тях. Бяха силни и високи, и мускулести, но не проявяваха никакви признаци на дружелюбие. Безчувствени, враждебни, изпълнени със смъртна скука очи.

Двете групи, петимата и тримата, се прецениха коя колко струва. Двамата се обърнаха и сдържано и благоразумно се отдалечиха. Майлс със закъснение разбра, че той, тъй като не беше към никоя от тях, остана самичък.

Самичък и безкрайно подозрителен. Стеснителността и съзнанието за собственото му тяло, които нормално забравяше поради простия факт, че нямаше време да мисли за тях, сега нахлуха в съзнанието му. Много нисък, много странен на вид… краката му — макар след последната операция да бяха еднакво дълги — все пак не бяха достатъчно дълги, за да избяга от петимата. И къде може да се скрие човек на това място? Той отхвърли мисълта за бягство като невъзможна.

Да се бие? И да победи!

Нямаше шанс, но тръгна към тях. Беше по-достойно, отколкото да бяга, въпреки че резултатът щеше да е същият.

Опита се да придаде на усмивката си строг вместо глупав вид. Нямаше начин да разбере дали е успял.

— Здравейте, момчета! Можете ли да ми кажете къде да намеря полковник Гай Тримонт от 14-а десантно-диверсионна дивизия?

Един от петимата изсумтя иронично. Двама отидоха зад него.

Е, едно изсумтяване е почти говор. Във всеки случай някакъв човешки изказ. Начало, средство за преодоляване на известно затруднение. Майлс насочи вниманието си към изсумтелия.

— Как се казваш, какъв чин имаш, от коя рота си?

— Тук няма чинове, мутант. Няма роти. Няма войници. Нищо няма.

Майлс се огледа. Беше обкръжен, разбира се. Естествено.

— Човек все пак има някакви приятели.

Говорещият почти се усмихна.

— Няма.

Майлс се зачуди дали не беше избързал като отхвърли възможността за бягство.

— Не бих разчитал на това, ако бях… хм! — Един ритник в бъбреците го повали… той едва не си прехапа езика… падна, изпусна постелката и чашата, и всичко. Ритник с гол крак, не с бойни ботуши този път, слава Богу… според законите на Нютоновата физика кракът на нападателя трябваше да го е заболял толкова, колкото и неговия гръб. Чудесно! Великолепно! Може дори да си беше контузил пръстите…

Един от групата вдигна единственото му богатство — чашата и постелката.

— Искаш ли да вземеш дрехите му? За мен са много малки.

— Не.

— Вземи ги. С тях ще можем да подмамим някоя жена.

Смъкнаха туниката и панталоните му. Майлс беше зает да защитава главата си от безразборните ритници и да се опитва косвено да получи колкото се може повече удари по корема и гръдния кош, вместо по ръцете, краката и челюстта. Не можеше да си позволи повече от едно спукано ребро още в началото. Най-лошото щеше да е счупена челюст.