Границите на безкрая

Тя се усмихна, седна внимателно и ергономичният стол изскърца, недоволен от теглото й.

— Направо чудесно.

— Аха. — Той се поколеба. — Надявам се разбираш, че когато стигнем Ескобар, ще имаш възможност да тръгнеш по избрания от теб път. Не си задължена да останеш с нас.

— Какво? — Очите й се разшириха от учудване. — Не! Искам да кажа… много ли ям?

— Съвсем не! Ти се биеш за четирима и ние можем да си позволим да те храним за трима. Но… трябва да уредя честно някои неща преди да положиш новобранска клетва. — Той се изкашля. — Аз не дойдох в лабораториите на Риовал, за да те вербувам за Дендарии наемник. Спомняш ли си няколко седмици преди Барапутра да те продаде доктор Канаба да ти е инжектирал нещо в крака? С игла, не с хипоспрей.

— О, да. — Тя потърка несъзнателно прасеца си.

— Какво ти каза, че е?

— Имунизация.

„Права е била да не ми се доверява, когато за първи път ме срещна — помисли си Майлс. — Хората наистина много лъжат.“

— Е, не е било имунизация. Канаба те е използвал като хранилище за някакъв развоен биологически материал. Молекулярно свързан, латентен — добави набързо той, когато тя погледна разтревожено крака си. — Увери ме, че не може да се активизира спонтанно. Първоначално целта на моята акция беше само да взема доктор Канаба. Но той не искаше да тръгне без своите генни комплекси.

— Планирал е да ме вземе със себе си? — попита развълнувана тя. — Значи трябва да му благодаря, че те е изпратил за мен!

— И да, и не. По-точно не — продължи припряно Майлс преди нервите му да изневерят. — Няма за какво да благодариш нито на него, нито на мен. Доктор Канаба искаше само генетичните комплекси и затова ме изпрати да ги взема.

— Предпочитал си да ме оставиш на… затова ли говориш за Ескобар?… — Таура беше объркана.

— Извади късмет — продължи Майлс, — че когато се срещнахме, бях изгубил хората си и бях обезоръжен. Канаба излъга и мен. Изглежда, той е имал някаква неясна идея да те отърве от тежкия живот като робиня на Риовал. Изпрати ме да те убия, Таура. Той ме изпрати да убия едно чудовище, а е трябвало да ме изпрати да спася една предрешена принцеса. Не съм много доволен от доктор Канаба. Нито от себе си. В подземието на Риовал аз те излъгах, защото мислех, че трябва да те излъжа, да оцелея и да спечеля.

Лицето й беше объркано и вцепенено, очите й помръкнаха.

— Значи ти не си… мислил, че съм човек…

— Напротив. Ти избра отличен тест. Много по-трудно е да се лъже с тяло, отколкото с уста. Когато… когато демонстрирах вярата си, тя беше истинска. — Той я погледна и отново почувства пристъп на скрита, безумна радост, спомен от телесното приключение в подземието. Предположи, че винаги ще чувства нещо такова… мъжката гордост, без съмнение. — Искаш ли отново да я демонстрирам? — попита той със скрита надежда, че тя няма да пожелае, и веднага съжали. — Не — сам си отговори той. — Ако ще бъда твой командир… ние имаме строги правила за общуване. Главно за защита на по-долните чинове от насилие, макар че може да се каже и обратното! — Ужасно се беше отклонил. Той вдигна хипоспрея, нервно го запремята в ръце и пак го остави.

— Във всеки случай доктор Канаба ме помоли отново да те излъжа. Той искаше да се промъкна незабелязано до теб и да ти направя пълна упойка, така че да може да извади своите генетични комплекси. Сигурно си забелязала, че Канаба е страхливец. Сега е навън и трепери от страх да не разбереш какво е намислил да прави с теб. Според мен една местна упойка с медицински стънер ще е достатъчна. Във всеки случай, ако се отнасяше за мен, аз бих искал да съм в пълно съзнание, за да го наблюдавам какво прави. — Майлс удари презрително с пръст хипоспрея.

Тя мълчеше, странното й вълче лице беше непроницаемо.

— Ти искаш ли да му дам… да реже крака ми? — попита най-после тя.

— Да.

— А след това какво?

— След това нищо. Това ще бъде последното, което ще прави с теб доктор Канаба и Джексън Хол, и всички останали. Обещавам ти. Макар че ако се съмняваш в моето обещание, мога да те разбера.

— Последното… — въздъхна Таура, наведе глава, после я вдигна и изправи рамене. — В такъв случай да свършваме. — Сега на голямата й уста нямаше усмивка.

Канаба, както можеше да се очаква, не преливаше от щастие да работи над пациентката в съзнание. Майлс не се интересуваше колко нещастен се чувства Канаба от това, а докторът, след като видя студеното му лице, се отказа да спори. Безмълвно и бързо извади образците, внимателно ги затвори в биоконтейнера и побърза да се прибере в каютата си.

Майлс остана с Таура в лечебницата, докато премине зашеметяването от медицинския стънер. Тя дълго мълча. Той наблюдаваше неподвижните й черти и желаеше да знае как отново да запали огъня в златните й очи.

— Когато те видях за първи път — каза тихо тя, — за мен беше като чудо. Като магия. Всичко, което исках, за което мечтаех. Храна. Вода. Топлина. Отмъщение. Бягство. — Тя погледна лакираните си нокти. — Приятели… — Таура вдигна очи — …докосване.

— За какво друго мечтаеш, Таура? — попита загрижено Майлс.

— Да съм нормална — бавно отговори тя.

Майлс мълчеше.

— Не мога да ти дам онова, което аз самият не притежавам — отговори най-после той. Думите сякаш лежаха между тях като непреодолими прегради. — Не! Недей да искаш това. Искай да си истинска. Във всичко. Да разбереш за какво си най-подходяща и да развиеш това си умение. Да преодолееш слабостите си. Няма време за слабости. Погледни Никол…

— Тя е красива — въздъхна Таура.

— Виж капитан Торн и ми кажи какво „нормално“ има в него и защо трябва да държа на него. Погледни мен, ако щеш. Трябва ли да сложа край на живота си заради това, че не мога да победя с голи ръце мъже с два пъти по-голямо тегло или да повдигна земята? Нямам време за губене. И ти нямаш.

— Знаеш ли колко време ми остава? — неочаквано попита Таура.

— Ами… — каза предпазливо Майлс, — ти знаеш ли?

— Аз съм последната от моите другари от яслата. Как мога да зная? — Тя повдигна предизвикателно брадичка.

— Тогава недей иска да бъдеш нормална — продължи разпалено Майлс и стана. — Само губиш ценно време в безплодни мечти. Искай да бъдеш чудесна! За това поне имаш шанс да се бориш. Чудесна такава, каквато си. Чудесен войник, чудесен сержант. Чудесен интендант, за Бога, ако това ти се удава. Чудесен музикант като Никол… помисли си колко ужасно щеше да бъде, ако тя прахосва таланта си само за да бъде нормална. — Майлс спря разпалената си реч и си помисли: „По-лесно е да се проповядва, отколкото да се живее…“

Таура разглеждаше лакираните си нокти.

— Предполагам, че е безполезно да искам да съм красива като сержант Андерсън — въздъхна тя.

— Безполезно е да се опитваш да бъдеш красива като някой друг, освен като себе си — каза Майлс. — Да си хубава като Таура, ах, това можеш да постигнеш превъзходно. — Той хвана ръката й и заразглежда лакираните й нокти. — Лорийн е голяма майсторка. Можеш да се възползваш от нейния вкус.

— Адмирале — бавно каза Таура, без да пуска ръката му, — всъщност вие вече мой командир ли сте? Сержант Андерсън спомена за някакви приемни тестове и за полагане на клетва…

— Да, всичко това ще стане, когато се срещнем с флота. Дотогава формално ти си наша гостенка.

В златните й очи се появи някаква искрица.

— В такъв случай… дотогава… няма да нарушите никакви Дендарии правила, нали, ако отново ми покажете колко човешка е моята природа? Още един път?

„Това желание трябва да е — мислеше си Майлс, — подобно на същата онази сила, която е карала хората да се изкачват по отвесни скали без обезопасително въже, да скачат от някогашните самолети, завързани само за парче копринен плат, без нищо друго, което да ги спаси от сигурна смърт.“ Той почувства в него да се надига желание, почувства пренебрежение към смъртта.

— Бавно? — каза той с напрегнат глас. — Този път ще го направим както трябва, нали? Ще си поприказваме, ще пийнем вино, ще послушаме музика. Без охраната на Риовал над главите и леденостуденият камък под нас…