Границите на безкрая

Майлс се поклони аристократично. Торн последва малко сковано примера му. Ах. Следващият път трябваше да копира тази скованост. По такива незначителни подробности се откриват прикрити самоличности.

— Добре ли се погрижиха за вас моите хора? Имате ли нужда от нещо?

— Благодаря, нищо не ни липсва.

— Радвам се, че най-после се срещнахме — продължи да боботи баронът. — Тук сме чували много неща за вас.

— Наистина ли? — каза окуражаващо Майлс. Очите на барона бяха необичайно алчни. „Остави любезностите и премини към изискванията на наемния войник, а?“ Това внимание беше малко повече от нормалното дори към един богат купувач. Майлс премахна всякакви следи от безпокойство в усмивката, с която му отвърна. „Търпение. Нека се появи предизвикателството, не бързай да срещнеш онова, което не можеш да разбереш.“ — Добри неща, надявам се.

— Забележителни неща. Вашето израстване е толкова бързо, колкото е загадъчен произходът ви.

По дяволите, по дяволите! Каква можеше да е тази уловка? Да не би баронът да намекваше, че знае кой всъщност е адмирал Нейсмит? Това можеше да се окаже непредвиден и сериозен проблем. Не… просто на страха очите са големи. „Изчакай. Забрави, че лейтенант лорд Воркосиган от бараярската Имперска служба за сигурност някога е съществувал в това тяло. Във всеки случай то не е достатъчно за двама души, момче.“ Все пак, защо тази дебела акула се усмихваше така угоднически? Майлс вирна горделиво глава.

— Историята за успеха на вашата флота при Вервейн достигна чак дотук. Такова нещастие за бившия й командир.

Майлс се вцепени.

— Съжалявам за смъртта на адмирал Озер.

Баронът философски повдигна рамене.

— Такива неща се случват. Не може едновременно да има двама командири.

— Той можеше да бъде забележителен подчинен.

— Гордостта е опасно нещо — усмихна се баронът.

Наистина. Майлс прехапа език. „Значи той мисли, че аз съм организирал смъртта на Озер. Нека си мисли.“ Никой не подозираше, че в тази стая всъщност има един наемен войник по-малко и че Майлс е човек на бараярската Имперска служба… Майлс отвърна на усмивката на барона и не отвърна нищо.

— Интересът ми към вас е голям — продължи баронът. — Например съществува загадка относно възрастта ви. Както и относно предишната ви военна кариера.

Ако Майлс не беше оставил напитката, сега щеше да я гаврътне на един дъх. Вместо това той стисна конвулсивно ръце зад гърба си. По дяволите, бръчките по лицето му от изтърпените болки не свидетелстваха за достатъчно възраст. Дали баронът наистина виждаше през псевдонаемническата служба двадесет и три годишен лейтенант от Сигурността…

Баронът заговори по-тихо.

— Верни ли са слуховете за вашето бетанско лечение за подмладяване?

Значи за това ставаше въпрос! Майлс почувства леко облекчение.

— Какъв интерес можете да имате от такива лечения вие, барон Фел? — попита на свой ред Майлс. — Аз мислех, че на Джексън Хол човек може практически да получи безсмъртие. Говори се, че тук някои хора вече са с трето клонирано тяло.

— Аз не съм от тях — отговори баронът с явно съжаление.

Майлс вдигна вежди истински изненадан. Очевидно този мъж не считаше процеса за убийство.

— Поради някакви непреодолими медицински пречки ли? — запита той, като придаде съчувствена нотка на гласа си. — Искрено съжалявам, сър.

— Може и така да се каже. — Усмивката на барона разкри силно отвращение. — При операцията за трансплантация на мозък някакъв процент от пациентите умират…

„Да — помисли си Майлс, — и за клоновете, чиито мозъци се изхвърлят, за да се освободи място, процентът е сто.“

— …друг процент страдат от различни постоянни увреждания. Това са рисковете, които човек трябва да приеме за наградата да продължи живота си.

— Но наградата е толкова голяма!

— Някои пациенти умират на операционната маса не случайно. Ако техните врагове са достатъчно хитри и имат възможност да го уредят. А аз имам немалко врагове, адмирал Нейсмит.

Майлс направи един малък жест в смисъл на „Кой ли би си помислил такова нещо?“ и продължи да си придава вид на дълбоко заинтересован.

— Според моите изчисления шансът да оживея при една мозъчна трансплантация е много под средния — продължи баронът. — Затова ме интересуват алтернативите. — Той замълча очаквателно.

— Ох — каза Майлс. Ох, наистина. Той разглеждаше ноктите си и напрегнато мислеше.

— Вярно е. Веднъж се подложих на един… неутвърден експеримент. Оказа се преждевременен. Много рано пренесен от животни върху хора. Не беше успешен.

— Не е бил успешен? — възкликна баронът. — Но вие изглеждате в отлично здравословно състояние, адмирал Нейсмит.

Майлс вдигна рамене.

— Да, имаше известна полза за мускулите, цвета на кожата, косата. Но костите ми са като на стар човек, крехки. — „Вярно е“ — помисли си Майлс. — Податливи са на костновъзпалителни атаки… има дни, през които не мога да се движа без болкоуспокоително. — „И това е вярно, дявол да го вземе. Едно ново и още неутвърдено медицинско откритие.“ — Очакваната продължителност на живота ми не се смята за добра. — "Например, ако някои тук разберат кой всъщност е „адмирал Нейсмит“. — Ако не сте склонен да търпите болка и не ви радва перспективата да осакатеете, не бих ви препоръчал тази процедура.

Баронът го огледа от главата до краката и разочаровано кимна.

— Разбирам.

Бел Торн, който добре знаеше, че широко разпространената мълва за „Бетанското лечение за подмладяване“ е пълна измислица, слушаше с добре прикрито веселие и успешно успяваше да потисне усмивката си. Благословено да е неговото малко сърдито сърце.

— Все пак — каза баронът, — вашият… учен може междувременно да е усъвършенствал процеса.

— Страхувам се, че не е — отвърна Майлс. — Той умря. — Майлс разпери безпомощно ръце. — От старост.

— О! — баронът отпусна рамене.

— А, ето те и теб, Фел — прозвуча един нов глас. Баронът изправи рамене и се обърна.

Мъжът, който го поздрави, бе толкова консервативно облечен, колкото и Фел. Придружаваше го мълчалив млад мъж — явно телохранител. Последният носеше униформа — червена копринена туника с висока яка и свободни черни панталони. Не беше въоръжен. На Станцията само хората на Фел имаха право да носят оръжие. Тук бяха наложени най-строгите правила за оръжието, които Майлс беше срещал. Но мазолестите ръце на телохранителя показваха, че той може би не се нуждае от оръжие. Очите му трепкаха, ръцете му леко потръпваха — свръхбдителност, постигната с изкуствени средства. Ако станеше нужда, той можеше да нанесе удар с зашеметяваща бързина и неподозирана сила. Не след дълго щеше да се пенсионира млад и да изживее останалата част от живота си с нарушена обмяна на веществата.

И мъжът, когото охраняваше, беше млад… вероятно син на някой важен лорд? Имаше дълга блестяща черна коса, изкусно сплетена в една плитка, гладка тъмномаслинена кожа и гърбав нос. Не можеше да е по-възрастен от истинската възраст на Майлс, но се движеше с увереността на зрял човек.

— А, Риовал — кимна в отговор барон Фел като на равен, а не като на подчинен. И все още играещ ролята на добър домакин, добави: — Господа офицери, позволете ми да ви представя барон Риовал от Къща Риовал. Адмирал Нейсмит, капитан Торн. От онзи бърз кръстосвач в дока, иликрианска изработка, Ри. Сигурно си го забелязал.

— Страхувам се, че не обръщам внимание на такива неща, Геориш. — Барон Риовал ги удостои с леко кимване като възпитан човек, който е учтив към по-нискостоящите. В отговор Майлс се поклони тромаво.

Риовал изостави Майлс с почти подчертано пренебрежение и сложил ръце ма хълбоците си, се обърна и загледа единствения обитател на глобуса с безтегловна среда.

— Моят агент не е преувеличил нейния чар.

Фел кисело се усмихна. При появяването на Риовал Никол се беше отдръпнала назад… беше се свила на кълбо… а сега плуваше зад инструмента, суетеше се с настройката му. Или по-точно се преструваше, че го настройва. Тя съсредоточено наблюдаваше Риовал, след това се върна към цитрата, сякаш тя можеше да издигне някаква магическа стена между тях.