Границите на безкрая

Майлс излезе да се поразходи.

Гробището в малкото сечище беше спокойно и красиво под утринните слънчеви лъчи. Поточето весело ромонеше. Слаб ветрец, разкъсал последните остатъци от нощната мъгла, шепнеше между дърветата и малките животинки, които всички на Бараяр освен биолозите наричаха насекоми, пееха и цвърчаха в шубраците.

— Е, Рейна — въздъхна Майлс, — какво да правя сега? — Пим беше доста настрана, в покрайнините на сечището, за да остави Майлс самичък. — Всичко е наред — увери той малкото гробче. — Пим и преди ме е хващал да си говоря самичък. Сигурно си мисли, че съм луд. Но е прекалено добре обучен, за да го каже.

Пим не беше добре. Майлс се чувстваше много виновен, че го беше изкарал навън. Според лекарските предписания той трябваше да си почива на легло, но този път Майлс имаше непреодолима нужда от него. Пим не просто страдаше от болката, причинена му от Нини. Откакто Майлс изтръгна признанието от мама Матулич, той се беше затворил в себе си. Майлс не беше изненадан. Пим се беше мобилизирал да изпълни ролята на екзекутор над смятания от тях за престъпник планинец. Но замяната му с една луда старица очевидно го смущаваше. Нямаше съмнение обаче, че Пим ще се подчини на заповедта на Майлс.

И сега Майлс размишляваше върху особеностите на бараярския закон, гледаше потока и подритваше по някое камъче с обутия си в ботуш крак. Основният принцип беше ясен — духът господстваше над буквата, истината над формалностите. Прецедентът отстъпваше пред преценката на място. Уви, тази преценка трябваше да направи лично той. Нямаше никаква възможност да се скрие зад някакви правила, да се оправдае, че така казва законът, сякаш той е някакъв върховен господар с истински Глас. Единственият глас тук беше неговият.

И кой щеше да има полза от смъртта на тази почти малоумна жена? Хара? Връзката между майка и дъщеря беше прекъсната със смъртта на Рейна. Майлс го разбираше. И предпочиташе това, защото ако Хара настояваше за кръвно отмъщение, щяха да възникнат големи усложнения. Очевидната справедливост щеше да се окаже адски лоша награда за куража на жената да съобщи за престъплението. Рейна? Уви, още по-малко.

— Бих желал да заровя тази стара вещица в краката ти, малко момиченце — промърмори Майлс. — Имаш ли такова желание? Ще имаш ли полза от това? От какво ще имаш полза? — Беше ли това обещаното й от него голямо възмездие?

Каква присъда щеше да намери отзвук по планинската верига Дендарии? Трябваше ли наистина да жертва хора заради някаква цел, независимо от техните желания? Или трябваше да издаде присъда, задоволяваща само директно засегнатите от случая? Майлс взе едно камъче и го хвърли в потока.

Обърна се и видя говорителя Карал да чака в края на гробището. Карал поздрави с кимване и нерешително се приближи.

— Значи така, господарю — каза Карал.

— Така — отвърна Майлс.

— Взехте ли решение?

— Всъщност още не съм. — Майлс се огледа. — Изглежда, единственото справедливо наказание е… само смъртта на Матулич. И все пак аз не виждам полза от това.

— И аз не можах да взема решение. Главно поради това заех такава позиция.

— Не… — каза бавно Майлс. — Точно тук си сбъркал. На първо място ти едва не стана причина за смъртта на Лем Ксърик. Аз бях готов да изпратя наказателен отряд да го търси. Твоето мълчание едва не стана причина за скъсване на връзката между него и Хара. Истината е по-добра. Много по-добра. Най-малкото не е такава фатална грешка. Сигурно все ще мога… да направя нещо.

— Отначало не знаех какво мога да очаквам от вас, господарю — призна Карал.

Майлс поклати глава.

— Исках да направя промени. Реорганизация. Сега… не зная.

Говорителят Карал сбърчи чело.

— Но ние се променяме.

— Не е достатъчно. И е много бавно.

— Вие сте още млад, затова не виждате колко сме се променили, колко бързо се променяме. Вижте разликата между Хара и майка й. Господи… вижте разликата между мама Матулич и нейната майка. Навремето имаше даже вещици! — Говорителят Карал потрепери. — Много добре помня майката на мама Матулич. И въпреки това за времето си тя не беше толкова необикновена. Но сега, при сегашното състояние, не можете да спрете тази практика. В минутата, в която монтирате тук мощен сателитен приемник и създадете комуникационна мрежа, миналото ще бъде забравено. Щом подрастващите видят бъдещето… тяхното бъдеще… ще станат луди по него. Старите като мама Матулич няма да имат влияние върху тях. И старите го знаят, недейте да мислите, че не го знаят. Защо мислите все още нямаме макар и малък сателитен приемник тук? Не е заради парите! Старите са против. Те го наричат извънпланетна поквара, но истината е, че се плашат от бъдещето.

— Още толкова много има да се свърши.

— О, да. Ние сме отчаяни хора, честна дума. Но ние имаме надежда. Мисля, че вие не разбирате колко много направихте като дойдохте тук.

— Нищо не съм направил — каза горчиво Майлс. — Главно седях на верандата. Но кълна се, ще сложа край на тази практика… с което няма да направя нищо. И ще се върна у дома. По дяволите!

Говорителят Карал стисна устни, погледна в краката си, после към високите хълмове.

— Всяка минута вие правите нещо за нас. Мутант-господар! Да не мислите, че сте невидим?

Майлс злобно се усмихна.

— О, Карал, аз съм оркестър от един човек. Служа за реклама.

— Точно така, господарю. Обикновените хора имат нужда от необикновени примери. Защото тогава могат да си кажат: „Щом той може, сигурно и аз ще мога. И няма място за никакви оправдания.“

— Никаква милост, да. Зная тази игра. Цял живот я играя.

— Аз мисля — каза Карал, — че Бараяр има нужда от вас. Да му служите за пример.

— Бараяр ще ме изяде, ако може.

— Да — каза Карал, вперил поглед в хоризонта, — ще ви изяде. — Той погледна към гробището. — Но в края на краищата Бараяр ще погълне всички ни, нали? А вие ще надживеете старите.

— Поне в началото. Но не го казвай на мен. Кажи го на Рейна! — Майлс посочи надолу.

Карал отпусна рамене.

— Вярно. Прав сте. Вземете решението си, господарю. Аз ще ви подкрепя.

Майлс събра всички в двора на Карал да чуят решението му. Тук бяха говорителят Карал, мама Карал, техните деца, цялата фамилия Ксърик, повечето близки приятели, присъствали вечерта, мъже, жени, деца. Хара стоеше настрана. Лем се опитваше да й държи ръката, макар че от начина, по който тя я дърпаше, беше ясно, че не желае да я докосват. Мама Матулич стоеше до Майлс мълчалива и намусена. От двете й страни стояха Пим и унилият заместник на Карал, Алекс.

Майлс вдигна брадичка, изопна шия във високата яка на зелената униформа, стегнат и официален. Беше си заслужил униформата на Имперската служба. Знаеха ли това тези хора, или си мислеха, че е подарък от неговия баща, тоест получена с връзки? По дяволите, нямаше значение какво си мислят. Нали той знаеше, че я е заслужил. Майлс се изправи и се хвана за перилото на верандата.

— Завърших разследването по обвинение, представено пред графския съд от Хара Ксърик за убийството на нейната дъщеря Рейна. От доказателствата, свидетелите и нейните собствени признания намирам Мара Матулич виновна за това убийство. Тя е счупила врата на бебето, след това се е опитала да прикрие престъплението, с което е поставила своя зет Лем Ксърик под смъртна опасност по лъжливо обвинение. Предвид беззащитността на жертвата, жестокостта, страхливостта и егоизма на убийцата, както и опита за прикриване на убийството не мога да намеря никакви смекчаващи вината обстоятелство за това престъпление. Освен това Мара Матулич, по нейни признания, преди около двадесет години е извършила още две детеубийства на свои собствени деца. Тези факти ще бъдат съобщени от говорителя Карал във всяко кътче на долината Силви, докато всички научат за тях.

Чувстваше как погледът на мама Матулич пронизва гърба му. „Да, продължавай да ме мразиш, старо. Въпреки всичко аз ще те погреба и ти добре го знаеш.“ Майлс преглътна и продължи, официалният език му служеше като щит.