Капан за мишки

— Пръсти колкото щеш. И съдове… — Шурик показваше с устни и ръце нещо, което можеше да се преведе като „използвани и неизмити“.

Хубав престъпник му се беше паднал, от нищо не е имал страх. Оставил бе отпечатъци от пръсти, от устни, образци от слюнка. Какво можеше да означава това? Той (а най-вероятно — тя) убива Забелин, изпада в паника, губи самообладание и побягва от местопрестъплението, като оставя следите от своето пребиваване неунищожени. Но има и друг вариант: този човек не се страхува, защото знае, че няма начин да го открият. Каква полза от следи, ако после няма да има с какво да се сравнят? А убиецът е бил сигурен, че милицията няма да има с какво да сравнява. Върху него никога няма да падне подозрение, нещо повече — той никога няма дори да попадне в полезрението на следствието. Защо няма да попадне? Защо никой няма да го заподозре? Та нали в такива случаи следствието се взира най-подробно в целия кръг познати на убития — и близки, и далечни. А убиецът какво — сигурен е, че по никакъв начин няма да се взират в него ли? Защо?

Защото не фигурира във въпросните кръгове. Защото е скорошен познат, за когото никой не знае. Защо не знае? Защото е жена, потенциална или вече осъществена любовница, която Забелин още не е запознавал с никого и за която не е разказвал на никого.

Ето такъв приблизително беше ходът на разсъжденията на следователя Вилков. Добре че ние със Семьонов отдавна бяхме се научили да разбираме неговата своеобразна реч и макар и с известно усилие, доста ловко се промъкнахме през купищата местоимения, накъсани фрази и изразителни жестове.

— А какво казват близките приятели? — поинтересува се Семьонов. — Та той трябва да им е разказал за новата си мадама. Е, може в началото да не я е показал, но на човек просто отвътре му идва да се похвали. Или какво?

— Или такова — сви рамене следователят. — Двама са. Той изобщо си бил голям коцкар, разбирал от красивото, но си траел, не ги показвал. И изобщо се пазел. Никакви такива, всичко както си е редно, да не се чуе и види. Хванел ли си нова, хоп — апартамент. Казал им, вярно, но така, в общи линии. Запознах се значи и така де, нали, но нищо съществено.

Тоест покойният Забелин имал двама близки приятели, на които казал, че се е запознал с интересна жена, но засега не форсирал събитията, изчаквал. Юрий Петрович бил крайно предпазлив, гледал да не върши лекомислени постъпки, за да не го разкрият жена му или общи познати. Когато започвал нова връзка, наемал жилище и не водел никакви други жени в това жилище. Нова приятелка — нов апартамент. Никакви сцени и нежелателни срещи.

Седяхме до прозореца в не много скъпо питейно заведение, бавно похапвахме мезета, пийвахме тръпчива тъмна бира и току поглеждахме към улицата, наблюдавайки минувачите. Точно пред нас се мотаеше неспретнато човече с жалки поувехнали розички в огромна чанта, които се опитваше да пробута на всички минаващи покрай него двойки. Тоя човек се мяркаше пред очите ни отдавна, но едва сега ние с Вилков едновременно погледнахме към него, после срещнахме погледите си. Изглежда, ни бе споходила една и съща мисъл, разликата беше, че в моята глава бе узрял въпрос, а Шурик вече бе намерил отговора.

— Глупак! — ядосано се тросна той и яростно смачка цигарата си в пепелника.

— Кой? — не разбра Валя Семьонов.

— Кой, кой… Аз. Аз съм глупак.

Значи в апартамента, където е загинал Забелин, е нямало цветя.

— Ей, голям глупак излязох — продължи да се тръшка Шурик. — Две седмици отидоха на вятъра. Пак добре, че ми просветна.

Нашият приятел притежаваше едно забележително качество: беше самокритичен и се ругаеше толкова страстно и безпощадно, че на всички околни им се приискваше начаса да започнат да го съжаляват и уверяват, че нищо страшно не се е случило.

Семьонов местеше учудените си очи ту към Вилков, ту към мен.

— Не разбрах, момчета, за какво става дума?

Шурик обясни, доколкото можа. Смисълът на неговите обяснения се свеждаше до догадката, че щом — според уверенията на приятелите му — Юрий Петрович Забелин е ухажвал дамите грамотно и красиво, то за интимната среща са били нужни не само чисти хавлии и спално бельо, не само плодове, леки мезета, десерти и шампанско, но и цветя. Задължително цветя. А цветя не е имало. Едва ли дамата убийца си ги е взела за спомен. Дори да е било така, би останала ваза с вода, а там е нямало никаква ваза — нито със, нито без вода.

— Значи е бил мъж, а не жена — потиснато констатира Шурик. — И касовите бележки… Нали проверихме, от същия ден са. Обаче не е разопаковал нищо, само кльопачката и пиячката…

Разшифровката на текста гласеше, че намерените в апартамента касови бележки са били проверени — Забелин е направил покупките в деня на смъртта си. При това той не е очаквал дамата същия ден или я е очаквал, но по-късно, защото изобщо не е бил готов за нейното посрещане: нито тоалетните принадлежности, нито бельото са били разопаковани и поставени по местата им. Той обаче е пил и ял с някого. С кого? Кого може да е довел в апартаментчето, предназначено за любовни наслади? Близък приятел? Двамата свидетели отричат това, твърдят, че Юрий Петрович никога не ги е канел в тези наети апартаменти. Внезапно срещната жена? Бивша любовница, която е срещнал случайно на улицата или в магазина и си е направил експеримента „хваща ли ръжда старата любов“? Или съвършено нова позната, достъпна и разполагаща със свободно време? Защо не? И такива неща се случват: запознаеш се, замайва ти се главата, тя е съгласна, свободният терен е наблизо — и не се удържаш от съблазънта. Но защо една нова позната ще го убива? Какъв е мотивът? Не може да е обир: парите на Забелин са си останали в портфейла му. Ами бивша любовница? Може и да го е убила, особено ако навремето са се разделили с лошо и тя е стаила обидата си. Опитах се да си представя такава бивша любовница, която се разхожда из града с пистолет със заглушител. Дали защото фантазията ми е бедна, или съм нещо глупав, но нищо не излезе. Не успях да обрисувам подобен образ.

За сметка на това изникна една идея и аз реших да я проверя.

— Родителите на Забелин живи ли са? — попитах Вилков.

— Само майка му — завъртя глава Шурик. — Живее отделно. Злобно бабе — бррр!

— А ако аз поговоря с нея?

— Защо? В моето дело ли искаш да се намесиш?

— Стига де, в никакво дело не искам да се намесвам. Каквото е твое, си е твое, а моето си е мое. Преди трийсетина години Забелин е познавал едно момиче, та си помислих, че може би майка му я помни. Разрешаваш ли?

— Преди трийсет години той вече е бил женен. — Шурик назидателно вдигна пръст. — Така че едва ли. Нали е бил предпазлив.

— За опит пари не искат. Я си представи, че…

— Добре бе, давай — милостиво разреши той, — но после всичко ще ми разкажеш.

— То се знае — обещах честно.

Следователят Вилков не беше свидлив и щедро сподели с нас цялата информация, разбира се, в разумни рамки. Уликите, следите, доказателствата и мероприятията по издирването на престъпника слабо ме интересуваха, може да се каже — никак не ме интересуваха, но пък измъкнах от Вилков всичко, което засягаше самия Юрий Петрович Забелин.

Животът на покойния ми се стори ярък и бурен. Роден в Москва, минал през казарма, завършил Висшата милиционерска школа и станал оперативен работник. Специализирал се в разкриването на престъпления, извършвани от непълнолетни. Работил в Управлението на вътрешните работи във Фрунзенски район на Москва, после получил повишение и преместване на „Петровка“. В края на седемдесетте — ново повишение и преместване в Главното управление при Министерството на вътрешните работи на Русия. Буквално след година бил изпратен в голям областен център на длъжността заместник-началник на Градското управление на вътрешните работи. Просто невероятна за онези времена кариера. Интересно, кой ли го е издигал така? Или той наистина е бил невероятно ценен служител?

По-нататък Юрий Петрович растял в кариерата с умерена скорост — сменял длъжности, на някои се задържал по-дълго, на други — съвсем кратко, но те, както си е нормално, били все по-високи. През деветдесет и пета излязъл в запаса, върнал се в Москва и намерил поле за изява като организатор на служби за безопасност в бизнеса. Започнал от малка фирма, където го взели с радост, защото имал солидни връзки в Министерството на вътрешните работи и можел да се окаже много полезен, последвала по-голяма фирма, сетне още по-голяма, докато накрая стигнал до банка „Руски кредит“. Тоест в сферата на частния бизнес кариерата на Юрий Петрович се развивала съвсем обикновено, без необясними и учудващи скокове и странни падения.