Капан за мишки

Едва по-късно, когато седяха заедно в ресторанта, подложили лица на слънцето, той я огледа както трябва. Да, красива беше, но такива хубавици в Москва колкото щеш. И все пак у тази имаше нещо, което накара Вячеслав Антонович да заговори с нея не само за времето и за неудобствата, свързани с травмата на ръката й. Олеся дошла в Гармиш с приятеля си, била на двайсет и две години и почивката на ски курорт — едно далеч не евтино удоволствие, й се сторила главозамайващо забавление. Щяло да има какво да разказва на момичетата. Вземала уроци по ски в Подмосковието, на истинска планина била за пръв път, карала ски лошо, но това както и да е, на всеки склон било пълно с начинаещи и изобщо не било срамно да изглеждаш тромав, плашлив и несръчен. По-лошо било друго. Приятелят й, макар че си донесъл собствени ски (казал, че да вземаш под наем било плебейско), хич не бързал да се пързаля. Първия ден заявил, че трябва да се наспят хубаво, а на втория й обяснил, че се бил разбрал с някакви живеещи в Мюнхен приятели московчани да почиват заедно, а тази почивка се състояла в киснене по цели дни по барове и ресторанти, в наливане с бира и дегустиране на местната кухня. Олеся не обичала бира, а още повече не обичала миризмата на мъж, препил с бира, както и пиянско хъркане на съседната възглавница. Тя търпяла това цяла седмица, прекарвала времето си с всички, усмихвала се и се стараела да бъде дружелюбна, след което зарязала своя бирен любовник и решила да се качи на Хаусберг самостоятелно. Ситников добре усещаше времето, вътрешният му часовник отмерваше минутите безпогрешно, така че се оказа прав: Олеся наистина се бе качила с първия лифт и беше паднала още при първото спускане.

Вячеслав Антонович знаеше, че за своите петдесет и две години изглежда просто прекрасно — младолик, строен, с гъста коса и широки рамене, а освен това знаеше, че няма да му коства никакво усилие да запази за себе си това момиче за оставащите дни. Тя беше умна, умерено цинична и много трезва и Ситников съзря у нея сродна душа. Всичко беше прекрасно: разговорите им, кафето, греяното червено вино за Олеся, бързият умел флирт, стремителен и праволинеен (защото всеки беше напълно наясно какво иска), така че в момента, когато слязоха заедно и спряха пред колата на Ситников, оставаше само да обсъдят подробностите.

— В кой хотел живееш? — попита той.

— В „Ротер Хане“.

— Прекрасно. Аз пък съм в „Партенкирхнер Хоф“, само на две минути пеша. Държа апартамент — хол и спалня с легло за двама, така че трябва само да доплатим за твоите закуски. Ще можеш ли да събереш багажа си сама, или да дойда да ти помогна?

— Искаш да зарежа кавалера си и да се преместя при теб, така ли?

— И ти го искаш — уверено и спокойно отговори Вячеслав Антонович. — Имаш избор: да се мотаеш по бирарии и да слушаш нощем пиянско хъркане или да идваш с мен на пистата и да обядваш в тихи изискани ресторанти. Вярно, не можеш да се пързаляш заради ръката, но нали да седиш на чист въздух и да се печеш е по-приятно, отколкото да киснеш в някоя кръчма. Ако искаш, може да се разходим до Мюнхен или да прескочим до Австрия или Франция. Не мога да ти обещая предварително сексът с мен да е по-добър, отколкото с твоя приятел, но всичко останало определено ще е по-прилично. И между другото, аз не хъркам.

— Какво ще ти дължа за това? Освен парите за закуските естествено.

Хареса му нейният делови подход.

— Закуските ти ще платя аз. Нека прекараме заедно времето до края на моя отпуск, а после ще видим.

Олеся почти не се колеба.

— Добре — кимна тя. — Ще ме закараш до моя хотел, аз ще се кача, ще си приготвя куфара и ще оставя бележка. Това ще ми отнеме двайсетина минути. Ще ме почакаш ли? Или трябва да дойда до хотела ти пеш?

Ситников мълчаливо й помогна да се качи в колата, закара я до хотела, учуди се, когато тя помоли да й помогне да свалят от горния багажник калъфа със ските.

— Защо? Ще те взема с всичкия ти багаж. Или смяташ пак да се връщаш тук?

— Ските са под наем. Нека тоя глупак да ги върне сам. Помогни ми да ги завлечем до гардероба.

Вячеслав Антонович подхвана калъфа и закрачи след Олеся, която му показваше пътя към сутерена, където клиентите на хотела трябваше да държат ските си. В добрите хотели не беше разрешено ските да се качват по стаите.

Той се върна в колата, а след двайсетина минути слезе и Олеся с малък куфар на колелца.

Още два дни Ситников живя с пълната увереност, че „сполучливо си е хванал мацка за курорта“. На третата нощ се случи нещо неочаквано. Олеся някак непохватно се обърна насън, опря се на болната си ръка и застена. Вячеслав Антонович, който спеше леко, веднага се събуди и се хвана, че мисли: „По-добре да ме болеше мен, а не нея“. Помисли си го и след секунда се уплаши. Какви са пък тези мисли? От къде се взеха? „Да не би да си се влюбил, драги?“ — каза си ехидно и се опита да заспи отново. Но не можа да мигне. Изпитваше болезнена нежност към момичето до себе си — толкова силна и разтапяща всичко вътре в него, че Ситников се чувстваше като безформена безкостна медуза.

Сутрин ходеха по склоновете, а следобед Ситников я развеждаше из града, пиеха кафе с чудни десерти в сладкарницата на Банхофщрасе. Олеся изпитваше опасения от баварската кухня, ястията й изглеждаха прекалено изобилни и калорични, затова за вечеря отиваха в елегантното ресторантче „Ел Греко“, където тихо звучеше гръцка музика. Младите симпатични гръцки сервитьори приветливо се усмихваха и им поднасяха вкусна и достатъчно диетична средиземноморска храна: печени на грил зеленчуци, риба, агнешки ребърца и сос „цацики“, в който Олеся просто се влюби. Тя усърдно учеше гръцките думи, отпечатани на салфетките, и след няколко дни смело изричаше „калимера“, когато влизаше в ресторанта, и „то логариазмо“, когато трябваше да поискат сметката, както и „паракало“ и „евхаристо“, което означаваше „моля“ и „благодаря“. След вечеря отново се разхождаха, наслаждавайки се на тихо сипещия се сняг, и вече накрая, на прибиране в хотела, изпиваха в бара по чаша червено вино. Ситников, който се грижеше за формата си, не си позволяваше друг алкохол по време на почивката. Олеся също нямаше влечение към концентратите.

Веднъж той й показа комплекс от мрачни сиви сгради и й обясни, че това е център за подготовка на специалните части на НАТО, а по-рано тук се е намирала натовската разузнавателна школа. Именно за нея бе говорил Михаил Тулев, героят на Георгий Жонов във филма за резидента. Тази информация остави Олеся абсолютно равнодушна, от което Вячеслав Антонович си направи извода, че дори да бе гледала филма, сигурно бе само веднъж и не си го спомняше добре. В този момент особено остро почувства трийсетте години, които ги деляха.

Ситников постоянно очакваше, че един прекрасен ден те ще се сблъскат с Олесиния приятел и непременно ще последва някаква грозна сцена. Градът беше малък, всички туристи се тъпчеха из едни и същи улички и срещата му изглеждаше неизбежна. Но кой знае защо, тя им се размина. Сигурно този тип наистина прекарваше цялото си време в компанията на безброй халби бира, а може и да бе напуснал Гармиш. Във всеки случай маршрутите им нито веднъж не се пресякоха, макар че и двата хотела се намираха близо до гарата, на около триста метра един от друг. Най-учудващото беше, че той дори не се опита да намери Олеся по мобилния й телефон. Вячеслав Антонович дълго се диви на този факт, после я попита.

— Ами изключила съм си мобилния, та да не ме тормози — равнодушно отвърна момичето. — Пък и му оставих напълно ясна бележка. Трябва да си пълен идиот, та след нея да се опитваш да ме намериш.

Вячеслав Антонович, който не забравяше обещанията си, я попита кога иска да отидат до Австрия или Франция, на което Олеся отговори, че и тук се чувства добре и изобщо не е почитателка на екскурзиите и дългите автомобилни преходи. Но ако той не се е отказал, би прескочила до Мюнхен. Първо, защото е близо, само на осемдесет километра по хубав аутобан, и второ, ще й бъде интересно да зърне прочутата катедрала, в която на пода са отпечатани следите на дявола.