Капан за мишки

— Нима криеш ключа от гардероба? — учуди се Вячеслав Антонович.

— Не, той си стои в ключалката, но за какво й е на нашата домашна помощница да го отключва?

— Господи, Льова, ти сякаш падаш от небето, ей богу! Ами изпрала е дрехите ти — ризи, фланелки, бельо, пижами, изгладила ги е и е отворила гардероба, за да ги подреди по рафтовете.

— Добре де — покорно се съгласи Лев Александрович, — отворила го е, подредила ги е. Моите дрехи. Моите, чуваш ли? Как е попаднала там жълтата тениска?

— Не знам, но можем да го измислим. Например нейният син или дъщеря са носили тази тениска, скъсали са я или са й направили лекета и тя сега става само за парцали, така че вашата помощница я е взела, за да я използва при чистенето. Тоест попаднала е в дома ви съвсем закономерно, а в гардероба — случайно, заедно с другите дрехи. Е, какво, успокои ли се сега?

— Славка, аз наистина съм глупак, но все пак съм доктор на науките. Нима смяташ, че не съм се сещал и за това?

— Е, и?

— Ами нищо. Тениската е напълно здрава и по нея няма лекета, които да не могат да се изперат. И изобщо е почти нова, ако разбирам нещо от дрехи.

— Да бе, какво ли разбираш от дрехи ти, докторът на науките! Та ти не можеш да различиш „Бербери“ от „Черути“.

— А ти можеш ли? — с внезапен интерес попита Аргунов.

— И аз не мога — разсмя се Ситников. — Е, какво, олекна ли ти?

— Малко. Ще помисля как да проверя това.

Наистина му бе поолекнало. Да, напълно е възможно той отново да ходи насън, пристъпите на сомнамбулизъм да са се върнали, но нищо лошо не се случва, просто той ходи из своята спалня или дори из цялата къща. Може дори да излиза навън и да се връща. Но никого не е убивал или насилвал. А тази тениска я е донесла домашната помощница Татяна, тя май има две деца. Всичко е точно. Нещата се изясняват.

Колко е хубаво, че се обади на Славка Ситников. И колко е хубаво, че Славка дойде веднага и направи всичко, за да разсее страховете му. Колко е хубаво да имаш стари верни приятели.

През нощта Аргунов успя да задреме. Облекчението, което му донесе разговорът със Ситников, сякаш отвори вратичка във високата каменна ограда на ужаса и допусна малко тревожен сън. Но на сутринта Лев Александрович стана с твърдото намерение да изясни ситуацията поне с тениската. Предложената от Ситников версия за появяването на ТОВА в гардероба изглеждаше убедителна, но манталитетът на учения невинаги се съгласяваше да приема каквото и да било на доверие и настояваше за проверка.

Трябваше да подхване разговор за домашната помощница Татяна, между другото племенница на същия Васил Василич, който сладко спеше нощем в помещението за охраната. След като слезе за закуска и поздрави жена си, Аргунов направи недоволна физиономия:

— Исках да си облека сивия костюм и не намерих любимата си риза. Още миналата седмица я хвърлих за пране. Татяна само веднъж месечно ли пере?

— Защо веднъж месечно? Пере и глади всяка седмица — спокойно отговори Жана Викторовна. — Просто Таня е болна. Имаш цяла купчина ризи, не разбирам защо трябва да превръщаш това в проблем.

— Болна ли е? — учуди се Аргунов. — И от кога?

— Ами вече от пет-шест дена. Защо, не си ли забелязал? — Сега бе неин ред да се учудва.

— Не бях забелязал — призна той. — Какво й е?

— Хипертония. Качила е кръвното.

— Хипертония? На нейната възраст? Боже мой, накъде върви здравето на нацията — опита да се пошегува Аргунов. — Щом днес и младите имат високо кръвно налягане, какво ще стане утре?

— Льова, какво приказваш! — Сега вече Жана Викторовна погледна мъжа си крайно изумено. — Ти поне знаеш ли на колко години е Татяна? Изобщо виждаш ли я, или както обикновено, гледаш човека, а си мислиш за друго? Та тя е на петдесет и три години.

— Така ли? — смути се той. — Е, извинявай. Наистина не съм я заглеждал много. Просто си спомням, че имаше деца, та си помислих, че щом децата са малки, значи и майката е млада.

— Льова, като се каже „деца“, това не значи непременно, че са малки. Кой, ако не ти, би трябвало да го знае? Малкият син на нашата Таня е в казармата, а големият работи чак във Владивосток. Живее там със семейството си.

Сърцето на Аргунов отначало замря: големи деца не могат да носят толкова малки тениски. Но при последните думи на жена си се сепна:

— Нима има и внуци? Боже, аз пък бях сигурен, че е съвсем млада.

— Има малка внучка, на годинка и половина.

На годинка и половина… Не. Изобщо не става. Подобен номер тениска може да носи седем-осемгодишно дете. Господи, нима кошмарът се завръща?

— А ти какво така изведнъж се заинтересува от моята помощница?

— Абе просто се ядосах, задето не можах да си намеря ризата.

Той си наля чай, взе от големия кръгъл поднос препечена филийка бял хляб, намаза я с масло и мед.

— Е, как е Славик? — попита Жана Викторовна. — Наистина ли има служебни неприятности? Или е нещо лично?

— Лично е — кратко отговори Аргунов с надеждата, че няма да е нужно да навлиза в подробности. Не обичаше да лъже сложно и заплетено, а и не умееше да го прави.

— Няма ли да ми кажеш?

Той отрицателно завъртя глава.

— Защо? — невинно се поинтересува жена му. — Ако ставаше дума за служебни проблеми, нямаше и да питам. Но защо да не поговорим за това, щом е лично? Славка е вдовец, така че от етична гледна точка няма да нарушиш нищо, ако споделиш с мен. Та той ни е приятел, от толкова години се познаваме.

— Не мога, Жануся, наистина, не се сърди. Нали знаеш, мъжки работи. Как ги нарече ти? Момчешки тайни? Е, случаят е точно такъв.

— Ясно — въздъхна тя с усмивка. — Нашият Славик има проблеми с потентността. Това е единственото, за което ти не би ми казал. Добре, добре, край, мълча — разсмя се тя, когато видя колко объркан поглед й хвърли мъжът й.

„Е, добре — помисли си Аргунов, допивайки чая си, — нека Жана си мисли, че Славка има точно такива проблеми. В крайна сметка няма да задава много въпроси и ще можем спокойно да се виждаме насаме с него“.

След разговора за помощницата отново се разтревожи. Той умееше да се владее в присъствието на жена си, но знаеше: остане ли сам, качи ли се в колата, страхът отново ще го стисне с костеливата си жилава ръка за гърлото. Шофьорът Миша не влиза в сметката — когато той е наблизо, Аргунов се чувства напълно сам.

Минаха още два дни и му се обади Ситников. Гласът му беше строг и както се стори на Лев Александрович, леко отчужден. „Впрочем той се обажда от службата, сигурно наоколо има хора, така че не му е до сантименти“ — поуспокои се Аргунов.

— Лев Александрович, трябва да обсъдим нашия проблем.

— Да, да, разбира се. Къде и кога?

— Нека е след един час, аз ще дойда при вас.

— Добре.

На „ви“ и по собствено и бащино име. Ама разбира се, Славка просто не е сам, затова е толкова официален, хората трябва да си мислят, че ръководителят на отдела отива на делови преговори, а не да пие бира с приятел. А тонът… какво пък, тон като тон, човекът е на работа, знае ли се какви неприятности и конфликти могат да му развалят настроението. Не, Славка няма да му каже нищо лошо и този негов напрегнат глас не е признак, че ще му съобщи лоши вести. Не.

Лев Александрович почти не си спомняше как е преживял този час между обаждането на Ситников и срещата с него. Но някак го бе преживял…

Точно след един час той слезе на улицата и застана под ръмящия есенен дъжд, без изобщо да го забелязва. Служебната кола на Ситников се появи след около три минути. Вячеслав Антонович слезе, мълчаливо стисна ръката на Аргунов.

— Да се дръпнем малко — каза той, като погледна към шофьора, останал в колата.

Отдалечиха се на няколко крачки по тротоара, Ситников отвори чадър и го вдигна над себе си и Аргунов.

— Е, какво има, Слава? Казвай — попита Лев Александрович.

— Лоша работа, Льовка. — Ситников сякаш едва разтваряше устни, за да изговаря думите. — Нещата са много лоши. През последните три месеца са изчезнали две момиченца — на шест и на седем години. Едното е било с жълта тениска със заек. Не знам какво да правим с това, Льова. Но те моля: не изпадай в паника. Ще помисля какво можем да предприемем. Разчитай на мен и не прави нищо, само ще влошиш нещата. Разбра ли?