Страница 4 из 38
— Но аз ще му възразя, че не съм казвала нищо подобно.
— Точно така. А в отговор той ще те попита защо трябва да вярва на теб, а не на мен. Нали аз съм му казал, че ти си го поляла с мръсотия! И тук следва хитрост номер две.
— Наистина ли ще му кажеш такива неща?
— Разбира се, че няма да му кажа — разсмя се Величко. — Защо трябва да го правя? Правилата на играта не предвиждат такова нещо. Ще му кажа, че ти си идвала при мен и си изразила недоволството си от него заради това, че не те пуска и не ти дава разрешение да се преместиш в Москва. Останалото той сам ще си измисли. Има само един начин да докажеш, че всъщност ти не си ми казала нищо лошо за Гриша — да ни направиш очна ставка. Тоест да ни събереш в една стая и да ме попиташ в негово присъствие дали си ми говорила гадости за него. Аз обаче никога няма да се съглася да участвам в такава среща. Понеже много добре зная правилата на играта. Затова ще бъдеш принудена да смяташ, че Гриша има всички основания да ти се сърди. Да, аз — твоят стар приятел Игор Величко — съм се оказал глупак и мръсник и съм те злепоставил в очите на твоя началник Гриша Исаков. Но ти не можеш да убедиш Гриша в това и по тази причина ти се налага да се примириш с обстоятелството, че той вече има лошо мнение за теб. Е, а всичко останало плавно произтича от тази ситуация.
Татяна помълча известно време, докато с любопитство разглеждаше сияещото от задоволство едро лице на Игор Величко.
— Всички ли във вашия апарат са такива гадове, а? — попита най-неочаквано тя.
— Естествено — потвърди, развеселен, Величко. — Ако ние тук не бяхме такива гадове, интересно как щяхме да ръководим всички вас? Както и да е, няма защо да ти чета нравоучения, понеже и аз не съм стока. Я по-добре ми кажи дали от Москва вече са изпратили искане за личното ти дело?
— Още не са. Защо да притеснявам хората, след като не съм получила съгласието на началството си? Когато Гриша ми каже, че ме пуска, веднага ще се обадя на мъжа си и още на другия ден искането ще тръгне за Петербург.
— Трябва да проследиш този процес — посъветва я Игор. — Предупреди момичетата от секретариата да ти съобщят веднага щом искането пристигне при тях.
— Защо? — учуди се Татяна. — Какво ще промени това?
— О, скъпа моя, всичко може да се случи на този етап. Например искането може да се изгуби. Чакаш седмица, две, месец, два, три, но никой не те вика. Сигурна си, че искането отдавна е получено и че личното ти дело е заминало за Москва за проучване, а всъщност на никого и през ум не му е минало да го изпраща в Москва, защото искането не е постъпило в отдел „Кадри“. Теб те товарят с най-гадните дела, включително и с такива, които са опасни за живота, ти работиш, надявайки се, че всичко това всеки момент ще свърши, а всъщност нещата дори още не са започнали. Да допуснем, че изпратят личното ти дело в Москва, че там го прегледат и кажат, че си подходяща за тях и те ще пуснат молба дотук да бъдеш прехвърлена при тях. Но тяхната молба също може да не стигне до нас. И никой няма да те прехвърли в Москва. Тъй че бъди нащрек, дръж под око секретариата, а най-добре ще е да се разбереш с мъжа си — лично той със собствените си ръце да донесе тук всички искания от Москва. За личното ти дело, за прехвърлянето ти. И лично ти да ги занесеш в секретариата, за да бъдат заведени, и да ги предадеш в отдел „Кадри“. Разбра ли? Само така имаш шанс да се измъкнеш оттук най-рано след два месеца. Иначе ще трябва да чакаш две години.
— Благодаря ти, че ми отвори очите — каза тъжно Таня. — Знаеш ли какво, Игор, отдавна вече минавам за добър следовател, но сигурно страшно съм се откъснала от живота. Имам предвид от живота на системата, в която ние с теб работим. Мога много добре да играя на тези игрички с прокуратурата, със съда и с адвокатите, но никога не съм допускала, че свои хора, които работят в рамките на една система, си играят по същия начин. Някак не ми се бе налагало да решавам личните си проблеми с намесата на ръководството.
— Хайде-хайде, не ставай чак толкова черногледа! — потупа я бащински по рамото Величко. — Ти ни изкара направо някакви чудовища. Всички ние сме най-обикновени хора, всички сме напълно нормални. Впрочем ако положението съвсем се затегне, решаваш нещата кардинално. Напусни службите, свали пагоните, премести се в Москва и започни отначало. Така постъпват много хора, когато началството им не ги пуска. Нямат право да ти забранят да напуснеш системата, законът не им го позволява. Не си ли мислила за такъв вариант?
— Мислила съм — призна си Татяна. — Но когато постъпвам отново, ще трябва да мина през медицински преглед, а там няма да ме допуснат.
— Защо мислиш така?
— Ходих на преглед и специално се консултирах с лекарите. Казаха ми, че нямам никакъв шанс. Имам наднормено тегло и всичките ми проблеми тръгват оттам. Сърцето, дишането и така нататък. С две думи, този вариант е невъзможен.
— Е, в такъв случай очаквай Гриша да те затрупа с куп безнадеждни дела. Нищо, Таня, не се притеснявай. Ще се справиш. Ти си умна жена и никакви безнадеждни дела не могат да те изплашат.
Прогнозата, която направи Игор Величко, се оказа точна до най-малките подробности. След три дни Григорий Павлович Исаков извика Татяна с глас, преливащ от потискано страдание. Обясни й каква неблагодарна твар е тя и че след всичко, което се е случило, той не може да я задържа повече тук. Нека да върви, където й видят очите, но преди това…
Тъй се случи, че през декември, три седмици преди новата 1997 година, следователят Татяна Образцова пое за разследване няколко дела, едно от друго по-гадни. Това бяха все отдавна „забатачени“ дела, по които необходимите действия своевременно не бяха извършени и сега предстоеше мудна, рутинна, но изискваща изключителна изобретателност работа по възстановяването на онова, което все още можеше да бъде възстановено, и по равностойната замяна на онова, което вече не можеше да бъде възстановено. Само едно от деветте дела, които тя пое, беше сравнително ново, заведено само преди около месец. Но съдейки по всичко, то също не предвещаваше бърза развръзка. Татяна реши да започне с него.
Той седеше в претъпканата влажна и смърдяща килия вече месец. И нищо не разбираше. Освен едно — че трябва да издържи. Трябваше да се постарае да не го накиснат по всички точки, но за него това бе задача номер две. Второстепенна задача. Съществена, разбира се, но не и най-важната. Най-важната му задача — задача номер едно — беше да не предаде човека, който му се бе доверил. Иначе нямаше да се чувства мъж.
Отдавна вече не го бяха викали на разпит. Изобщо събитията се развиваха някак непоследователно. Първо го арестуваха направо на улицата, извиха му ръцете, пребиха го, хвърлиха го в килията и започнаха да го разпитват по 6–7 часа без прекъсване. Като на това отгоре дори не го питаха как е извършил убийството и защо го е извършил — всичко това им беше ясно и без неговите отговори. Питаха го за друго: за онова, което той — колкото и да се стараеше и да напрягаше мозъка си — не можеше да разбере. Сетне го оставиха на мира и в продължение на няколко дни не го закачаха. Тъкмо беше на път да се въодушеви, да възприеме това като добър знак и да си помисли, че са му повярвали и сега само събират доказателствата, за да го оправдаят и да го пуснат. Но работата се оказа друга! Да го оправдаят, да го пуснат… Как ли пък не! Можеше да си мечтае за това колкото си иска. Започнаха отново да го викат, но вече при други хора. Новите ченгета се оказаха по-разбрани и очевидно се изпълниха със съчувствие към него. Направиха нещичко за него, ако, разбира се, не го бяха излъгали, но сетне всичко отново затихна. Тишината продължи още няколко дни. Той не разбираше какво става. Нищо не разбираше.
Естествено, че се чувстваше зле в килията, но можеше да го изтърпи. Понеже не беше някакъв си интелигент и лигльо, можеше и една майна да тегли, и да запуши устата, на когото трябва, и на мястото му да го сложи, тъй като не току-така бе прекарал целия си живот на улицата и много добре познаваше тамошните нрави и обичаи. Целия си живот, с изключение на последните две години…